Определение № 52 от 26.01.2024, Окръжен съд - Кюстендил

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 52 гр. Кюстендил, 26.01.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Росица Б. Савова

Членове:

Татяна Хр. Костадинова

Веселина Д. Джонева като разгледа докладваното от Росица Б. Савова Въззивно частно гражданско дело № 20241500500011 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 413, ал. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. номер 8183/11.09.2023 г., подадена от „********“ ЕООД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53 Е, вх. В, чрез пълномощника му юрк. Г.СТ.КР. срещу разпореждане № 1538/31.08.2023 г., постановено по ч. гр. д. № 1492/2023 г., по описа на РС - Дупница, в частта му с която е отхвърлено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК против солидарните длъжници К.ВЛ.С. и В.Д.Б. за вземания както следва: 1/ за главница по договор за потребителски кредит № 40009140893/21.04.2022 г. в размер на 89,81 лева /представляваща разликата между общо претендираната сума от 955,29 лева и уважената част от 865,48 лева/; 2/ за договорна лихва в размер на 336,95 лева, начислена за периода от 10.06.2022 г. до 05.06.2023 г. - датата на предсрочната изискуемост; 3/ за лихва за забава в размер на 145,20 лв., начислена за периода от 11.05.2022 г. - датата на изпадане на длъжника в забава, до 05.06.2023 г. - датата на предсрочната изискуемост и 4/ за законна лихва за забава в размер на 55,43 лева, начислена за периода от 05.06.2023 г. - датата на предсрочната изискуемост до 29.08.2023 г.

В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното определение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Поддържа се, че заповедният съд не разполага с правомощия на този етап от производството да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права, поради което извършвайки преценка за валидността на процесния договор, съдът е нарушил съдопроизводствените правила. Изтъква се, че, за да се прецени дали искането се основава на неравноправна клауза в потребителски договор, то същата следва да е обявена за такава по надлежния процесуален ред. Излага се твърдение, че изводът на съда за обоснована вероятност за наличието на неравноправни клаузи не е съобразен с изискванията на чл. 143 ЗЗП. Твърди се, че в договора ясно са посочени годишният лихвен процент /ГЛП/ и годишният процент на разходите /ГПР/, чиито размери отговарят на законовите ограничения и не противоречат на добрите нрави.

Във връзка с отхвърлената претенция за лихва за забава, начислена за периода от 1 датата на изпадане на длъжника в забава до тази на предсрочната изискуемост, жалбоподателят поддържа, че в качеството си на кредитор има право да получи възнаграждение за ползването на кредита извън уговорения за това срок, както и обезщетение в размер на законната лихва върху просроченото плащане, като в случая не е налице анатоцизъм, тъй като договорното възнаграждение представлява цената за ползване на отпуснатата парична сума, докато лихвата за забава представлява обезщетение за допуснатото от длъжника неизпълнение. По отношение на претендираната лихва за забава поддържа, че присъждането е последица от уважаването на главния иск, като същата следва да се начисли върху непогасения остатък от предоставената по договора парична сума.

Моли съда да отмени разпореждането в обжалваната част и да издаде заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за заявените вземания - предмет на жалбата. Претендира присъждане на сторените в настоящото производство разноски.

Съгласно указанията на чл.413 ал. 2 от ГПК препис от частната жалба не е бил изпращан на длъжника.

Съдът, като взе предвид оплакванията в частната жалба и като съобрази събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа страна:

Първоинстанционното производство е образувано по заявление по чл. 410 ГПК от „********“ ЕООД, с което се поддържа искане за издаване на заповед за изпълнение против К.ВЛ.С. и В.Д.Б. за парични вземания както следва: 955,29 лева неплатена главница; 336,95 лева - договорно възнаграждение за периода от 10.06.2022 г. до 05.06.2023 г.; 331,50 лева неизплатено възнаграждение за закупена и използвана услуга Фаст; 335,40 лева - неплатено възнаграждение за закупена и използвана услуга Флекси; 30 лева - неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, начислени на 25.06.2022 г.; 145,20 лева лихва за забава начислена за периода от 11.05.2022 г. - датата на изпадане на длъжника в забава, до 05.06.2023 г. - датата на предсрочната изискуемост и 55,43 лева - законна лихва за забава за периода от 05.06.2023 г. – датата на предсрочна изискуемост, до 29.08.2023 г. – датата на входиране на заявлението, всичките във връзка с договор за потребителски кредит № 40009140893/21.04.2022 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението - 30.08.2023 г. до окончателното изплащане на вземането.

Към заявлението, съобразно изискването на чл. 410, ал. 3 ГПК са представени: договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № 40009140893/21.04.2022 г., ведно с погасителен план към него, както и общи условия към договора.

РС - Дупница е уважил искането за издаване на заповед за изпълнение за вземането за неплатена главница до размера от 865,48 лева, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението - 30.08.2023 г., до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издал заповед за изпълнение.

С обжалваното разпореждане съдът е отхвърлил заявлението за издаване на заповед за изпълнение за сумите, както следва: 89,81 лв. - главница; 336,95 лв. - договорна лихва за периода от 10.06.2022 г., до 05.06.2023 г.; 55,43 лв. законна лихва от 05.06.2023 г. до 29.08.2023 г.; 331,50 лв. възнаграждение за услуга ФАСТ, 335,42 лв. възнаграждение за услуга Флекси, 30,00 лв. неплатени такси за извънсъдебно събиране на вземането, 145,20 лв. лихва за забава от 11.05.2022 г., до 05.06.2023 г.

За да постанови отхвърлителния диспозитив, съдът е констатирал е нарушение на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, според която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, а също и на разпоредбата на чл. 10а, ал. 4, съгласно която видът, размерът и действието, за което се събират такси, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора. Посочил е, че възнагражденията за допълнителните услуги е трябвало да бъдат включени в ГПР и се е позовал на разпоредбата на чл. 19, ал. 5 ЗПК, регламентираща че клаузите, които 2 предвиждат възнаграждения за допълнителни услуги, надвишаващи посочените в ал. 4 от същата разпоредба, са нищожни. Същевременно е приравнил непосочването на коректен ГПР на пълно неизпълнение на задължението за посочване на ГПР, поради което е обявил договора за недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК и е приложил разпоредбата на чл. 23 ЗПК. Приел е, че солидарните длъжници са заплатили 1 месечна вноска по договора за потребителски кредит, общо на стойност 89,81 лева, която сума е приспаднал от претендираната главница от 955,29 лева и е издал заповед за изпълнение за остатъка от 865,48 лева.

При така установеното от фактическа страна, КнОС приема от правна следното:

При служебна проверка за допустимост и редовност на частната жалба, настоящият съдебен състав намира, че същата е подадена в законоустановения срок срещу подлежащ на обжалване акт от легитимирано за това лице, поради което е допустима.

При служебната проверка за редовност на частната жалба се установява, че тя отговаря на изискванията на чл. 275 ал. 2 от ГПК, във връзка с чл. 260 т. 1, т. 2, т. 4 и т. 7 от ГПК и чл. 261 от ГПК.

По същество въззивният съд я приема за частично основателна. Съображенията в тази насока са следните:

За да бъде уважено искането за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК, заявлението следва да е редовно от външна страна, да отговаря на изискванията на чл.

127, ал. 1 и 3 и чл. 128, т. 1 и 2 ГПК - да съдържа всички необходими данни, с оглед индивидуализиране на претендираното в заповедното производство парично вземане, както и да съдържа твърдение за изискуемостта му. Разпоредбите на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК, задължават съда служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона или на добрите нрави или дали не се основава на неравноправна клауза. При анализа на изложеното в заявлението заемно правоотношение се установява, че с оглед качеството на кредитополучателя - физическо лице, по своята правна характеристика това правоотношение представлява договор за потребителски кредит, за който са приложими общите правила на Закона за задълженията и договорите, правилата на специалния Закон за потребителския кредит, както и - предвид качеството на кредитополучателя на „потребител“ - нормите на Закона за защита на потребителите.

По отношение на възражението на жалбоподателя, че първоинстанционният съд не разполага с правомощия да се произнася по валидността на договорни клаузи, настоящият съдебен състав счита, че същото е неоснователно, тъй като съдът може служебно, без въведено възражение от страната да констатира противоречието на договорни клаузи със закона или добрите нрави и/или дали искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това, каквото задължение му е вменено с разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК. Допълнителен аргумент за това е и че съгласно практиката на съда на ЕС, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13, и по този начин да компенсира тази неравнопоставеност (в този смисъл решения по дела С-40/08, С- 137/08, С-168/05, С-240/98, С-243/08, С-244/98, С-397/11, С-415/11, С-472/11 и С- 618/10). Доколкото потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо търговеца от гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност, като това го принуждава да приема предварително установените от търговеца условия, без да може да повлияе на съдържанието им, то несъмнено съдът може служебно да констатира и противоречието на договорни клаузи в потребителските договори със закона или добрите нрави, без това да представлява нарушение на диспозитивното начало.

3

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.

1, т. 7 - 12 и 20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 договорът за потребителски кредит е недействителен. Последиците от тази недействителност е уредена в чл. 23 ЗПК, а именно когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, като той дължи връщане на чистата стойност на кредита, но не и заплащане на лихви и другите разходи.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишен процент на разходите (ГПР) и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочват взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите. В случая макар и формално това изискване да е изпълнено, се установява, че по същество посочения размер на ГПР е неверен и води до заблуждение на потребителя относно действителното му задължение по кредита. Съгласно пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително, лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В настоящия случай в договора за потребителски кредит са уговорени ГПР 48.79 %, ГЛП 41.00 % и лихвен процент на ден 0.11%. Безспорно е, че в тях не са били включени допълнителните разходи по кредита, произтичащи от услугите „Фаст“ и „Флекси“, което е в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. По изложените съображения, доколкото ГПР не е посочен по ясен и разбираем начин, съдът приема, че договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.