Решение № 6099 от 13.10.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6099 гр. София, 13.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО II ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Галя Митова

Членове:

Валентина Ангелова

Милен Евтимов при участието на секретаря Мариана Д. Ружина като разгледа докладваното от Валентина Ангелова Въззивно гражданско дело № 20241100509932 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е въззивно – по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Образувано е по въззивните жалби на страните, срещу постановеното в първоинстанционното производство по гражданско дело № 14529 по описа за 2023 г. на СРС, 139 състав, Решение № 7800 от 29.04.2024 г.

С въззивната си жалба ищецът в първоинстанционното производство Ч. Г. Д., въззивник в настоящото производство, обжалва същото в частите му относно вината, разноските и размера на определения в тежест на другата страна наем за ползването на семейното жилище над присъдения размер от 175 лева до претендирания размер от 250 лева. Излага оплаквания за неправилност, поради нарушение на съдопроизводствените правила, довели до неизяснена фактическа обстановка и необоснованост, които подробно мотивира. Моли съда да постанови решение, с което да отмени решението в обжалваните части, като приеме, че вина за разстройството на брака има жената, респективно двамата съпрузи, да осъди съпругата му да му заплаща месечен наем в размер на 250 лева месечно, като възложи разноските на делото в тежест на жената, респективно на всяка от страните, така както са сторени.

В срока по чл. 263 от ГПК същия подава писмен отговор на въззивната жалба на 1 другата страна, която оспорва като изцяло неоснователна, като излага подробни съображения в подкрепа на заявеното становище. Моли съда да постанови решение, с което да уважи подадената от него въззивна жалба, като остави без уважение въззивната жалба на ответницата и претендира сторените в двете съдебни производства .

В съдебно заседание, редовно призован, лично и чрез пълномощника си по делото, поддържа въззивната си жалба и пледира за нейното уважаване. Поддържа отговора на въззивната жалба на насрещната страна, като моли съда да остави същата без уважение. Претендира разноски по представен списък. Прави възражение за прекомерност на разноските на другата страна за адвокатско възнаграждение.

Окончателното си становище по делото излага в писмени бележки, вх. № 41878/03.04.2025 г.

Недоволна от решението останала и ответницата в първоинстанционното производство Р. Д. Д., която обжалва същото в частта му относно размера на присъдения й в тежест наем за ползването на семейното жилище над 50 лева месечно до присъдения размер от 175 лева месечно. Счита за неправилен извода на първоинстанционния съд, че пазарната наемна цена на процесното жилище е в размер на 700 лева, като поради това неправилно определил дължимият от нея месечен наем.

Сочи, че жилището е маломерно, като обособяването на втора спалня е направено за сметка на терасата, поради което счита, че месечният наем на подобно жилище в този район не би могла да надвишава 400 лева, в който случай дължимият от нея наем следва да е в размер на 50 лева. Моли съда да постанови решение, с което да отмени решението на първоинстанционния съд в обжалваната от нея част, като отхвърли претенцията на насрещната страна над размера от 50 лева месечно. Претендира сторените деловодни разноски.

В срока по чл. 263 от ГПК тази страна е депозирала отговор на въззивната жалба на ищеца, която оспорва като изцяло неоснователна. Излага съображения, че относно брачната вина и разноските, жалбата на ищеца преповтаря твърденията му в исковата молба, които останали недоказани, поради което счита решението на първоинстанционния съд в тези му части за правилно и законосъобразно и моли съда да го остави в сила. Оспорва жалбата и в частта относно размера на месечния наем.

Моли съда да постанови решение, с което да остави в сила решението на първоинстанционния съд, в частите му обжалвани от ищеца, като уважи подадената от нея въззивна жалба. Претендира сторените деловодни разноски.

В хода на съдебното дирене, редовно призована, лично и чрез пълномощника си по делото, поддържа въззивната си жалба и пледира за нейното уважаване. Оспорва жалбата на другата страна и поддържа отговора си по нея, като пледира за оставянето й без уважение. Претендира разноски по представен списък. Окончателното си 2 становище по делото излага в писмени бележки, вх. № 37739/26.03.2025 г.

Жалбите са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от лица, имащи интерес от обжалването, като отговарят на изискванията на чл. 261 от ГПК, поради което същите са допустими и следва да бъдат разгледани по същество.

С оглед предмета на въззивна проверка, очертан в жалбата, въззивният съд констатира, че решението на първоинстанционния съд е влязло в сила като необжалвано в частта, с която бракът между страните бил прекратен като дълбоко и непоправимо разстроен, както и в частите му относно родителските права, местоживеенето на детето, режимът на лични отношения с другия родител и издръжката му и ползването на семейното жилище.

За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното :

Производството пред Първоинстанционният съд било образувано по предявен от Ч. Г. Д. брачен иск с правно основание чл. 49, ал. 1 от СК срещу Р. Д. Д.-за прекратяване на брака на страните като дълбоко и непоправимо разстроен. С брачния иск били съединени небрачни искове по чл. 59, ал. 2 от СК- за определяне на мерки относно упражняването на родителските права и местоживеенето на непълнолетната дъщеря на страните, режимът на лични отношения с неотглеждащият я родител и издръжката й, както и иск по чл. 57, ал. 2 от СК-за определяне на наем за ползването на семейното жилище. Твърдял, че с ответника са съпрузи от 04.06.2005 г., от които имали родена на 27.11.2006 г. една непълнолетна дъщеря – И.Ч. Д.. Сочел, че страните са във фактическа раздяла, като той напуснал семейното жилище, като сега живеел под наем. Излагал като причина за това несходство в характерите, различна ценностна система и мироглед, като твърдял, че по време на съвместното живеене на страните ответницата не участвала в покриване на общите разходи на семейството, нито в погасяване на ипотечния кредит. Молел съда да постанови решение, с което да прекрати брака му с ответницата, като дълбоко и непоправимо , да предостави упражняването на родителските права по отношение на детето от брака на майката, при която да се определи местоживеенето му, да определи режим на личните му контакти с детето и месечна издръжка, която да му заплаща, като признавал същата до размера от 400 лева. Молел съда да определи ответницата да му заплаща наем в размер на 250 лева.

В срока по чл. 131 от ГПК ответницата подала отговор на исковата молба и насрещна искова молба, с правно основание чл. 49, ал. 1 вр. ал. 3 от СК, като брачният иск бил обективно съединен с претенции за упражняване на родителските права по отношение на роденото от брака дете, за което претендирала издръжка в размер на 800 лева месечно, както и за ползване на семейното жилище. Ответницата също заявила становище за прекратяване на брака, но по вина на мъжа. Навела брачни провинения 3 на съпруга си, изразили се в започнала от ищеца извънбрачна връзка с колежка и поради това напуснал семейното жилище. Оспорила претенцията на ищеца по чл. 57, ал. 2 от СК по размер над признатия размер от 50 лева месечно. Молел съда да постанови решение, с което да прекрати брака по вина на жената, като му предостави ползването на семейното жилище.

В дадения й срок за отговор, ищецът по първоначалния иск оспорил насрещната искова молба, в частите относно вината си за разстройството на брачната връзка, както и относно размера претендираната за детето издръжка над размера от 400 лева..

За да постанови съдебния си акт в обжалваните части, Първоинстанционният съд приел за установена следната фактическа обстановка :

Страните по спора били съпрузи, сключили граждански брак на 04.06.2005 г., като съпругата приела да носи брачното фамилно име Д., вместо моминското си фамилно име Венева.

От събраните по делото гласни доказателства се установявало, че страните били фактически разделени от месец март 2023 г., като никой от съпрузите не предприел действия и нямал желание за преодоляване на настъпилото помежду им отчуждение.

Раздялата на страните продължавала и понастоящем и никой от съпрузите не бил правил постъпки за възстановяване на брачните отношения. Страните не поддържали отношения като съпрузи помежду си, нямали общо домакинство, семеен бюджет и не полагали обща грижа за роденото от брака им непълнолетно дете. Липсвало желание у съпрузите за промяна на това състояние на брачната връзка. С кредитираните показания на свидетелката И.С. се установило, че причина за фактическата раздяла между страните е извънбрачната връзка на ищеца. Показанията на свидетелката в тази им част кореспондирали с представено по делото писмено доказателство – заверено копие на договор за наем от 13.02.2023 г., сключен между трето лице-наемодател и ищеца и интимната му приятелка, като наематели. Предвид това съдът не споделял доводите на ищеца, че е започнал интимна връзка с друга жена, след като е напуснал семейното жилище. Съдът отчел, че датата на посочения договор е преди фактическата раздяла между страните, настъпила през месец март 2023 г., като съпругът е предприел съответни действия за започване на нов самостоятелен начин на живот, без да се съобразява с другия съпруг, но не сам, а съвместно с друга жена. Предвид това първоинстанционния съд не кредитирал показанията на свидетелят Б., дългогодишен приятел на ищеца, в частта им, че не е запознат с кого живее последният, респективно незнанието му за извънбрачната му връзка, приемайки ги за житейски нелогични.

Освен това, свидетелят твърдял, че е посещавал дома на ищеца, където освен негови вещи следвало да има женски принадлежности и вещи, а освен това самият ищец признал в открито съдебно заседание, че живеел заедно с друга жена.

По отношение на семейното жилище, съдът приел, че до настъпване на 4 фактическата раздяла страните и детето им са обитавали придобитото от тях жилище, представляващо апартамент № 40, находящ се в гр. София, ж. к. ****, който имот бил притежаван от съпрузите в режим на съпружеска имуществена общност с оглед момента на придобиването му – по време на брака. Съдът приел, че дължимият наем по чл. 57, ал. 2 от СК е в размер на ¼ от определената от съда средна пазарна наемна цена за имота, която определил на 700 лева, респективно уважил претенцията на ищеца до размера от 175 лева, като я отхвърлил до пълния предявен размер от 250 лева.

При тази фактическа установеност, първоинстанционния съд постановил обжалвания съдебен акт.

Настоящият състав на Софийски градски съд, Гражданско отделение, след като взе предвид становищата на страните, събраните в двете съдебни инстанции доказателства, прецени ги по реда на въззивното производство и съобрази приложения закон, по свое убеждение, прие за установено следното :

Въззивният съд споделя в цялост установената от Първоинстанционният съд фактическата обстановка, като не намира за нужно да я преповтаря, а препраща към нея на основание чл. 272 от ГПК, правейки я по този начин част от своя съдебен акт.

Същата следва да се допълни единствено с анализ на техническите характеристики на семейното жилище, предвид възраженията на въззивницата и въззиваема страна, че се касае за маломерно жилище. Съгласно приетия по делото нотариален акт за покупкопродажба на недвижим имот, № 180, том ІІ, рег. № 1319, дело № 356 от 2008 г., семейното жилище се състои от дневна с кухненски бокс и столова, спалня, антре, дрешник, баня с тоалетна и тераса, със застроена площ от 61,39 кв. м. и разполага със складово помещение – мазе № 40, със застроена площ от 2,22 кв. м. По делото липсват доказателства за преустройства на същото жилище.

Публично достъпната информация за наеми на аналогични обзаведени жилища в района, в който се намира семейното жилище показва вариации в широки граници на наемната цена за квадратен метър от 10,00 лева (от собственик) до 10,00 евро (чрез агенция). Предвид това, въззивният съд също приема, че средната пазарна наемна цена на семейното жилище на страните е в размер на 700 лева.