Решение № 88 от 02.07.2026, Районен съд - Дулово

РЕШЕНИЕ

№ 88 гр. Дулово, 02.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДУЛОВО в публично заседание на първи септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай К. Кънчев при участието на секретаря Христина М. Стоева като разгледа докладваното от Николай К. Кънчев Гражданско дело № 20243410100530 по описа за 2024 година

Предявена е искова молба от Ш. Ш. С. с ЕГН **********, с адрес: ****, чрез адв. Л. Б. от АК-София, против „****“ ЕООД с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: *****.

Ищцата твърди, че на 03.07.2023 г. е сключила Договор за потребителски кредит № *** за сумата от 2 000.00 лв., като съгласно погасителен план следвало да внесе 18 месечни вноски, формиращи обща дължима сума от 6 858.00 лв.

Твърди се, че договорът е нищожен поради съдържащи се в него нищожни неравноправни клаузи: прекомерна възнаградителна лихва (ГЛП) от 44.00%, изкуствено завишен и неясно формиран ГПР от 53.63%, и нищожна клауза за неустойка по чл. 18 в размер на 3 971.88 лв. за непредоставяне на обезпечение в 2-дневен срок.

Моли съда да прогласи нищожността на договора и да признае за установено, че не дължи претендираните суми над главницата от 2 000.00 лв.

В условията на евентуалност, в случай че главният иск бъде отхвърлен, ищцата моли съда да прогласи нищожността единствено на клаузата за неустойка, съдържаща се в чл. 18 от договора. Претендира разноски. Представя писмени доказателства.

В законоустановения срок ответникът „****“ ЕООД е депозирал писмен отговор по чл. 131 от ГПК, с който оспорва главния и евентуалния иск като изцяло неоснователни. Твърди, че договорът отговаря на всички императивни изисквания на Закона за потребителския кредит (ЗПК). Застъпва тезата, че уговорената неустойка по чл. 18 е валидна компенсаторна санкция за неизпълнение на акцесорно задължение, която по закон не влиза в ГПР и същата е била индивидуално договорена. Сочи, че ищцата е сключила общо 6 договора с идентични условия в рамките на няколко месеца, поради което е била напълно информирана за икономическите последици и процесуалното поведение съставлява злоупотреба с права и недобросъвестност по чл. 12 от 1

ЗЗД.

Страните – редовно призовани, не се явяват и не се представляват в съдебно заседание. Депозирали са писмени становища – ищцата за уважаване на предявените от нея обективно съединени искове като основателни, а ответника за отхвърляна на предявените искове като неоснователни.

От събраните по делото писмени доказателства съдът намира за установено следното от фактическа страна:

На 03.07.2023 г. страните са сключили Договор за потребителски кредит № ***, по силата на който ответникът е предоставил на ищцата заем в размер на 2 000.00 лв.

Видно от Стандартния европейски формуляр (СЕФ) и Общите условия, ГЛП е фиксиран на 44.00%, а ГПР е посочен като 53.63%. В Част II, т. 6 от СЕФ кредиторът е отразил като „Обща сума, която следва да бъде заплатена“ сумата от 2 886.12 лв. (включваща 2000.00 лв. главница и 886.12 лв. лихва).

Наред с това обаче, в инкорпорирания към договора погасителен план (чл. 3, ал. 3), още при самото сключване на договора към вноските автоматично е начислена сума наименована „неустойка“ в общ размер на 3 971.88 лв., с което крайната сума за изплащане е фиксирана на 6 858.00 лв.

Съгласно чл. 18, ал. 1 от договора, тази неустойка се дължи, ако в 2дневен срок заемателят не осигури банкова гаранция или поръчители, отговарящи на кумулативни изисквания за доходи над 3 минимални работни заплати.

От представеното „Искане за сключване на договор за кредит“ и прилежащия електронен Лог файл се установява, че към момента на кандидатстване (03.07.2023 г. в 13:49 ч.) служител на ответното дружество изрично е отбелязал текущата заетост на ищцата: „Майчинство“, както и декларираните доходи от заплата в размер на 0 лв. и разполагаем доход на домакинството от минус 310 лв. Кредитът е одобрен автоматично в рамките на 7 минути (в 13:56 ч.), а сумата е изплатена на каса на EasyPay в 14:21 ч. в същия ден.

В настоящото производство ищцата е освободена от заплащане на такси и разноски на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК.

При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните правни изводи:

Относно нищожността на клаузата за неустойка (чл. 18 от договора):

Ищцата твърди, че клаузата за неустойка (чл. 18 от договора) е нищожна, тъй като има за цел да заобиколи изискванията на закона, уговорена е в отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я правело нищожна поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, увеличава дълга на заемателя и води до затрудняване доброволното му погасяване, както и до увеличаване на разноските при евентуално принудително събиране. Кумулирането на неустойката към погасителните вноски водело до "скрито" оскъпяване на кредита, защото посоченият размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР от 53.63 % нараствал допълнително, обогатявал неоснователно кредитора като въвежда допълнителен източник на доход на икономически по-силната страна, извън посочените ГЛП и ГПР.

Възраженията на ответника, че неустойката е свободно договорена 2 компенсаторна санкция, са неоснователни . Кредиторът е бил изцяло наясно с деликатното социално и материално положение на ищцата – същата е била в майчинство с 0 лв. доходи и две непълнолетни деца под линията на бедността.

Поставянето на условие такова икономически уязвимо лице да осигури банкова гаранция или поръчители с високи доходи в рамките на едва два дни е обективно непостижимо изискване.

Фактът, че сумата от 3 971.88 лв. е включена в погасителния план и вноските още в деня на подписването, доказва, че тя не функционира като обезпечение или санкция за бъдещо неизпълнение. Тя представлява предварително заложено скрито оскъпяване (в размер на 242.90% спрямо главницата). Клаузата излиза извън присъщите на чл. 92 от ЗЗД функции и цели единствено несправедливо и неоснователно обогатяване на икономически по-силната страна, което съставлява тежко накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и я правят нищожна. Тя съставлява предварително заложен механизъм за изкуствено надуване на цената на кредита в погасителния план, с цел заобикаляне на императивния таван на ГПР по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Съгласно задължителната съдебна практика на ВКС, уговарянето на неустойка за обезпечение, която по размер е несъразмерна с евентуалните вреди и чието начисляване е заложено изначално в погасителния план (във вноските с неустойка), излиза извън присъщите обезпечителна и санкционна функции по чл. 92 от ЗЗД. Такова договаряне има за цел единствено изкуствено оскъпяване на кредита в полза на търговеца и заобикаляне на ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Клаузата накърнява принципа на справедливостта и добрите нрави, поради което е изцяло нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.

Твърденията за недобросъвестност на потребителя поради сключени 6 договора са правно ирелевантни – броят на сключените кредити не санира изначалната нищожност на неравноправните клаузи, за които съдът следи служебно.

Относно твърдяната от ищцата нищожността на целия договор за потребителски кредит:

Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, Годишният процент на разходите (ГПР) изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, които са известни на кредитора при сключването. Тъй като размерът на допълнителната такса/неустойка е бил предварително фиксиран и калкулиран в общия дълг още на 03.07.2023 г., същият задължително е следвало да бъде включен при изчисляването на реалния ГПР. Декларираният в договора и СЕФ ГПР от 53.63% е симулативен и прикрива действителната цена на финансовия продукт.

С прибавянето на сумата от 3 971.88 лв., реалният ГПР превишава многократно законово установения таван в чл. 19, ал. 4 от ЗПК (петкратния размер на законната лихва, който към същия период е възлизал на 65.6%).

Налице е грубо нарушение на императивните изисквания за съдържание на договора по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10, договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен (нищожен).

Искът за прогласяване нищожността на сключеният между страните 3

Договор за потребителски кредит № ***/03.07.2023г. се явява основателен и следва да ъде уважен.

Относно предявения отрицателен установителен иск за недължимост (чл. 124, ал. 1 от ГПК):

Предмет на настоящия правен спор е и отрицателен установителен иск, с който ищцата търси съдебна защита срещу договорните претенции на ответника за суми над чистата главница. В процесуалното право при предявен отрицателен установителен иск за недължимост, в тежест на ответника (кредитора) е да докаже при пълно и главно доказване съществуването на своето вземане, както и валидното правно основание, от което то произтича.

След като съдът установи, че договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен (нищожен) на основание чл. 22 от ЗПК, същият не произвежда никакви правни последици от момента на сключването си (ex tunc). Нищожният договор не може да бъде източник на валидни субективни права за кредитора на акцесорни вземания под формата на възнаградителна лихва или договорна неустойка.

Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, единствената правна последица при обявена недействителност/нищожност/ на договор за кредит е задължението на потребителя да върне само чистата стойност на кредита, т.е. усвоената главница в размер на 2 000.00 лв.

Потребителят е освободен от задължението да заплаща лихви и всякакви други разходи по кредита. Тъй като вземанията на ответното дружество за договорна възнаградителна лихва (886.12 лв.) и за неустойка (3 971.88 лв.) произтичат от изначално порочен и нищожен акт, те никога не са възниквали валидно в патримониума на ответника.

Поради това претендираната от ответника обща сума над главницата от 2000 лв. до общия размер от 6 858.00 лв. се явява изцяло недължима от ищцата, а предявеният отрицателен установителен иск е напълно доказан и основателен, и следва да бъде уважен.

Относно предявеният в условията на евентуалност иск за прогласяване нищожността единствено на клаузата за неустойка, съдържаща се в чл. 18 от договора:

С оглед на изложените съображения за основателност на обективно съединените искове - установителен иск за частична недължимост и прогласяването на пълната нищожност на процесния договор за потребителски кредит и тяхното уважаване, за съда не настъпва процесуалното условие за разглеждане на предявения в условията на евентуалност иск за прогласяване нищожността единствено на клаузата за неустойка по чл. 18. Тъй като договорът се явява изцяло нищожен, отделните му съставни клаузи също не произвеждат правно действие.

Поради това по евентуалния иск съдът не дължи произнасяне в диспозитива на настоящото решение.

По отношение на разноските и държавната такса:

Разноски се претендират и от двете страни.

Ищцата е освободена от такси и разноски на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК. На същата е оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата от адв. Л. Б.

Тъй като материалният интерес по уважените обективно съединени 4 искове (обявяване нищожност на договор и отрицателен установителен иск за недължимост на сумата над главницата) възлиза общо на 2483,86 EUR (4858.00 лв.),съдът съобразявайки критериите за справедливост и фактическа сложност и минималният адвокатски хонорар по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1, определя адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищцата в размер на на 401.77 EUR, което с оглед изхода на спора е дължимо от ответника. Сумата следва да се присъди в полза на адвокат Л. Б..

Възражението му основано на дело С-438/22 на СЕС е нерелевантно, тъй като в случая не се претендира прекомерност на платен хонорар, а се прилага императивната норма на чл. 38, ал. 2 от ЗА за присъждане на възнаграждение при безплатна защита на уязвим потребител (майка с отрицателен доход).

Искането на ответника за присъждане на разноски е изцяло неоснователно — дружеството е изгубило спора изцяло, а и не е представило списък по чл. 80 от ГПК, нито договор за правна защита и съдействие, доказващ реално плащане.