Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 1202 от 29.02.2024, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 8452/2023
Вид
Решение № 1202
Подписан
29.02.2024
В сила
29.02.2024
Състав
Стела Кацарова, ВИКТОРИЯ МИНГОВА, Йоана Милчева Генжова

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 1202 гр. София, 29.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Виктория Мингова при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Виктория Мингова Въззивно гражданско дело № 20231100508452 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

С Решение № 7556 от 13.05.2023 г., постановено по гр. дело № 20221110128498 по описа за 2022 г. на СРС, 63 състав, съдът е осъдил *******мо средно училище „А.К.“, с БУЛСТАТ *******, със седалище и адрес на управление в гр. София, район К..П, бул. ******* да заплати на М. И. И., с ЕГН **********, с адрес: гр. Враца, ж.к. ******* следните суми: 13913, 60 лева – обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ вр. чл. 219, ал. 6 ЗПУО при прекратяване на трудовото правоотношение след придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 31.05.2022 г. до окончателното плащане; 3880, 35 лева – мораторна лихва за периода от 01.09.2019 г. до 31.05.2022 г., като е отхвърлил предявения иск за мораторна лихва за разликата над уважения размер от 3880, 35 лева до пълния предявен размер от 4116, 44 лева и за периода от 02.07.2019 г. до 31.08.2019 г.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство – *******мо средно училище „А.К.“, с БУЛСТАТ *******, с която обжалва решението в частта, в която е осъден да заплати на ищеца в първоинстанционното производство – М. И. И., ЕГН ********** следните суми: 13913, 60 лева – обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ във вр. с чл. 219, ал. 6 ЗПУО при прекратяване на трудовото правоотношение след придобито право 1 на пенсия за осигурителен стаж и възраст, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 31.05.2022 г. до окончателното плащане; 3880, 35 лева – мораторна лихва за периода от 01.09.2019 г. до 31.05.2022 г. В жалбата са изложени оплаквания, че решението на първоинстанционния съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Въззивникът поддържа, че ищцата доброволно се е отказала да получи обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ от ответника, без да се засяга правото да го получи впоследствие от следващото училище, в което ще работи, защото там неговият размер ще бъде по-голям. Счита, че от разпоредбата на чл. 222, ал. 3 КТ следва, че обезщетението се изплаща само веднъж, като в закона нямало указание, което да определя, че само работодателят, при който лицето работи при придобиване право на пенсия е законово задължено да плати обезщетението, поради което ПГ Туризъм платила обезщетението на ищцата при прекратяване на трудовия договор. Това плащане според въззивника прави недопустимо искането на ищеца ответникът да плаща втори път. На следващо място излага, че ищцата не отговаряла на изискванията на чл. 219, ал. 6 ЗПУО, тъй като в периода 06.10.2015 г. – 01.07.2016 г. е работила като помощник директор АСД в Средно училище „Св. св. Кирил и Методий“, гр.

Криводол, която длъжност не била педагогически специалист. Поради неоснователност на иска за главница, счита за неоснователен и иска по чл. 86 ЗЗД. Счита, че няма предявен иск за заплащане на обезщетение по чл. 222, ал.

3 КТ, тъй като петитумът на иска визира чл. 219, ал. 6 ЗПУО. Моли за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявените искове като неоснователни и недоказани, както и за присъждане на сторените разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство – М. И. И., с ЕГН **********, с който оспорва подадената въззивна жалба. Излага подробни съображения за неоснователност на доводите на жалбоподателя. Счита решението на първоинстанционния съд за правилно и законосъобразно, поради което моли да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно.

2

Решението в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за мораторна лихва за разликата над уважения размер от 3880, 35 лева до пълния предявен размер от 4116, 44 лева и за периода от 02.07.2019 г. до 31.08.2019 г., е влязло в сила като необжалвано.

Неоснователни са доводите за недопустимост на решението. Петитумът на исковата молба съответства на обстоятелствена част на същата.

Квалификацията на иска се преценява въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения (които формират основанието на исковата претенция) и съобразно вида и обема на формулираното в петитума искане за защита. Съдът не е обвързан от посочената от ищеца правна квалификация, а е длъжен сам да определи правното основание на иска. В случая, определянето на правната квалификация на иска е осъществено в рамките на дискреционната власт на съда, съобразно фактическите твърдения в исковата молба, на които заявеното искане за защита не противоречи. Като вън от изложеното, в случая същата правна квалификация е дал и ищецът в петитума на исковата молба – чл. 222, ал. 3 КТ във вр. с чл. 219, ал. 6 ЗПУО, а и самата разпоредба на чл.

219, ал. 6 ЗПУО препраща към разпоредбата на чл. 222, ал. 3 КТ, в която се съдържа уредбата на претендираното право. Доводите на въззивника за недопустимост на иска поради платено на ищцата обезщетение при прекратяване на трудовия договор от следващ работодател, също са неоснователни. Така изложените аргументи биха могли да имат отношение към основателността на иска, но не и към неговата допустимост. В настоящия случай решението на СРС в обжалваната част е допустимо, като постановено по допустим иск, надлежно предявен от легитимирана страна при наличието на необходимите положителни процесуални предпоставки и при липсата на отрицателни процесуални предпоставки.

Решението в обжалваната част е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка с доводите в жалбата за неправилност на решението, въззивният съд е необходимо да добави следното:

С приетия от първоинстанционния съд (без възражения от страните) доклад по делото, са отделени за безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между тях е имало трудово правоотношение, по което в периода от 07.09.2016 г. до 01.07.2019 г. ищцата е заемала при ответника длъжността „старши учител общообразователен учебен предмет – икономически дисциплини“, когато на 01.07.2019 г. същото е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, поради придобито от ищцата право на пенсия за осигурителен стаж и възраст.

Спорните между страните въпроси и в първоинстанционното, и във въззивното производство се свеждат до това: 1) какви са последиците от извършения от ищцата на 28.06.2019 г. отказ да получи обезщетение, в т.ч. дали по силата на това изявление същата е отложила упражняването на правото при следващ работодател, както и дължи ли се плащане на обезщетение от ответника след като такова вече е било платено от следващ работодател; 2) отговаря ли ищцата на изискването по чл. 219, ал. 6 ЗПУО – 3 да е заемала длъжността педагогически специалист през последните 10 години от трудовия си стаж и изключва ли се приложимостта на тази разпоредба в случай, че ищцата не е заемала непрекъснато длъжности, свързани с преподавателска работа в сферата на образованието през последните 10 години.

В исковата молба ищцата е основала претенцията си в посочения размер на разпоредбата на чл. 219, ал. 6 от Закона за предучилищното и училищното образование (ЗПУО), съгласно която при прекратяване на трудовото правоотношение с педагогически специалисти, които през последните 10 години от трудовия си стаж са заемали длъжност на педагогически специалист в държавна или общинска институция на бюджетна издръжка от системата на предучилищното и училищното образование, се изплаща поголям размер на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ – в размер на 10 брутни работни заплати. За успешното провеждане на иска по чл. 222, ал. 3 КТ във вр. чл. 219, ал. 3 ЗПУО ищецът следва да докаже: наличието на трудово правоотношение между страните; че същото е прекратено след придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст; че през последните 10 години от трудовия стаж е заемал длъжност на педагогически специалист в държавна или общинска институция на бюджетна издръжка от системата на предучилищното и училищното образование.

Обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ е от категорията плащания, наречени в правната теория „гратификационни“ – изразяващи благодарността на работодателя спрямо работника или служителя. Когато придобитият при един и същ работодател трудов стаж е над 10 години, с общата трудовоправна норма законодателят е предвидил това плащане да е в по-голям размер, защото по характера си то изразява признателността на работодателя към излизащия в пенсия за неговия принос и лоялност, засвидетелствани с продължителната работа.

Разпоредбата на чл. 222, ал. 3 КТ (в действащата при прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата редакция) постановява – при прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяването, той има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца, а ако е работил при същия работодател през последните 10 години от трудовия му стаж – на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за 6 месеца, като обезщетението може да се изплаща само веднъж.

От редакцията на разпоредбата е видно, че фактическият състав, който поражда за работодателя задължение за плащане на гратификацията по чл.

222, ал. 3 КТ включва два позитивни елемента – прекратяване на трудовото правоотношение и придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст и един негативен – плащането се дължи само веднъж, т. е. работникът или служителят преди това да не е получавал гратификацията. Правото на увеличения размер на гратификацията е обусловено от един допълнителен критерий – работникът или служителят да е придобил последните 10 години 4 трудов стаж при един и същ работодател, преди прекратяване на трудовото правоотношение. Преценката за наличие на предпоставките се извършва от работодателя, която на общо основание подлежи на съдебен контрол.

От посочените елементи, формиращи фактическия състав на плащането по чл. 222, ал. 3 КТ, съществено значение има предпоставката еднократност на обезщетението, което се изплаща само веднъж, при настъпване на посочените в правната норма условия – прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Право на пенсия за осигурителен стаж и възраст се придобива само веднъж, съответно обезщетението по чл. 222, ал.

3 КТ може да се получи само веднъж – при възникване на правото за пенсия.

Налице е съвпадение между точния разум и текста на правната норма, която не е повлияна от други (странични) норми, които да изменят приложното поле, в резултат на което, работникът или служителят следва да реализира правото си на обезщетение при този работодател и по това правоотношение, при действието на което е възникнало правото му на пенсия, респ. плащането по чл. 222, ал. 3 КТ се дължи от работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение, при когото първоначално е придобито правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Ако впоследствие работникът или служителят отново постъпи на работа, независимо дали се е пенсионирал, при следващото прекратяване на трудовото правоотношение, той няма право на това обезщетение. Претенцията спрямо работодателя, при когото правото е първоначално възникнало обаче се запазва на общо основание. От този работодател работникът или служителят може да търси гратификацията по общия ред, стига да не е погасена по давност.