Решение № 524 от 17.04.2024, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 524 гр. Пловдив, 17.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стефка Т. Михова

Членове:

Николай К. Стоянов

Иванка П. Гоцева при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова като разгледа докладваното от Иванка П. Гоцева Въззивно гражданско дело № 20245300500182 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Д. Л. Л., ЕГН: **********, подадена чрез пълномощника й по делото адв. С. П., против Решение № 4537 от 13.11.2023 г., постановено по гр. д. № 5204 по описа на РС – Пловдив за 2023 г., с което е признато за установено, че жалбоподателят дължи на „Рива Кредит“ ООД, ЕИК: 202752427, следните парични суми: сумата от 1240,90 лева – главница, представляваща неплатено задължение по договор за потребителски кредит № 500044/30.04.2020 г., сумата от 265,40 лева възнаградителна лихва за периода 30.01.2021 г. - 30.04.2022 г., и сумата от 92,33 лева – мораторна лихва за периода 01.05.2022 г. - 20.01.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението 24.01.2023 г., до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 544 от 27.01.2023 г. и определение № 1367/02.02.2023 г. за поправка на очевидна фактическа грешка по ч.гр.д. № 996/2023 г. на РС - Пловдив, XVII гр.с. Със същото решение в нейна тежест са възложени и сторените от ищцовото дружество разноски: сумата от 31,97 лв. - държавна такса в заповедното производство и сумата от 118,03 лв. държавна такса в исковото производство.

В жалбата са изложени подробни съображения за неправилност на първоинстанционното решение. Поддържа се, че процесният договор за потребителски кредит не отговаря на императивните изисквания на чл. 11, ал.

1

1, т. 9 и т. 10 ЗПК, поради което е недействителен по смисъла на чл. 22 от същия закон. Излагат се доводи, че размерите на посочените в договора величини на ГПР и на общата сума, дължима от потребителя, не съответстват на действителните такива доколкото при изчисляването им в тях не са включени разходите за заплащане на възнаграждение по договор за гаранция.

Твърди се, че на 30.04.2020 г. бил сключен тристранен договор със страни „Рива Кредит“ ООД, в качеството на кредитор, ответника Д. Л., в качеството на кредитополучател и дружество „Марж Трейд“ ООД, в качеството на гарант, за обезпечаване изпълнението на задълженията на кредитополучателя спрямо кредитодателя по процесния договор за кредит срещу възнаграждение в размер на 1400 лв. Сочи се, че възнаграждението по договора за гаранция представлява част от месечните погасителни вноски по кредита, т.к. към всяка месечна погасителна вноска била заплащана допълнително сумата от 58,33 лв. Излагат се доводи, че това възнаграждение е разход за потребителя и невключването му в ГПР представлява заобикаляне на ограничението за максимален размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК, което води до недействителност на договора за потребителски кредит. Искането към въззивния съд е за отмяна на атакувания съдебен акт и постановяване на друг по съществото на спора, с който да бъдат отхвърлени исковите претенции.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, подаден от въззиваемото дружество „Рива Кредит“ ООД, чрез управителя М.М.. В отговора се оспорва твърдението за сключен договор за гаранция с трето лице „Марж Трейд“ ООД, възнаграждението по който да представлява общ разход по кредита. Излага се становище за неоснователност на подадената въззивна жалба и се настоява за потвърждаване на обжалваното решение като правилно и законосъобразно.

Окръжен съд – Пловдив, след преценка на събраните по делото доказателства и становищата на страните, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена против обжалваем съдебен акт в законоустановения срок от процесуално легитимирано лице, което има интерес от обжалването, поради което същата се явява допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.

При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията си по чл. 269, изр. първо от ГПК съдът намери, че същото е валидно и допустимо. Предвид горното и съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК следва да бъде проверена правилността на решението по изложените във въззивната жалба доводи и при служебна проверка за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, като въззивният съд, като инстанция по същество, се произнесе по съществуващия между страните правен спор.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени по реда на чл. 422, 2 ал.1 от ГПК установителни искове с правно основание чл.79, ал. 1 ЗЗД и чл.

86, ал.1 ЗЗД вр.чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът Д. Л. Л. дължи на ищеца „Рива Кредит“ ООД присъдените по ч.гр.д. № 996/2023 г. на РС - Пловдив със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 544/27.01.2023 г. суми, както следва: сумата от 1240,90 лева – главница, представляваща неплатено задължение по договор за потребителски кредит № 500044/30.04.2020 г., сумата от 265,40 лева – договорна /възнаградителна/ лихва за периода 30.01.2021 г. - 30.04.2022 г. и сумата от 92,33 лева – мораторна лихва за периода 01.05.2022 г. - 20.01.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението - 24.01.2023 г., до изплащане на вземането, както и разноски за държавна такса в заповедното производство в размер на 31,97 лв.

В обстоятелствената част на исковата молба дружеството-ищец посочва, че между „Рива Кредит“ ООД като кредитор и ответника като кредитополучател, е сключен договор за потребителски кредит на 30.04.2020 г., по силата на който посоченото дружество е предоставило на ответника сумата от 1700 лв., със срок за погасяване: 30.04.2022 г., при годишен лихвен процент 30 % и ГПР – 34,45 %. Общата стойност на задължението по договора - главница и договорна лихва, била 2281,20 лв. Кредитът следвало да бъде върнат на 24 равни месечни погасителни вноски, всяка в размер на 95,05 лв. Сумата по отпуснатия кредит била предадена лично на кредитополучателя срещу разписка в деня на сключване на договора. Твърди се, че длъжникът заплатил чрез няколко плащания общо сумата от 774,90 лв., с която били заплатени изцяло сумите по осем месечни вноски и частично сумата по девета месечна вноска. Така останала дължима сума в общ размер на 1506, 30 лв. - главница и договорна лихва по девета и следващи вноски от погасителния план, падежирали в периода 30.01.2021 г. до 30.04.2022 г.

Кредитополучателят дължал и обезщетение за забава в размер на 92,33 лв., формирано на база законната лихва върху непогасения остатък от главницата за периода от 01.05.2022 г. до 20.01.2023 г.

В подадения отговор на исковата молба ответникът оспорва исковете.

Признава сключването на договор за кредит с „Рива Кредит“ ООД. Твърди, че на основание чл. 22 от ЗПК договорът за потребителски кредит се явява недействителен, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК кредитополучателят дължи чистата стойност на кредита, но не и лихва или други разходи по кредита.

Видно от приложеното ч.гр.дело № 996/2023 г. по описа на ПдРС, в полза ищцовата страна „Рива Кредит“ ООД против ответника – Д. Л. Л. – кредитополучател, е издадена заповед № 544 от 27.01.2023 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за сумата от 1240,90 лева – неплатена главница, дължима по договор за потребителски кредит № 500044 от 30.04.2020 г.; 265,40 лева – договорна лихва за периода 30.01.2021 г. – 30.04.2022 г.; 92,33 лева – обезщетение за забава за периода 01.05.2022 г. – 3

20.01.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 24.01.2023 г. до окончателното погасяване, както и разноски по делото, включващи 31,97 лв. държавна такса.

На основание чл. 414 ГПК длъжникът е подал възражение, че не дължи сумите и с разпореждане № 6544 от 14.03.2023 г. ПдРС е указал на заявителя, че може да предяви иск за вземането си. Съобщението е връчено на заявителя на 16.03.2023 година, а на 12.04.2023 г., в едномесечния срок по чл. 415, ал.4 ГПК, е подадена исковата молба пред РС - Пловдив. Установителните искове по реда на чл. 422 ГПК са допустими, тъй като са предявени в срок в резултат от своевременно депозирано възражение от длъжника в заповедно производство и имат за предмет същите вземания.

От фактическа страна от представените по делото писмени доказателства се установява, че между „Рива Кредит“ ООД, от една страна, като кредитор, и ответника Д. Л. Л., от друга страна, като кредитополучател е сключен договор за потребителски кредит № 500044 от 30.04.2020 г. По силата на посочения договор на ответника е отпуснат кредит в размер на 1700 лв., който същият е следвало да погаси на 24 равни месечни вноски от по 95,05 лв. съгласно обективирания в договора погасителен план. В договора е уговорено, че кредитополучателят следва да обезпечи задължението си като: в 3- дневен срок осигури двама поръчители, всеки от които да се осигурява на не по-малко от 1500 лв. месечен доход и да няма необслужени кредитни задължения /чл.14.1/ или да сключи договор за гарантиране на задължението с дружество-гарант /чл. 14.2/, или да учреди договорна ипотека върху недвижим имот /чл.14.3/. Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент по заема е 30,00 %, а ГПР - 34,45 %. Посочена е обща стойност на плащанията в размер на 2281,20 лв.

Фактът на сключването на горепосочения договор за кредит е безспорен, а и се установява от приетото по първоинстанционното дело заверено копие на същия. Не се спори относно предаването на заемната сума и за размера на направените частични погашения, като относно тези обстоятелства по делото на ПдРС е приета разписка за предаване на заемната сума от 30.04.2020 г., както и издадена от „Рива Кредит“ ООД справка за плащанията по договора за кредит. Установява, че кредитът е усвоен от ответника съгласно клаузите на процесния договор, като на същия е предадена в брой сумата от 1700 лв. От страна на ответника са извършвани плащания по кредита в общ размер от 774,90 лв., които разпределени по пера са, както следва: 459,10 лв. – главница, 315,80 лв. – договорна лихва. Всички вноски са падежирали съобразно погасителния план по договора за кредит.

Спорът се свежда до това дали договорът за кредит е действителен, както и дали на същата дата е бил сключен и тристранен договор между „Рива Кредит“ ООД, „Марж Трейд“ ООД и кредитополучателя Д. Л., по силата на който „Марж Трейд“ ООД се задължава да гарантира за изпълнението на задълженията на Л. към „Рива Кредит“ ООД срещу възнаграждение за дружеството - гарант в размер от 1400 лева, платимо на 24 равни месечни 4 вноски от по 58,33 лева, като надбавка към вноските по договора за кредит.

Без съмнение процесният договор за кредит попада в обхвата на регулация на ЗПК, който урежда особени изисквания при предоставяне на потребителски кредити, а също и на ЗЗП. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл.

12, ал. 1, т. 7 – 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Следва да се изясни, че липсата на кое да е от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК. Във връзка с наведените от ответника доводи за недействителност на процесния договор, а и с оглед задължението на съда по чл. 7 ГПК да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, настоящият съдебен състав намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита и условията за прилагането му, а съгласно т. 10 – годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В случая, от представения по делото договор е видно, че в него са посочени лихвен процент по кредита в размер на 30,00 %, който е фиксиран за срока на договора, общата сума, дължима от потребителя, както и ГПР в размер на 34,45%, като в чл. 5 от договора са посочени взетите предвид допускания при изчисляването му, поради което договорът формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.