Решение № 323 от 23.06.2025, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 323 гр. Велико Търново, 23.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Радка Цариградска

Членове:

АННА ДИМОВА

Силвия Йовчева при участието на секретаря Анита Люб. Бижева като разгледа докладваното от Силвия Йовчева Въззивно гражданско дело № 20254100500438 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл.

Производството по делото е образувано въз основа на подадена въззивна жалба от С. А., чрез адв. Й. П., против Решение № 421/13.03.2025 г. по гр.д. № 721/2024 г. по описа на Районен съд – Велико Търново. С обжалваното решение е отхвърлен предявеният от С. А. срещу Г. И. Б. иск, с който се иска да бъде прието за установено по отношение на ответницата, че същата дължи на ищцата сумата от 825 евро, получена от ответницата без основание, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 3635/2023 г. по описа на Районен съд – Велико Търново. С решението С. А. е осъдена да заплати на Г. Б. сумата от 80 лева, представляваща направените в исковото производство разноски, както и на адв. К. Г. М. от ВТАК на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от 400 лева – адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна защита и съдействие в производството.

В жалбата се заема становище за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение. Жалбоподателят счита, че неправилно съдът е 1 приел, че от представените доказателства не се установява, че като бенефициенти в заявление за отпускане на помощи от ААДЕ /независим орган по публичните приходи на Република Гърция/ са посочени както ищцата, така и ответницата, поради което и е приел за недоказано, че половината от получената от ответницата сума се полага на ищцата. Посочва, че по делото са представени Решение № 2211-2211-2771-2498/22.11.2022 г. и молба заявление, които опровергават посочения извод и счита, че по делото е доказано, че както тя, така и ответницата са бенефициенти по посоченото решение, но сумите са постъпили по сметка на Г. Б., което е довело до нейното обогатяване. Твърди, че на основание чл. 176, ал. 3 ГПК съдът е приел, че получените помощи се ползвани от ответницата именно за заплащане на наем и консумативи за общото обитавано от страните жилище в Гърция. Посочва, че е направено надлежно възражения по чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК, но съдът неправилно е кредитирал показания относно плащане на задължение, установено с писмен акт /договор за наем/, като счита, че заплащането може да се установи единствено с разписка или банково бордеро. Намира, че ответницата не оспорва, че е получила процесната сума, а същевременно не е доказано по делото да е плащала на ищцата или да е заплащала режийни разноски, поради което счита, че същата се е обогатила неоснователно за нейна сметка за ½ от получената парична помощ. Моли решението да бъде отменено, като искът бъде изцяло уважен. Претендира направените по делото разноски.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор, в който се заема становище за неоснователност на подадената жалба. Счита, че правилно първоинстанционният съд е приел, че ищцата е следвало да докаже, че по банкова сметка на ответника от страна на ААДЕ /независим орган по публичните приходи на Република Гърция/ е преведена сума от 1650 евро, представляваща обезщетение в полза на страните, половината от която сума се полага на нея. Твърди, че по делото не се установява бенефициент да са и двете страни, поради което претенцията на ищцата е неоснователна. Посочва, че ищцата е призована да се яви лично в открито съдебно заседание и да отговори на въпроса дали с отпуснатите суми са заплащани наем и консумативи за общо обитавано от страните жилище в Република Гърция, като са й указани последиците по чл. 176, ал. 3 ГПК. Твърди, че ищцата не се е явила, поради което съдът правилно е приел, че процесните суми са използвани именно за заплащане на наем и консумативи. Счита, че правилно 2 съдът е приел, че дори паричните средства да са преведени на ответницата, то те са целеви и не подлежат на възстановяване от нея. Моли решението да бъде потвърдено. Претендира направените по делото разноски на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Великотърновският окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените във въззивната жалба оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна, с правен интерес да обжалва постановения първоинстанционен съдебен акт, поради което е процесуално допустима. В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК, въззивният съд следва служебно да провери валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваната част. В изпълнение на тази проверка съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост. При проверка за неговата правилност по реда на чл. 269, изр. 2 ГПК в предметните предели, очертани с въззивната жалба, въззивният съд приема следното:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба на С. А. срещу Г. Б., с която се иска да бъде прието за установено по отношение на ответницата, че същата дължи на ищцата сумата от 825 евро, получена от ответницата без основание, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 3635/2023 г. по описа на Районен съд – Велико Търново. Ищцата твърди, че след подадено от страните заявление до ААДЕ /независим орган по публичните приходи на Република Гърция/ по сметка на ответницата е преведена сумата от 1 650.00 евро, представляваща полагащо им се обезщетение от ААДЕ. Заявява, че в периода м. януари – м. май 2023 г. ответницата е изтеглила от сметката освен своите 825 евро, и тези, полагащи се на ищцата. Счита, че ответницата не е имала основание да получи цялата сума, поради което дължи връщане на 825 евро.

Ответницата оспорва допустимостта и основателността на претенцията.

Заявява, че към исковата молба не са приложени доказателства, установяващи 3 твърденията в исковата молба. Счита, че не дължи процесната сума.

При тези твърдения на страните и въз основа на събраните по делото доказателства, районният съд правилно е установил фактическата обстановка по делото, поради което въззивната инстанция възприема като свои изложените в мотивите на атакувания акт фактически констатации и препраща към тях на основание чл. 272 ГПК.

Както е посочил първоинстанционният съд, за основателността на предявения иск ищцата следва да установи факта, че по банкова сметка на ответницата от страна на ААДЕ /независим орган по публичните приходи на Република Гърция/ е преведена сумата от 1 650 евро, представляваща обезщетение в полза на страните, половината от която сума се полага на нея.

По същество страните не спорят, че посочената сума действително е получена от ответницата Г. Б. по нейна лична банкова сметка. Противно на изложеното в искова молба и във въззивната жалба, по делото не са представени доказателства, от които да се установи при условията на пълно и главно доказване, че преведената от ААДЕ сума е отпусната в полза не само на Г. Б., но и на ищцата С. А.. От представено по делото решения на началник отдел за отпускане на финансово подпомагане на уязвими групи се установява, че на ответницата Г. Б. е отпуснат минимален гарантиран доход в размер на 300 евро месечно, считано от м. 12.2022 г. /л. 51-52/, както и жилищна помощ в размер на 105.00 евро месечно, считано от м. 12.2022 г. /л. 54-55/. Видно от двете решения, заявленията за отпускане на съответните социални помощи са подадени единствено от Г. Б. и социалните помощи са предоставени единствено на нея, в качеството й на бенефициент. Този извод не се опровергава от факта, че в молбата за предоставяне на жилищна помощ /л. 5964/ като член на домакинството е посочена ищцата С. А., доколкото в документите е посочено изрично, че молбата за жилищна помощ не касае наемане на част от жилище, същата изхожда единствено от Г. Б., поради което и единствен бенефициент на помощта е именно ответницата, в чиято полза са отпуснати паричните средства. С оглед изложеното, не може да се направи извод, че половината от получените от Г. Б. суми се полагат на ищцата и претенцията на последната се явява недоказана.

На следващо място, настоящият съдебен състав напълно споделя изводите на първоинстанционния съд, че както от твърденията на страните, 4 така и от представените по делото доказателства, се установява, че процесните суми представляват целеви помощи, които се разходва по ред и начин, определен от съответния държавен орган. В тази връзка, доколкото не се твърди, а и не се установява по делото, че същите са разходвани неправомерно и в разрез с целта, за която са предоставени, то същите не подлежат и на възстановяване. Освен това, първоинстанционният съд е задължил ищцата да се яви лично в открито съдебно заседание и да отговори на въпроса дали с отпуснатите средства са заплащани наем и консумативи за общо обитаваното от страните жилище в Република Гърция, като на същата са указани и последиците от неизпълнението на това задължение по чл. 176, ал. 3 ГПК.

Въпреки така вмененото й задължение, ищцата не се е явила в открито заседание, респ. не е дала отговор на този въпрос, поради което правилно съдът е приел за доказано обстоятелството, че сумите от получените помощи са използвани именно за соченото от ответницата – за заплащане на наем и консумативи за общо обитаваното от страните жилище в Република Гърция.

Дори целевите средства да не са разходвани по предназначение, това са отношения, които следва да бъдат уредени със съответния държавен орган, отпуснал социалната помощ, а не между страните в настоящия спор. Не се споделят възраженията на въззивника, че първоинстанционният съд е допуснал нарушение на чл. 164 ГПК, доколкото предвидените в тази разпоредба ограничения касаят единствено свидетелските показания като доказателствено средство, а не и други доказателствени средства, каквито са обясненията на страна по смисъла на чл. 176 ГПК, съответно последиците по чл. 176, ал. 3 ГПК, за които не се предвиждат ограничения относно фактите, които съдът може да приеме за доказани. За пълнота на изложението, следва да се посочи, че съдът кредитира показанията на св. Роза Мечова единствено по отношение на това, че страните са обитавали едно жилище в Гърция в определен момент, доколкото в тази част показанията й се потвърждават от останалите представени по делото доказателства. В останалата част, съдът намира, че показанията не следва да бъдат кредитирани, тъй като не става ясно дали свидетелка възпроизвежда свои лични впечатления относно тегленето на парични средства от ищцата или преразказва това, което е научила от ответницата или трети лица.

Предвид изложеното и доколкото първоинстанционният съд е достигнал същите правни изводи и краен резултат, обжалваното решение като правилно 5 и законосъобразно следва да бъде потвърдено изцяло.

С оглед изхода на спора, на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени направените разноски във въззивното производство. Направено е искане за присъждане на адвокатски хонорар по реда на чл. 38 ЗАдв поради постигната уговорка за оказване на безплатна адвокатска защита.

Съобразявайки, че въззивното производство не се отличава нито с фактическа, нито с по-висока правна сложност спрямо обичайната за този тип дела, както и обема на осъществената от адвоката защита във въззивното производство, съдът намира, че съответният на усилията на процесуалния представител на въззиваемата страна размер на възнаграждението е 400 лв. На основание чл.

38, ал. 2, изр. посл. ЗАдв, въззивникът следва да бъде осъден да заплати тази сума в полза на адв. К. М..

Водим от горното, Великотърновският окръжен съд