Решение № 389 от 11.11.2024, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 389 гр. С., 11.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, V ПЪРВОИНСТАНЦИОНЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ивайло П. Г. при участието на секретаря Надежда Св. Масова като разгледа докладваното от Ивайло П. Г. Гражданско дело № 20241800100481 по описа за 2024 година

Производството по делото е по реда на чл. 336 и сл. от ГПК и е образувано по искова молба на Софийска окръжна прокуратура срещу Р. М. Т..

Ищецът твърди, че е сезиран с молба от М. В. Т. - баща на Р. М. Т., в която са изложени твърдения, че Р. М. Т. е с тежка умствена изостаналост и значително нарушение на поведението, които не му позволяват да се грижи за себе и да се самообслужва, да има адекватно поведение и да взема самостоятелни решения. Поради тежката умствена изостаналост се налагало да бъде подпомаган ежедневно и непрекъснато поведението му да се контролира от възрастен, поради което е отправил молба към прокуратурата за иницииране на процедура за поставяне на Р. М. Т. под пълно запрещение.

В резултат от извършена проверка било установено, че ответникът Р. М.

Т., е роден на 25.10.2005 г. в гр. Б. и е със 100 % трайно намалена работоспособност с чужда помощ (видно от Експертно решение № 90091 от 11/17.01.2022 г. на ТЕЛК - към уМбАл “С.А.“ С. АД, с водеща диагноза „Тежка умствена изостаналост“). Поради заболяването си, което датира още от раждането му, ответникът не е в състояние сам да се грижи за себе си и да защитава интересите си. Баща му - М. В. Т. - е негов личен асистент.

Ищецът моли съда да постанови решение, с което на основание чл. 5 ал.

1 от ЗЛС да постави Р. М. Т. с ЕГН ********** под пълно запрещение с произтичащите от това законови последици.

Преписи от исковата молба и от доказателствата са били връчени на назначения особен представител на ответника – адв. Г.. В едномесечния срок по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор, с който се изразява становище за основателност на доказателствените искания на ищеца.

В открито съдебно заседание пред ОС- С., ищецът не се представлява и не изразява становище.

1

В открито съдебно заседание ответникът се явява лично и се представлява от особения представител адв. Г., който поддържа депозирания отговор. Намира исковата молба за основателна и доказана и моли съда да я уважи.

Съдът констатира, че исковата молба изхожда от легитимирано лице по чл. 336, ал. 1 от ГПК, поради което искът е процесуално допустим и следва да бъде разгледан по същество.

След като прецени твърденията на страните и събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от фактическа страна следното.

С исковата молба е представено Експертно решение № 90091 от 11/17.01.2022 г. на ТЕЛК към УМБАЛ "С.А." С. АД, от което е видно, че Р. М.

Т. с ЕГН ********** страда от заболяване с водеща диагноза „Тежка умствена изостаналост, Значително нарушение на поведението, изискващо грижи или лечение“ и придружаващи заболявания „Вродени аномалии на сърдечната преграда“, като на лицето е определена 100% ТНР с чужда помощ.

Представен е и трудов договор (л. 15-16 от делото), от който се установява, че М. В. Т. е назначен за личен асистент на Р. М. Т..

От писмо от общ. Б., заведено с вх. № 8645/08.09.2024г., се установява, че към настоящия момент няма учредено настойничество или попечителство по отношение на лицето Р. М. Т..

Съдът придоби лични впечатления за психическото и физическото състояние на ответника Т. в хода на разпита му по реда на чл. 337, ал. 1 от ГПК. Словесният контакт с него се оказа практически невъзможен.

Ответникът не отговаряше на зададените му въпроси, не осъществяваше визуален контакт, нито реагираше по какъвто и да било начин на въпросите на съда.

От приетото по делото заключение на в.л. д-р Ц. П. по допуснатата съдебно- психиатрична експертиза се установява, че Т. е дезориентиран за собствена личност, време и място. Вещото лице не е извършило изследване по сфери, поради неразвит говор на освидетелствания и висока степен на интелектуално-мнестичната му недоразвитост с аутистично поведение.

Констатирало е, че паметта и интелектът му са в рамките на тежка умствена изостаналост; невербален е, а комуникацията му с околните е силно ограничена; няма нужните способности да преценява възможните рискови ситуации; налага се да бъде подпомаган ежедневно и непрекъснато поведението му да се контролира от възрастен. Също така, вещото лице е установило, че освидетелстваният не може да ходи, а е в състояние да седи само с подкрепа или помощни средства. Не контролира физиологични нужди и не е в състояние да се самообслужва. Направено е заключение, че при Р. М.

Т. е налице тежка умствена изостаналост, която представлява вродено слабоумие по смисъла на чл. 5 от ЗЛС. Според вещото лице, това е тежко психоневрологично заболяване от раждането на освидетелствания и съпътства целия му живот, като прогнозата за развитието е песимистична и не може да се очаква подобряване или благоприятно развитие. Говорът на освидетелствания е неразвит и той няма възможност за автономно обслужване, както и не са налице дори минимални социални вграждания.

Така, според вещото лице, Р. М. Т. не може да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи, нито е в състояние да се грижи пълноценно за себе си и за своите работи, като не разбира своите интереси и 2 права в никаква степен, нито може да ги защитава. Напълно неспособен е за самостоятелно функциониране, като се налага непрекъснато да бъде обгрижван от родителите си. Умствената изостаналост е резултат от необратими мозъчни увреждания и не може да се очаква подобрение в състоянието на освидетелствания. Според вещото лице, са налице медицинските критерии за пълна недееспособност, т. е. за поставяне на ответника под пълно запрещение.

В открито съдебно заседание по делото вещото лице поддържа заключението си и заявява, че при ответника се наблюдава умствена изостаналост, чийто ход е необратим, а перспективата - неблагоприятна..

В открито съдебно заседание е разпитан свидетелят М. В. Т. – баща на ответника, който заявява, че още в ранна детска възраст синът му бил диагностициран със Синдром на Даун. Впоследствие се разбрало, че страда и от аутизъм, като има и заболявания по клапите на сърцето и умствена изостаналост. Не може да се справя без чужда помощ, тъй като не може да говори, не може да се храни сам, нито да отиде до тоалетна. Нито може да каже нещо, нито може да поиска нещо. Комуникацията му е затруднена. Ходи на ресурсно училище, но няма подобрение. Заявява, че към настоящия момент е негов личен асистент.

Разпитан е и свидетелят Х. Т., който твърди, че познава Р. Т. от дълго време, тъй като е близък приятел на семейството. Твърди, че той страда от Синдром на Даун и не разбира свойството и значението на каквато и да било реч (разговорна или писмена). Не може да говори и не може да се грижи сам за себе си. Свидетелят е опитвал да комуникира с него, но безуспешно. Не е наблюдавал да има светли периоди, нито да проявява интереси или желания.

Разпитана е и свидетелката Б. К. – майка на ответника, която до момента на разпита се е намирала в съдебната зала. Твърди, че, по данни от центъра за деца и младежи с увреждания, ответникът не се включва в заниманията с другите деца, когато пребивава в този център – само седи отстрани и наблюдава, без да проявява никаква комуникация. Заявява, че в семейна обстановка ответникът разбира за елементарни указания, но не може да изрази мнение, становище или желание за нищо. Единствено когато откаже да направи нещо, започва да издава нечленоразделни звуци или ляга на стол, на диван.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

Поставянето под запрещение е акт, с който по установен ред и въз основа на регламентирани в закона основания се ограничава или отнема дееспособността на физическо лице, като по този начин съществено се засяга неговата правна сфера.

Предпоставка за постановяване на такъв акт е наличие на сериозно интелектуално или психическо заболяване, което препятства лицето да се грижи за себе си и за своите работи. Това означава, че, само по себе си, заболяването не прави болния недееспособен, нито е достатъчно да обуслови постановяване на съответен съдебен акт. Такива последици е в състояние да предизвика единствено кумулативното наличие на болестно състояние, съчетано с невъзможността на заболялото лице да се грижи за своите работи, т.е. да извършва релевантните дейности за поддържане на собственото си съществуване и за защита на своите законни права и интереси.

3

Тези принципни положения са нормативно закрепени в разпоредбите на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от 3ЛС, съгласно които непълнолетните и пълнолетните лица, които поради слабоумие или душевна болест не могат да се грижат за своите работи, се поставят под пълно запрещение и стават недееспособни, а онези пълнолетни лица с такива страдания, чието състояние не е толкова тежко, се поставят под ограничено запрещение. Препращащата норма на чл. 5 ал. 3 от ЗЛС сочи, че по отношение на правните действия на първата група лица се прилага чл. 3 ал. 2 от ЗЛС, а за правните действия на лицата от втората група се прилага чл. 4 ал. 2 от ЗЛС, т.е. статусът на лицата, поставени под пълно и ограничено запрещение, е приравнен съответно на този на малолетните и на непълнолетните лица.

При това следва да се имат предвид и мотивите към Решение № 12 на Конституционния съд на Република Б. от 17.07.2014г. по конституционно дело № 10/2014г., съгласно които, цитираните по- горе разпоредби „…трябва да бъдат тълкувани стеснително и единствено по начин, който изпълнява конституционното изискване да се даде засилена защита на правата на хората с психически увреждания. Такава защита ще е налице, когато неизбежните ограничения, свързани със запрещението, не водят до неоправдано посегателство върху основни конституционни права на тези лица. Това налага недееспособността по чл. 5 ЗЛС да бъде разбирана като състояние, което единствено трябва да осигури недопускането на такива правни действия, които могат да накърнят интересите на поставения под запрещение или на трети лица, или на обществото“.

Това тълкуване е в съответствие с основния международноправен акт, регламентиращ същата материя, а именно - Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, ратифицирана със закон, приет от 41-ото Народно събрание на 26.01.2012 г. (ДВ, бр. 12 от 10.02.2012 г.) и в сила от 21.04.2012 г.

С разпоредбите на чл. 12, ал. 1 и 2 от нея е установена равнопоставеност като правни субекти на хората с увреждания, притежаващи пълна правоспособност и дееспособност наравно с всички останали хора във всички сфери на живота.

Следващата алинея регламентира необходимостта от осигуряване на достъп на хората с увреждания до подкрепа за самостоятелно упражняване на техните права, а, според ал. 4, мерките, ограничаващи самостоятелното упражняване на права от хората с увреждания, следва да са пропорционални и пригодени към състоянието на лицето, както и да се прилагат за възможно най-кратък срок и да подлежат на редовен преглед от страна на компетентен, независим и безпристрастен орган или съдебна инстанция.

С оглед гореизложеното се налага извод, че основен принцип при третиране на правното положение на хората с увреждания е запазване на тяхната дееспособност в максимална степен, а нейното ограничаване или отнемане следва да се допуска само тогава, когато това се налага за защита на техните интереси или тези на трети лица и на обществото.

В конкретния случай съдът намира, че такава необходимост е налице, тъй като от събраните по делото доказателства се установява, че здравословното състояние на ответника е тежко. В представеното Експертно решение № 90091 от 11/17.01.2022 г. на ТЕЛК към УМБАЛ "С.А." С. АД е отразено, че Р.

М. Т. с ЕГН ********** страда от тежка умствена изостаналост, значително нарушение на поведението, изискващо грижи или лечение, както и от вродени аномалии на сърдечната преграда, като му е определена 100% ТНР с чужда помощ. Засягането на менталното здраве на ответника е констатирано и от в.л.