Решение № 1616 от 09.04.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1616 гр. Пловдив, 09.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20245330115975 по описа за 2024 година

Предявен е установителен иск с правно основание чл.26, ал.1, предложение трето ЗЗД, за прогласяване нищожността на клаузата за неустойка по чл.17 от сключен между страните договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № *** от 29.06.2021г.

В исковата молба от К. А. Т. срещу „Стик – Кредит” АД се твърди, че на 29.06.2021г. ищецът е сключил от разстояние договор за потребителски кредит, по силата на който бил отпуснат кредит в размер на 1500 лв., при фиксиран лихвен процент по заема 36,00% и годишен процент на разходите – 42,58%. В договора било предвидено, че същият ще бъде обезпечен с едно от посочените там обезпечения – банкова гаранция или поръчителство на физическо лице, а според чл.17 в случай, че потребителят не изпълнил задължението си, същият дължал неустойка в размер на 900 лева, представляваща 0,9 % от стойността на усвоената част от кредита за всеки ден, през който не било предоставено договореното обезпечение. Ищецът не бил предоставил обезпечение по договора. Сочи се, че неустойката представлява предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението и обезпечавала изпълнението на договора, същата имала и санкционна функця. В конкретния случай, неустойката била загубила присъщата си обезщетителна функция. Сочи се и че по своето същество неустойката има характера на скрито възнаграждение за кредитора. Твърди се, че към потребителя са поставени неизпълними изисквания от небанковата финансова институция, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи се, че неустойката е излязла извън присъщите й функции и дбросъвестността, тъй като било предвидено тя да се кумулира към 1 погасителните вноски, като по този начин водила до скрито оскъпяване на кредита. По същество представлявала добавка към възнаградителната лихва на търговеца- заемодател и го обогатявала неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала печалба на заемодателя. Предвид изложеното, моли се да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл. 17 от процесния договор за кредит. Претендирани са разноски.

В законоустановения едномесечен срок по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Стик – Кредит“ АД със становище за допустимост, но неоснователност на предявения иск. Твърди, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № *** от 29.06.2021г., по силата на който кредиторът е предоставил на ищеца заемна сума от 1500 лв. Ищецът се задължил да върне посочената сума заедно с дължимото възнаграждение за нейното ползване съгласно погасителен план.

Договорът бил сключен от разстояние, при спазване изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. На същата дата, в изпълнение на своето задължение, ответното дружество предоставило на разположение на ищеца заемната сума, съгласно изразеното от ищеца желание на каса на „Изипей“. Ответникът твърди, че в чл. 20 и сл. от договора за кредит е предвидена хипотеза, съгласно която при неизпълнение на договорни задължения от страна на потребителя, може да бъде начислена неустойка, като кредиторът не е договорно задължен да претендира подобна неустойка. Сочи, че комуникацията между страните се извършвала по инициатива на ищеца чрез извършване на действия по кандидатстване за отпускане на кредит, чрез попълване на електронна заявка на сайта на ответното дружество. Електронната поща, която потребителят посочвал във формата/заявлението за кандидатстване, представлявала средство за индивидуализация на същия от страна на кредитора. Поддържа, че в Общите условия към договора е посочено, че използването на идентификационния номер, профил на клиента/електронен профил и електронна поща от потребителя, представлява електронен подпис, като му е придадена силата на саморъчен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ. На 29.06.2021 г., чрез създадения от ищеца К. Т. личен профил, същият попълнил заявка за кандидатстване за кредит от разстояние, като в зададените полета в заявлението въвел личните си данни, бил посочен и т.нар. идентификационен номер. След попълване на заявлението за кандидатстване и в съответствие с чл. 6, ал. 2 от Общите условия, на ищеца била изпратена необходимата преддоговорна информация, вкл. Стандартен европейски формуляр. Твърди се, че след запознаване с всички условия във връзка с кредита, на 29.06.2021 г., ищецът е натиснал бутон „подпис“, с което е изразил своето недвусмислено съгласие за сключване на договора. Посочва се, че сключването на договора във формата на електронен документ е съобразено изцяло със ЗЕДЕУУ, ЗПФУР, ЗПК и всички други приложими нормативни документи. Относно неустойката при непредоставяне на обезпечение е изложено становище, че независимо от това, че такава неустойка не е начислявана и събирана от ответното дружество, тази клауза е валидна и отговаряща на всички законови изисквания. Твърди, че неустойката представлява самостоятелно съглашение, което в случая е обективирано в един и същ документ с договора за потребителски кредит. Счита, че по отношение на нейната действителност не се прилагат 2 разпоредбите на ЗПК и Директива № 2008/48, а общите условия на ЗЗД. Заявява, че в случай на неизпълнение на задължението, което тя обезпечава, размерът на задължението на длъжника се увеличава, като това обстоятелство не я прави нищожна с оглед факта, че това е присъщата за нея функция. Твърди, че в настоящия случай са налице всички предпоставки за възникване на задължението за неустойка. Същата била уговорена за неизпълнение на непарично задължение за предоставяне на обезпечение, като нейният вид се определял в зависимост от това дали заемателят ще изпълни в някакъв момент своето задължение. В тази връзка сочи, че размерът на неустойката се определя като процент от заетата сума, като същата се начислява докато не бъде изпълнено задължението и зависи от волята на заемателя. Заявява, че видно от договора, неустойката се дължи единствено за периода, в който заемателят не е предоставил обезпечение и ако такова бъде предоставено впоследствие, същата спира да се начислява, т.е. причината за евентуално начисляване на такава неустойка би било единствено виновно поведение на ищеца. Твърди, че така уговореният размер на неустойката от 0,9 %, изпълнява предвидените в чл. 92 ЗЗД цели и не предвижда неоснователно разместване на блага, независимо, че в текста на договора за кредит е посочен вече изчисленият размер, който обхваща целия период на договора. Счита, че уговорената неустойка не е излязла извън присъщите й функции, като същата има стимулираща роля за длъжника да изпълни точно задълженията си. Твърди се, че в случай на непредоставяне на обезпечение кредиторът е лишен от гаранция, че неговото вземане някога ще бъде удовлетворено. Поддържа, че основната цел на уговорената неустойка е да репарира причинените от неизпълнение в срок вреди. С оглед изложеното счита, че задължението на заемателя да предостави обезпечение, както и неблагоприятните за него последици от неизпълнение на това негово задължение, са валидни и не противоречат на добрите нрави.

Твърди, че няма въведено ограничение на максималния размер на неустойката и в случай, че се приеме, че същата е прекомерно голяма, следва нейният размер да бъде намален, а не цялата клаузата да бъде обявена за недействителна. Счита, че нищожността поради противоречие с добрите нрави следва да се преценява към момента на сключване на договора, а не въз основа на размера, който се получавал в резултат на неизпълнението.

Намира за правилно размерът на неустойката да е предварително уговорен между страните и включен като част от погасителните вноски, като изрично било записано, че това е дължимата вноска само при хипотезата на чл. 20 от договора, а именно – в случай, че заемателят не предостави обезпечение. Излага съображения, че не е била налице изначална невъзможност да се осигури в уговорения в договора срок поръчител, който да отговаря на посочените изисквания, като твърди, че ищецът е бил предварително запознат с договора и е имал възможност да прецени дали ще успее да изпълни това си задължение. Заявява се, че потребителят е договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД, след като изначално е бил наясно, че не може да предостави исканото от кредитора обезпечение.

Поддържа, че неустойката се начислява само докато не бъде предоставено обезпечение, като същото може да бъде предоставено, както преди подписването на договора, така и в процеса на неговото изпълнение. Позовава се на разпоредбата на чл. 71 ЗЗД, която предвижда възможност задължението по договора да стане предсрочно изискуемо при непредоставяне 3 на обещано обезпечение от страна на длъжника.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

Представен е по делото договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № *** от 29.06.2021г., сключен между страните, по силата на който дружеството в качеството си на кредитор се е задължило да предостави на потребителя потребителски кредит под формата на паричен заем съгласно условията на договора. Представен е и погасителен план.

Представен е Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, както и Общи условия на договора за потребителски кредит от разстояние, уреждащи отношенията между дружеството и потребителите.

С разписка от 29.06.2021г. дружеството, в качеството си на наредител, е превело на К. Т. сумата от 1 500 лв.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

По делото не се спори, че на 29.06.2021 г. между страните е сключен договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № ***, по силата на който „Стик-Кредит“ АД е предоставило на К. Т. сумата в размер на 1 500 лв., със срок за погасяване 12 месеца, с падеж на първа погасителна вноска 29.07.2021г. и падеж на последна погасителна вноска 29.06.2022г.

Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК.

В договора е уговорена и клауза за неустойка – чл. 17, ал. 1, за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, която неустойка е в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение. В ал.1 на чл.16 от договора е предвидено, че потребителят следва в срок до 3 дни от сключване на договора да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл.138 и сл. ЗЗД в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по договора, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и др.; да предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по договора в срок от един работен ден, считано от датата на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция 4 трябва да бъде най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. Третото лице, както и банковата гаранция трябва да отговарят на изискванията, посочени в ОУ и се одобрява от кредитора. Одобрението се извършва единствено по преценка на кредитора. Според чл.20, ал.1 от Общите условия поръчител може да е дееспособно физическо лице, навършило 21 години, български гражданин, с постоянно местоживеене в България, с непрекъснати осигурителни права, което полага труд по безсрочен договор и не е в период на предизвестие за прекратяване на трудово/служебно правоотношение към датата на подаване на заявката за кредит, както и други изисквания във връзка с кредитната история на поръчителя.