Определение № 1410 от 20.03.2026, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1410 гр. Варна, 20.03.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Галина Чавдарова

Членове:

Ралица Ц. Райкова

Ралица Каменова като разгледа докладваното от Ралица Каменова Въззивно частно гражданско дело № 20263100500509 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. № 9967/06.02.2025 г. на ЗД „Бул Инс“ АД, чрез адв. Б. А., срещу Определение № 1578/28.01.2026 г., постановено по гр.д. № 9994/2025 г. по описа на Районен съд – Варна, в частта, в която е оставена без уважение молба с вх. № 4279/19.01.2026 г., подадена от ответника ЗД „Бул Инс“ АД, чрез адв. Б. А., с която е направено искане за изменение на Решение № 22/05.01.2026 г., постановено по гр.д. № 9994/2025 г. по описа на Районен съд – Варна, в частта за разноските, чрез присъждането на такива в полза на страната, на основание чл. 248, ал.

1 ГПК.

В частната жалба на ЗД „Бул Инс“ АД се навежда оплакване за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение, поради нарушение на материалния закон. Поддържа се, че въпреки полученото в течение на производството доброволно плащане, ищцата не е оттеглила иска, нито се е отказала от него и претендира разноски, поради което ответникът счита, че при произнасянето на разноските следва да бъде приложена разпоредбата на чл. 78, ал. 2 и 3 ГПК. Описват се предвидените в закона хипотези за присъждане на разноски и се застъпва становището, че когато ответникът е признал иска и е погасил задължението си, ако ищецът оттегли иска си или се откаже от него, поради доброволното плащане след завеждане на исковата молба, разноските следва да се възложат в тежест на ответника. Ако обаче ищецът поиска съдът да се произнесе с решение, макар да знае, че вземането му вече не съществува, искът му следва да бъде отхвърлен и съдът да приложи чл. 78, ал. 3 ГПК, като възложи разноските в тежест на ищеца. Навежда се довод, че процесуалното поведение на процесуалния представител на ищцовата страна представлява злоупотреба с процесуални права, целящо акумулиране на адвокатски възнаграждения чрез образуване на значителен брой съдебни производства – предявяване на минимални частични искове, последвани от акцесорни такива, каквато е и хипотезата по настоящото дело. Сочи се, че процесуалният представител на ответника е извършил всички необходими и относими процесуални действия за защита на интересите на дружеството, които са били предизвикани единствено от избрания от ищцовата страна начин за упражняване на претенцията чрез предявяване по съдебен ред, без предварително сезиране на ответника и въпреки липсата на отказ за доброволно удовлетворяване. Излага се, че с оглед недобросъвестното процесуално поведение на ищеца и необходимостта ответникът да понесе реални разходи за защита, справедливо и законосъобразно е разноските по делото да бъдат възложени в тежест на ищцовата страна и присъдени в полза на ответника. Моли за отмяна на определението в 1 обжалваната част и осъждане на ищцата да заплати в полза на ЗД „Бул Инс“ АД сторените съдебни разноски в размер на 480 лв. с ДДС, равняващи се на 245,42 евро.

Претендира съдебни разноски за настоящото производство за заплатена държавна такса за частната жалба.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е депозиран отговор от насрещна страна В. Т. М., чрез адв. Й. А., с който се изразява становище за неоснователност на частната жалба, като намира обжалваното определение за правилно в тази част. Излага доводи, че не се следват разноски на ответника, а точно обратното – на ищеца.

Постъпила е и частна жалба с вх. № 10728/10.02.2026 г., подадена от В. Т. М., чрез адв. Й. А., срещу Определение № 1578/28.01.2026 г., постановено по гр.д. № 9994/2025 г. по описа на Районен съд – Варна, в частта, в която е оставена без уважение молба с вх. № 3968/16.01.2026 г., подадена от ищец В. Т. М., чрез адв. Й. А., с която е направено искане за изменение на Решение № 22/05.01.2026 г., постановено по гр.д. № 9994/2025 г. по описа на Районен съд – Варна, в частта за разноските, чрез присъждането на такива в полза на страната, на основание чл. 248, ал. 1 ГПК.

В частната жалба на В. Т. М. се сочи, че ищецът няма как да предяви иск за мораторна лихва в предходно воденото гр.д. № 16000/2026 г., тъй като в него искът за главница е предявен като частичен и увеличен в хода на производството. Дори и да е могъл да предяви иск за мораторна лихва в това производство, ще се дължи отделна държавна такса, тъй като е отделен иск и разноски биха били сторени в предходното производство. Счита, че няма задължение да претендира лихва пред застрахователя, а да уведоми застрахователя за събитието и да претендира застрахователно обезщетение, като мораторна лихва се дължи наред с главното задължение, но само при забава в изпълнението на главния дълг, а не в хипотезата - ако е поискана. Излага, че ответникът е имал възможност да заплати мораторната лихва още когато извънсъдебно пред него е предявена претенция за заплащане на застрахователно обезщетение, но не го е сторил, както и след осъждането му да заплати обезщетение по гр.д. № 16000/2023 г., поради което счита, че недобросъвестен е ответникът, а не ищецът. Съдът приел за недобросъвестен ищеца, но в този случай следвало да намали разноските, но не и да лиши страната от присъждането на такива, като дори не е присъдил в полза на ищеца и заплатената от него такса. Моли за отмяна на определението в обжалваната част и присъждане на сторените от ищеца разноски в пълен размер от 270,98 евро (левова равностойност 530 лв.), а в условията на евентуалност да бъде присъдена заплатената от ищеца държавна такса 25,56 евро (левова равностойност 50 лв.).

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е депозиран отговор от насрещна страна ЗД „Бул Инс“ АД, чрез адв. Б. А., с който се изразява становище за неоснователност на частната жалба, като намира обжалваното определение за правилно в тази част. Счита доводите на ищцата в частната й жалба за неоснователни. Поддържа, че дължимостта на мораторна лихва не се предполага, а следва да бъде надлежно заявена.

За да се произнесе по жалбите, съдът констатира следното:

Частните жалби са подадени в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирани лица, при наличие на правен интерес от обжалване, поради което се явяват процесуално допустими.

Производството по гр.д. № 9994/2025 г. по описа на Районен съд – Варна е образувано на 19.08.2025 г. по предявен от В. Т. М. срещу ЗД „Бул Инс“ АД осъдителен иск за осъждане на ответника да й заплати сумата от 166,29 лева (85,02 евро), представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 09.10.2023 г. д о 10.12.2023 г. върху сумата от 7242,4 2 лв. – обезщетение за претърпени имуществени вреди, присъдено с влязло в сила решение № 695 от 27.02.2025 г., постановено по гр. д. № 16000/2023 г. по описа на Районен съд Варна, на основание чл. 86 ЗЗД, вр. чл. 429 КЗ.

Ищцата е твърдяла, че в предходно развилото се производство по гр. д. № 6000/2023 г. на Районен съд – Варна между същите страни по иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ й е присъдено застрахователно обезщетение за претърпени 2 имуществени вреди в размер на 7242,4 2 лв., ведно със законна лихва за забава от депозиране на исковата молба – 11.12.2023 г. до окончателното плащане. Позовавайки се на разпоредбата на чл. 493, ал. 1 т. 5 и чл. 494, т. 10 КЗ намира, че лихва за забава е дължима от датата на уведомяване на застрахователя – 09.10.2023 г. до деня, предхождащ исковата молба по предходното производство 10.12.2023 г. в размер на 166,29 лв.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, с който е признал предявения иск и е представил доказателство за извършено плащане в хода на процеса на търсената сума за лихва.

С Решение № 22/05.01.2026 г. искът е отхвърлен, поради осъщественото в хода на процеса плащане на търсеното обезщетение за забава, като съдът е приел, че на никоя от страните не следва да бъдат присъждани съдебни разноски. Районният съд е намерил за приложими разпоредбите на чл. 78, ал. 2 ГПК и чл. 3 ГПК относно претендираните разноски за ищеца, а с оглед направеното плащане на исковата сума от ответника по време на висящността на процеса, е счел и че на ответника такива не се дължат.

Двете страни са депозирали молби с правно основание чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на решението в частта за разноските с искане да бъдат присъдени такива в полза на всяка от тях, както следва: в полза на ищеца общо 530 лв., а в условията на евентуалност – 50 лв. за държавна такса, а ответникът поискал разноски в размер на 480 лв. с ДДС за адвокатско възнаграждение.

С обжалваното Определение № 1578/28.01.2026 г., постановено по гр.д. № 9994/2025 г. по описа на Районен съд – Варна молбите на двете страни за изменение на решението в частта за разноските са оставени без уважение. Съдът е посочил, че липсва презумпция за дължимост на мораторната лихва, съответно ищецът е имал възможност да предяви този иск във вече воденото производство пред ВРС (гр. д. № 16000/2023 г.), а не да води отделно съдебно дело, в което да претендира отделно адвокатско възнаграждение извън вече присъденото такова по предходно воденото производство, а също така е могъл извънсъдебно да отправи искане до застрахователя да му бъде заплатена и лихвата. Счел е, че раздробяването на претенции или заявяването им в различни моменти, касаещи едно и също увреждане, е право на ищеца, но разноските следва да бъдат понесени от същия. Позовал се е на разпоредбата на чл. 3 ГПК, като е приел, че разноски на ищеца не следва да се присъждат, като въпросът за сторените такива следва да се разреши в рамките на отношенията между адвоката и неговия клиент. Според районния съд в полза на ответника не следва да бъдат присъждани разноски, доколкото предявеният иск е основателен, но е отхвърлен поради извършеното от страна на застрахователното дружество плащане на претендираната сума в хода на процеса.

При така констатираните обстоятелства досежно основателността на частните жалби въззивният съд намира следното:

Спорът касателно разноските се свежда до разрешаване на въпроса относно приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК. Предпоставките на разпоредбата са ответникът с поведението си да не е дал повод за завеждане на иска и да го признае, които следва да са налице кумулативно.

Константна е съдебната практика на ВКС, че законната лихва, дължима при непозволено увреждане от датата на деликта, не представлява отделен иск, чийто размер ищецът следва да сочи, а законна последица от уважаването на иска за обезщетение. Доколкото отговорността на застрахователя спрямо увредените от застрахования лица по застраховка „Гражданска отговорност“ е функционално обусловена от отговорността на прекия причинител на вредата по чл. 45 ЗЗД, законна лихва по иска с правно основание чл. 432 КЗ се дължи след уведомяване на застрахователя на основание чл. 493, ал. 1, т. 5 КЗ, вр. с чл. 429, ал. 1, т. 2 КЗ, тъй като застрахователят покрива спрямо увредения отговорността на делинквента за дължимата лихва за забава от датата на предявяване на претенцията пред него, а след изтичане на срока по чл. 496, ал. 1 КЗ при липса на произнасяне и плащане, дължи 3 законна лихва върху обезщетението за собствената си забава. Не е необходимо при предявяването на претенция за лихва за забава ищецът да посочи предварително нейния размер, тъй като представлява законна последица от уважаването на иска за застрахователно обезщетение. Дали тази претенция ще бъде заплатена, обаче, зависи преди всичко от волята на правоимащия да я претедентира, защото липсва законова презумпция или императив за нейното безусловно плащане (т.е. при отсъствие на изрично изявление на увреденото лице).

По делото няма каквито и да е твърдения, още по-малко доказателства, че при извънсъдебното сезиране на застрахователя по реда на чл. 380 КЗ увреденото лице е пожелало сумата да бъде заплатена ведно с лихвата, следователно застрахователят не е бил задължен да я престира в размер до датата на плащането. Тази лихва не е заявена и в производството по гр.д. № 16000/2023 г. и резонно застрахователят е изпълнил точно съдебно присъденото вземане. Тази лихва не е поискана извънсъдебно от застрахователя и след влизане в сила на решението по уважения иск с правно основание чл. 423, ал. 1 КЗ, респ. няма и данни за отказ на застрахователя да я заплати преди завеждане на настоящото дело, така щото да провокира съдебна намеса за разрешаване на спор. Именно поради това не може да се приеме, че причина за сезиране на съда е извънсъдебното поведение на ответника, който освен това е признал иска и е извършил плащане след получаване на препис от исковата молба.