Решение № 2870 от 13.07.2017, Районен съд - Варна
- Съд
- Районен съд - Варна
- Дело
- Гражданско дело 3332/2017
- Вид
- Решение № 2870
- Подписан
- 13.07.2017
- В сила
- 08.02.2018
- Състав
- КАМЕЛИЯ ДИЯНОВА ВАСИЛЕВА
Цитирани разпоредби
- чл. 12 · Граждански процесуален кодекс
- чл.131 · Граждански процесуален кодекс
- чл.235,ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.410 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 414 · Граждански процесуален кодекс
- чл.422 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78,ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78,ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.38,ал.1, т.2 · Закон за адвокатурата
- чл.38,ал.2 · Закон за адвокатурата
- чл.99,ал.1 и ал.2 · Закон за задълженията и договорите
- чл.99,ал.1 и ал.2 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 143 · Закон за защита на потребителите
Р Е Ш Е Н И Е
№ гр. Варна, 13.07.2017г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение, XXVс. в публично съдебно заседание на двадесет и първи юни две две хиляди и седемнадесета година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: К. В. при участието на секретаря Т. К. след като разгледа докладваното от съдията гр. дело №3332 по описа за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са в обективно кумулативно съединение искове с правно основание чл.422 ГПК от „Ф.И.” ЕАД срещу Р.Х.О. за приемане за установено, че ответникът дължи на ищеца присъдените със Заповед за изпълнение №7654/05.12.2016г., издадена по ч.гр.д. №15258/2016г. по описа на ВРС, 42 с. суми : сумата от 5000,00 лв, представляваща дължима главница по Договор за издаване на кредитна карта от 14.02.2007 г., сключен между „Р. (Б.)” ЕАД и Р.Х.О., вземането по който е прехвърлено с Договор за цесия от 28.03.2013 г. на „Ф.И.” ЕАД ; сумата от 1084,21 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 14.08.2012 г. до 14.02.2013 г.; сумата от 1842,82 лв., представляваща лихва за забава за периода от 29.03.2013 г. до 20.11.2016г.
Ищецът излага, че между ответника и „Р. Б.” ЕАД на 14.02.2007г. е бил сключен договор за издаване на национална кредитна карта. Съгласно чл.1 вр.чл.2 от договора картоиздателят издал кредитна карта с кредитен лимит в размер на 5 000 лева в полза на картоиздателя. Последният можел да я използва за суми до определения лимит, като върху използваната част се дължала договорна лихва. В изпълнение на задължението си по чл.10 от договора картоиздателят изпращал на картодържателя ежемесечно извлечение за транзакциите с картата през предходния месец, което съдържало информация за начислените лихви и такси, както и за размера на дължимата минимална погасителна вноска и срока за нейното погасяване. Длъжникът се задължил да обслужва редовно и в срок ползваните суми с оглед информацията от извлечението и условията на договора, Твърди се, че ответникът преустановил обслужването на кредитната карта, като датата на първото просрочие била на 04.08.2012г., в следствие на което изпаднал в забава и дължал лихва за забава в размер на законната такава.
Съгласно чл.39 от договора същият се прекратявал с изтичане на три години от сключването му, като при наличието на условията по б.”а” и б” б” се подновявал за нов период. В процесния случай тези условия били изпълнени, тъй като картодържателят не бил в просрочие и не се възползвал от правото си да се откаже от подновяване. Процесният договор изтекъл на 14.02.2013г. като сумите, дължими по кредитната карта станали изискуеми. Твърди се, че с договор за цесия от 28.03.2014г. кредиторът ‘Р. Б.”АД прехвърлил вземанията си по описаното правоотношение на „Фронтекс Интернешанъл” ЕАД.
Твърди се, че до ответника е изпратено уведомление за цесията с писмо с обратна разписка, но пратката била върната в цялост като непотърсена.
Претендира се присъждането на разноски в производството по делото.
В срока по чл.131 ГПК ответникът не е депозирал писмен отговор. В съдебно заседание чрез процесуалния си представител изразява становище за неоснователност на иска. Позовава се на недействителност на договора по Закона за потребителския кредит чл.14 вр. чл.10, т.3 от закона поради това, че условията за промяна на годишния лихвен процент не са упоменати в договора. В т.9 от договора от 2007г. била предвидена такава възможност, но условията за това липсвали в договора. По същия начин в т.15 било предвидено едностранно банката да променя начина на формиране на месечната погасителна вноска и отново не били упоменати условията, при които това можело да се случи. Счита, че е приложима императивната правна норма, която водела до недействителност на договора за кредит и във връзка, с което не се дължало нищо освен плащането на главницата. Всички плащания на лихви и такси по кредита, ако се установяла такава недействителност, следвало да се отнесат към погасяване на главницата, ако се установяло,че такава съществува. Смята,че платените лихви покриват главницата и дълг по отношение на банката длъжникът нямал.
Съдът след като съобрази събраните по делото доказателства по реда на чл.235,ал.2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното :
От приложеното ч. гр.д. №15258/2016 г. по описа на ВРС, 42с. е видно, че на основание чл.410 ГПК в полза на ищеца е издадена Заповед за изпълнение №7654/05.12.2016г. срещу ответника Р.Х.О., с която същият е осъден да заплати на „Ф.И.” ЕАД следните суми : сумата от 5000,00 лв., представляваща дължима главница по Договор за издаване на кредитна карта от 14.02.2007 г., сключен между „Р. (Б.)” ЕАД и Р.Х.О., вземането по който е прехвърлено с Договор за цесия от 28.03.2013 г. на „Ф.И.” ЕАД ; сумата от 1084,21 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 14.08.2012 г. до 14.02.2013 г.; сумата от 1842,82 лв., представляваща лихва за забава за периода от 29.03.2013 г. до 20.11.2016г.
Длъжникът е подал възражение против заповедта по реда и в срока по чл. 414 от ГПК.
Съгласно Договор №* за издаване на национална кредитна карта Райкарт Р.(Б.) ЕАД е предоставила на Р.Х.О. кредитна карта с одобрен кредитен лимит в размер от 5 000 лева при изрично уговорени е договора условия за ползването и връщането му. Съобразно чл.5 и чл.6 от договора ползваната сума от кредитния лимит се олихвява с лихвен процент от 18 % на годишна база, като олихвяването се извършва ежемесечно и дължимата лихва се събира служебно в края на всеки месец за сметка на кредитния лимит. В чл.7 е посочено, че всички дължими лихви, такси и комисионни се събират служебно за сметка на кредитния лимит. По т.9 е предвидено при промяна в пазарните условия правото на Банката да променя размер на лихвения процент, за което да уведоми Картодържателя с месечното извлечение и като изнесе информация в банковите салони и интернет сайта на Банката. Съгласно чл11 срокът за плащане на минималната месечна вноска е до 15-то число на месеца, в който е изготвено извлечението, като в случай че този ден е неработен, срокът е следващия работен ден, като след този срок банката начислява такса за просрочие съгласно Тарифата на Банката. Минималният размер на месечната погасителна вноска е посочен в чл.12 – 5 % от общата дължима сума, формирана от дължимия ползван лимит плюс сумата на дължимите лихви, такси и комисионни , но не по-малко от 25 лева.
Годишната такса в размер на 35 лева, посочена в чл.18 се събира съобразно чл. 14 от кредитния лимит в началото на всяка година от периода на валидност на картата. Срокът на действие на договора е уговорен в чл.39 – три години, като е предвидено същият да се подновява автоматично за нов период, в случай, че картодържателят не е в просрочие и че не е уведомил банката, че не желае кредитната му карта да му бъде подновена.
Съгласно Приложение №1 от 28.03.2013г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания между „Р. (Б.)„ ЕАД и „Ф.И.”ЕАД от 03.11.2011г. и Приложение №1А банката е прехвърлила вземането си от Р.Х.О. по договор от 14.02.2007г. с одобрен лимит от 5 000 лева и общо задължение към 28.03.2013г. в размер на 6084.21 лева.
Съгласно заключението на проведената по делото
ССчЕ, която съдът приема за компетентно и обективно дадена на ответника е предоставен кредитен лимит от Райфайзенбнак в размер на 5000 лева, който е бил усвояван поетапно, периодично, което е онагледено от вещото лице в таблица в т.2 от експертизата. Последното усвояване 30.12.2011г. с изтегляне на сумата от 300 лева. Ответникът е извършвал погасявания по кредита като е внасял периодично суми, видно от оформените в табличен вид плащания в т.3 от експертизата като последното плащане е от дата 12.04.2012г. Експертът е установил, че след 01.02.2009г. банката е начислявала договорна лихва в размер на 18.5 %. В заключение експертът е констатирал, че размерът на дължимата главница по кредита възлиза на 5000 лева, договорната лихва за периода 14.02.2012г. – 14.02.2013г. е в размер на 907.65 лева/ за 18.5 %/ . Изчислен е и размер на наказателна лихва, която не е предмет на делото.
От така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи :
В производството по установяване съществуването на вземането си по чл.422 ГПК, ищецът следва при условията на главно и пълно доказване да установи договорната връзка с кредитополучателя и поръчителя, размера на вземането си. Ответникът следва да докаже наличието на правоизключващи или правопогасяващи вземането обстоятелства.
От доказателствата по делото се установява, че ответникът е сключил договор за издаване на национална кредитна карта Райкарт Р.(Б.) ЕАД, по силата на който му е предоставен кредитен лимит от 5000 лева, който е бил усвояван на части чрез теглене в брой и осъществяване на транзакции съгласно заключението на вещото лице за периода 14.03.2007г. – 30.12.2011г., като дължимата главница по кредита е в размер на 5000 лева. Кредиполучателят е извършвал погасявания на дължимото по отпуснатия му кредит, като последното плащане е извършено на 12.04.2012г. От предоставената за ползване кредитна суми Банката е удържала суми за такси, лихви /договорна и санкционираща/ и застрахователни премии, съгласно чл.7 от договора. Ответникът не оспорва дължимостта и размера на претендираната главница, представляваща усвоен кредитен лимит, поради и което същият дължи на кредитора заплащането й.
Договорената възнаградителна лихва е в размер на 18 % на годишна база съгласно чл.5 от договора. От заключението на вещото лице се установява,че след 01.02.2009г. е начислявана лихва в размер на 18.5 %. Съобразно чл.9 Банката има право да променя размера на лихвения процент при промяна на пазарните условия.
Ответникът е навел възражение за нищожност на договора поради противоречието на чл.9 и приложимия към датата на сключване на договора чл.10, т.3 ЗПК/отм./ Цитираната разпоредба съдържа задължителните реквизити, които следва да съдържа договора за потребителски кредит, свързан с използването на кредитна карта, като конкретно т.3 посочва, че следва да се съдържа информация за годишния лихвен процент и разходите, приложими към момента на сключване на договора както и условията, при които те могат да бъдат променяни. Видно от чл.9 от договора е, че липсват конкретно изложени от Банката условия, при които същата може едностранно да променя уговорената договорна лихва. Посочването „при промяна на пазарните условия ” е твърде общ критерий, който не съдържа в себе си конкретика и информация за предпоставките, при които това може да бъде осъществено. Липсва дори и определяемост при така направената обща формулировка на условията за едностранна промяна на договорната лихва, поради и което при тази неяснота следва да се приравни на липса на условия по смисъла на чл.10,т.3 ЗПК./отм./ , при които лихвения процент може да бъде променян, а оттук за нищожност на клаузата на договора в този смисъл поради противоречието с императивна правна норма. Отделно от това дори и гореизложеното да не бъде споделено, съдът намира, че правото на банката да променя едностранно размера на лихвения процент представлява неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, съобразно който такава е всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. С подписването на договора ответникът се е съгласил кредиторът да запази правото едностранно да променя лихвения процент при липса на ясни условия за механизма на увеличаването като по този начин е поставен в неравноправно положение и в зависимост от волята и усмотрението на банката. Изложените условия за нищожност на клаузата по чл.9 от договора не влекат след себе си нищожност на договора в останалата му част, като по отношение на размера на претендираната договорна лихва следва да се приложи договорената между страните по него такава,а именно 18 % на годишна база върху ползваната сума от кредитния лимит.
Ответникът е направил възражение за нищожност на договора поради едностранното право на банката да променя размера на минималната месечна погасителна вноска в чл.15 от договора.
Разпечатката съдържа 26 от 44 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/e891318d-55be-4cd0-b768-202405613180