Решение № 4750 от 05.11.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4750 гр. Пловдив, 05.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20255330103398 по описа за 2025 година

Предявеният иск е с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД.

В исковата молба от Д. Г. Р. против „Изи Асет Мениджмънт” АД е предявен осъдителен иск с правна квалификация чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД за осъждане на ответното дружество да заплати сумата от 10 лв. – недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по договор за паричен заем № ***** от 21.01.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до изплащане на сумата. В исковата молба се твърди, че на 21.04.2022г. между ищцата и ответното дружество бил сключен в писмена форма договор за потребителски кредит № *****, по силата на който бил предоставен кредит в размер на 300 лв., следвало да се върне сумата от 320 лв. за периода: 29.04.2022 г. до 12.08.2022 г. Допълнително било договорено и поръчителство, като за целта бил сключен договор за предоставяне на гаранция от същата дата с друго дружество, посочено от заемодателя, а именно: „Файненшъл България“ ЕООД, съгласно който заемателят следвало да заплати сумата от 128 лева за предоставеното поръчителство. Сумите по договора за кредит и договора за предоставяне на поръчителство била изплатена изцяло на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, съгласно погасителния план по договора. Договорът бил потребителски, недействителен на основание чл.22, във връзка с чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Договорената възнаградителна лихва била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. Лихвата надвишавала както двукратния, така и трикратния размер на законната лихва. В нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК в договора не бил посочен начин на изчисляване на ГПР, липсвала яснота как е формиран същият. Поръчителството, предвидено в договора за предоставяне на 1 поръчителство било нищожна клауза, уговорена в нарушение на добрите нрави и прекомерно, тъй като следвало да се учреди в кратък срок, в който да се представят множество документи. Нямало предвидени по договора правила, по които да се определи кои са вредите, които дружеството ще претърпи. Клаузата за поръчителство била недействителна и на допълнителното основание по чл.21, ал.1 ЗПК, тъй като с нея се създавали задължения, които по същество се покривали от ГПР. Клаузата за поръчителство противоречала и на материалния закон – чл.71 ЗЗД, както и на императивната разпоредба на чл.33 ЗПК. Поради това се сочи, че се предявява осъдителен иск за връщане на недължимо платените по договора суми, при начална липса на основание. Направено е искане за осъждане на ответното дружество да заплати на ищцата сумата от 10 лв., недължимо платена при липса на основание по договор за потребителски кредит № ***** от 21.04.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до изплащане на сумата.

Претендирани са разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, със становище за неоснователност на предявения иск. Процесната сума била получена от ответника на валидно правно основание – за погасяване на задължения на ищеца по договора за паричен заем, договорът не страдал от наведените в исковата молба пороци. Твърди се, че договорът е действителен, а клаузите му били в съответствие с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.

1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК. Сочи се, че договорът за потребителски кредит е в съответствие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като лихвеният процент по него бил фиксиран и ясно посочен – 40 %, а условията за прилагането му били записани в договора. Поддържа, че лихвеният процент по кредита не е възнаграждението на кредитора, а лихвеният процент, който се прилага на годишна основа към сумата на усвоения кредит.

Твърди се, че ЗПК не въвежда изискване за съответствие на размера на възнаградителната лихва по договорите за кредит с добрите нрави, единственото огроничение в размера й бил размерът на годишният процент на разходите. Размерът на договорената лихва по договора, като елемент на ГПР, както и годишният процент на разходите по договора били по-ниски от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута.

Според ответника, размерът на лихвения процент по договора за паричен заем е в съответствие с изискванията на ЗПК и в рамките на ограничението, предвидено в чл. 19, ал.

4 ЗПК. По отношение на начинът на изчисляване на ГПР се твърди, че същият е изчислен по определения в Приложение 1 към ЗПК начин.

Договорът за потребителски кредит съответствал на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Общата дължима сума по договора и годишният процент на разходите били изчислени към момента на сключване на договора и представлявала сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя, а ГПР отразявал общите разходи по кредита за потребителя към момента на сключване на договора за потребителски кредит. Изрично е посочено, че заемодателят няма задължение да изчислява и посочва нов ГПР при промяна на условията по договора. Твърди, че изискването да се предостави обезпечение на кредит било допустимо и законно, като се позовава на разпоредбите на чл. 11, т. 18 от ЗПК и чл. 5, ал. 1, 2 б. „н“ от Директива 2008/48/ЕО. Поддържа се, че в предоставения от кредитора СЕФ били подробно описани изискванията към обезпечението, а ищецът е имал време още преди сключването на договора да избере вида на обезпечението. Поради това е направено искане за отхвърляне на предявения иск. Претендирани са разноски, прави се възражение за прекомерност на претендираното адвокатска възнаграждение.

С определение от открито съдебно заседание на 09.10.2025г. е допуснато изменение в размера на предявения осъдителен иск от сумата от 10 лв. на сумата от 10.18 лв.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен договор паричен заем № ***** от 21.04.2022г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и Д. Г. Р., по силата на който е отпуснат заем в размер на 300 лв., при фиксиран годишен лихвен процент – 40 % и годишен процент на разходите – 48.14 %.

Представен е и договор за предоставяне на гаранция № ***** от 21.04.2022г., сключен между „Файненшъл България“ ЕООД и Д. Г. Р., в качеството им съответно на гарант и потребител.

От страна на ответното дружество е представена и справка за платените по договора за паричен заем суми.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

По делото не се спори, установява се и от представените писмени доказателства, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт” АД са възникнали правоотношения по договор за паричен заем по чл. 9 и сл. от Закона за потребителския кредит. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК.

В исковата молба се твърди нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В случая не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляването. ГПР следва да включва всички разходи 3 на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Непосочването на допусканията, които са взети предвид при изчисляването на ГПР, не позволява да се прецени как е получена неговата стойност. Според чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48.14 %, а фиксираната лихва- 40 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. В чл.4 от договора е предвидено, че заемателят се задължава в срок до три дни от сключване на договора да представи на заемодателя едно от посочените обезпечения – две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на посочените в текста изисквания или банкова гаранция със срок на валидност 30 дни след крайния срок на плащане на задълженията по договора, или одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки. Няма спор, че между „Файненшъл България“ ЕООД и Д. Р., в качеството им съответно на гарант и потребител, е сключен договор за предоставяне на гаранция № ***** от 21.04.2022г., по силата на който гарантът се е задължил да издаде гаранция за плащане /за изпълнение на парични задължения/ в полза на „Изи Асет Мениджмънт” АД с цел гарантиране за изпълнението на всички задължения на потребителя възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за заем за сума, покриваща, както следва – задължение за връщане на заемната сума в размер на 300 лв., задължение за плащане на възнаградителна лихва и задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на забава на плащането, разходи за събиране на вземането, съдебни разноски и адвокатски хонорари. Според чл.3, ал.1 от договора за предоставяне на гаранция потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 128 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 8 лв., а според ал.2 потребителят заплаща възнаграждението по начините, установени в договора за паричен заем, за плащане на задълженията на потребителя по договора за паричен заем. При тези данни съдът намира, че уговореното по договора за предоставяне на гаранция възнаграждение се дължи във връзка с кредита и следва да бъде включено като разходи по него, след като го оскъпява значително и за потребителя това са допълнителни разходи във връзка с усвоения заем, които той трябва да плати. Както се посочи, според договора за кредит ГПР е 48.14 %, но това не е размерът на действителните разходи за длъжника, защото сумата е без тази за възнаграждението за гаранта, а с включването му кредитът ще се оскъпи допълнително. Посочването в договора 4 за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл.