Решение № 660 от 10.02.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 660 гр. София, 10.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Галина Ташева

Георги Ст. Чехларов при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Галина Ташева Въззивно гражданско дело № 20211100512096 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 20137478 от 12.06.2021 г., постановено по гр. д. № 70750/2018 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 54 с-в е признато за установено по предявените искове по чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 430, ал. 1, ал. 2 от ТЗ и чл. 92 от ЗЗД, че в праната сфера на „А.б.Б.“ АД, ЕИК **** са възникнали следните вземания от С. И. Ц., ЕГН ********** за сумата от 12 825.92 лева, представляваща непогасена главница по Договор за потребителски кредит ПД- 39372 от 03.11.2014г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение - 13.04.2018 г., до окончателно изплащане на задължението, за сумата от 1147.25 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 03.12.2016г. до 12.04.2018г., за сумата от 83.54 лева, представляваща начислена за периода от 03.12.2016г. до 12.04.2018г. неустойка за забава върху тази възнаградителна лихва, както и за сумата от 320.02 лева, представляваща неустойка за забава върху главницата за периода от 03.12.2016г. до 12.04.2018г., за които парични притезания по ч. гр. дело № 23887/2018г. по описа на СРС, 54 състав, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т. 2 ГПК.

С решението е отхвърлено заявеното от С. И. Ц. възражение за прихващане на нейни вземания за неоснователно обогатяване (чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД) от „А.б.Б.“ АД в общ размер на 294 141.29 лева (12000.00 лева, платени на 29.08.2016г., 5000.00 лева, платени на 30.08.2016г., 265000.00 лева, платени на 13.09.2016г„ 520.00 лева, платени на 05.12.2016г., 1182.29 лева, платени на 05.12.2016г. и 10439.00, платени на 15.12.2016г.) срещу задълженията й към „А.б.Б.“ АД по Договор за потребителски кредит № ПД39372/03.11.2014г. и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК С. И. Ц. е осъдена да заплати на „А.б.Б.“ 1

АД сумата от 547.53 лева - разноски за заповедното производство, както и сумата от 1428.53 лева- разноски за исковото производство.

Срещу първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от ответницата С. И. Ц., чрез пълномощника й адв. К. К., с която същото се обжалва изцяло като неправилно, незаконосъобразно и необосновано. В жалбата се излагат доводи, че обжалваното решение е постановено при съществено противоречие с материалния закон, както и при нарушение на процесуалните правила за разпределение на доказателствената тежест, в частта, с която първоинстанционният съд е приел, че претендираните от ищеца негови вземания по процесния Договор за потребителски кредит от 03.11.2014г. не са погасени с преведените от банковата сметка на ответницата С. Ц. в „А.Б.-Б.“ АД по банковите сметки на ищеца суми, превишаващи многократно общия размер на претендираните в исковата молба вземания. Поддържа се, че този извод на съда е незаконосъобразен и необоснован, тъй като ищецът не е установил в съдебното производство с пълно и главно доказване, че към датите на получаване на тези суми по негови сметки е имал други падежирали и установени по основание и размер вземания от ответницата, различни от посочените от него вземания в исковата молба. Твърди се, че от представеното и неоспорено от ищеца банково извлечение от банковата сметка на ответницата се установявало, че от същата банкова сметка са извършени преводи на парични суми по банкови сметки на ищеца и че неоснователно са били усвоявани суми от последния от банковите й сметки. Излагат се съображения, че извършването на тези банкови преводи се установявало и от приетата съдебно-счетоводна експертиза, която не е била оспорена от ищеца. В тази връзка се излага, че от експертизата се установявало, че първите три от посочените банкови преводи са направени с подписани от ответницата платежни нареждания, а последните три превода са били извършени чрез служебно дебитиране на банковата сметка на ответницата без каквото и да е основание за извършване на тези банкови операции и без доказано по делото съгласие или нареждане от страна на ответницата за преводите на тези суми към банкови сметки на ищеца. Във въззивната жалба се излага, че твърденията на ищцовата страна са, че посочените преводи са извършени за погасяване на твърдени от ищеца негови вземания от ответницата за неправомерно изтеглени от последната, в качеството й на служител на банката (касиер) суми от сметки на клиенти на „А.б.Б.“ АД, но такива вземания не са били индивидуализирани по основание, размер и дата на възникване, поради което не са били доказани от ищеца при условията на пълно и главно доказване. Навеждат се доводи, че обжалваното съдебното решение е постановено в противоречие с материалния закон и при съществено нарушение на процесуалните правила за разпределение на доказателствената тежест в процеса, в частта му, с която е отхвърлено като недоказано приетото за разглеждане възражение за прихващане. Релевират се оплаквания, че при постановяване на решението в тази му част, съдът е нарушил императивното изискване на ГПК, в решението си да се произнесе по всички направени възражения срещу иска от ответницата и да изложи мотиви защо приема или не всяко едно възражение. Поддържа се, че постановеното решение, в тази част е необосновано, поради противоречие на мотивите на съда с правилата на формалната логика - твърдените от ищеца насрещни вземания са приети от съда за доказани, без да са доказани задължителните елементи на всяко едно твърдяно вземане като се излагат подробни съображения в тази насока. На следващо място се излагат съображения, че съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест, по направеното от ответницата възражение за прихващане, в нейна тежест е било да установи с пълно доказване 2 предаването на посочените по-горе суми на ищеца, а в тежест на ищеца е да докаже твърденията си за извършени от ответницата нерегламентирани тегления на суми от банкови сметки на клиенти в посочените от него размери и на посочените дати. В тази връзка, в жалбата се поддържа, че ищецът не е доказал по несъмнен начин нито едно конкретно вземане с доказване на посочените по-горе юридически факти. Излага се, че представените от ищеца писмени обяснения на ответницата, макар и да представляват косвени доказателства, не установявали конкретни неправомерни действия на същата по вид, време, място, начин на извършване, като посоченото косвено доказателство не се потвърждавало с нито едно друго доказателство. В тази връзка се поддържа, че поради липсата на пълно и главно доказване в процеса на наличие на насрещни вземания на ищеца от ответницата, съдът е следвало да уважи приетото за разглеждане възражение за прихващане и да извърши съдебно прихващане между насрещните вземания до размера на по-малкото от тях, а като не е направил това и е приел възражението за прихващане за недоказано, СРС е постановил едно неправилно решение, което следва да бъде отменено от въззивния съд. Поради изложеното се отправя искане към въззивната инстанция за отмяна на първоинстанционното решение, като неправилно и незаконосъобразно и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъдат отхвърлени предявените искове, като неоснователни и недоказани.

Претендират се и разноски пред двете инстанции.

Въззиваемата страна „А.б.Б.“ АД е депозирала писмен отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, в който оспорва същата като неоснователна. Излага се становище, че постановеното решение е правилно и законосъобразно, като от страна на първоинстанционния съд не е било допуснато съществено процесуално нарушение при разпределянето на доказателствената тежест, поради което се поддържа, че обжалваното решение е правилно и обосновано и в частта относно отхвърленото възражение за прихващане. Поради изложеното се отправя искане към въззивния съд да потвърди изцяло първоинстанционното решение, както и да остави без уважение въззивната жалба като неоснователна.

Софийски градски съд, след като обсъди по реда на чл. 236, ал. 2 ГПК събраните по делото доказателства и становищата на страните, приема за удтановено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно нормата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси, съдът е ограничен от посоченото в жалбата. При извършена служебна проверка, въззивната инстанция намира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е и правилно, като фактическите и правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, настоящият състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи следва да се добави следното:

С оглед фактическите твърдения в исковата молба, съдът приема, че е сезиран с иск с 3 правно основание чл. чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 430, ал. 1, ал. 2 от ТЗ и чл. 92 от ЗЗД и има за предмет установяване дължимостта на посочените суми в издадената заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК.

Установяването на съществуването в патримониума на ищеца на спорното материално право така, както е заявено със заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, а впоследствие и с исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК, предполага осъществяване на следните материалноправни предпоставки (юридически факти): 1/ наличие на валиден договор за потребителски кредит между „страните по делото;

2/ усвояване на заетата сума от кредитополучателя; 3/ настъпване изискуемостта на вземанията по договора; 4/ неизпълнение на задължението на кредитополучателя за връщане на част или на цялата сума в уговорените за това срокове.

Въззивният съд намира, че в случая е безспорно установено, че на 03.11.2014 г. между „А.б.Б.“ АД, като кредитор и ответницата С. И. Ц., като кредитополучател е сключен Договор за потребителски кредит № ПД-39372/03.11.2014 г., по силата на който Банката е предоставила на същата кредит в размер на 15 000 лева, а последната се е задължила да върне сумата като изплаща дължимите месечни погасителни вноски за главница и лихви, съгласно изготвения погасителен план с краен срок за изплащане на задълженията до 02.11.2024 г..

По делото е установено също така, че кредиторът „А.б.Б.“ АД е изпълнил основното си задължение по кредита и реално е превел уговорената сума от 15 000 лева по сметката на кредитополучателя в Банката и следователно сумата е била действително усвоена. Този факт се потвърждава и от заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза, видно от която на 05.11.2014 г. е била заверена сметката на кредитополучателя С. Ц. в Банката със сумата от 15 000 лева.

Установи се от приетите писмени доказателства и заключението на ССчЕ, че преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 30.12.2015 г. кредитополучателят С. Ц. не е изпълнила задълженията си за погасяване на дължимите месечни вноски, поради което и на основание т. 9.1.1. от Общите условия към сключения между страните Договор за потребителски кредит, ищецът е упражнил потестативното си право едностранно да обяви вземанията за изцяло предсрочно изискуеми. Няма спор по делото, че длъжникът С. Ц. е била уведомена надлежно от страна на Банката за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита, посредством изпращането на писмено съобщение, което е било получено лично от ответницата на 23.01.2018 г.