Решение № 608 от 21.08.2026, Районен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 608 гр. Благоевград, 21.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:

Иванка П. Гоцева при участието на секретаря Александра Анд. Стоева като разгледа докладваното от Иванка П. Гоцева Гражданско дело № 20261210100459 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 235 от ГПК.

Делото е образувано по искова молба на В. Л. К. с ЕГН: ********** от гр. Б***, чрез пълномощника й адв. М. М., с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД против „Сити Кеш” ООД, ЕИК: 202531869, със седалище и адрес на управление: гр. С***, за връщане на платената при начална липса на основание сума от 300 евро по сключен между страните недействителен договор за потребителски кредит № 931762/21.09.2023г.

В исковата молба се твърди, че между В. Л. К., ЕГН **********, в качеството й на кредитополучател и „Сити кеш“ ООД, ЕИК 202531869, в качеството си на кредитодател, е сключен Договор за потребителски кредит № 931762 към искане №9254292 от 21.09.2023г., по силата на който кредитодателят е следвало да предостави заемни средства в размер на 2000 лв. на кредитополучателя, равняващи се на 1022,58 евро. Твърди се, че съгласно условията на договора /чл.11/ кредитополучателят дължи неустойка поради непредоставяне на обезпечение, която е платима заедно с вноските по кредита. Навежда се, че процесният договор за кредит е недействителен на основание чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК поради посочване в договора за кредит на ГПР, който не отговаря на действителния, доколкото в същия не била включена начислената неустойка. Клаузите за договорна лихва и неустойка били нищожни поради противоречие с добрите нрави. Клаузата за неустойка имала неравноправен характер и със същата се целяло заобикаляне на ограничението по чл.33, ал.1 от ЗПК. Поради нищожността на договора за кредит, ищецът дължал само чистата стойност на кредита, поради което надплатената сума от 300 евро за договорна лихва, неустойка и други такси по договора подлежала на връщане от ответника при изначална липса на основание за плащане.

Предвид изложеното, до съда е отправено искане да осъди ответника да възстанови на ищцата сумата от 300 евро – недължимо платена сума по недействителния договор за кредит, представляваща договорна лихва, неустойка и други такси.

В законоустановения 1-месечен срок по чл.131 от ГПК ответникът „Сити Кеш” ООД е подал в съда писмен отговор, в който оспорва предявения иск като неоснователен. Сочи се, че кредитополучателят е разполагал с 14 дни, за да упражни правото си на отказ от договора съгласно чл.29 от ЗПК, изрично посочено и в СЕФ, в случай, че е преценил, че е встъпил в кредитно правоотношение при неизгодни за него условия. Същият е имал възможност и да поиска удължаване на тридневния срок или да предостави заместващо обезпечение. Твърди се, че длъжникът не се е възползвал от нито една от тези възможности, усвоил е кредита.

1

Поддържа се, че договорът отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ГПК, както и че неустойката не следва да се включва в ГПР, доколкото същият се определя към момента на сключване на договора, а задължението за неустойка възниква на по-късен етап и само в случай, че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си. Поради това в погасителния план неустойката била включена като възможно плащане с оглед яснота за кредитополучателя за всички възможни хипотези на развитие на отношенията между страните. Твърди се, че кредиторът е извършил оценка на платежоспособността на длъжника при отправяне на искането за отпускане на кредит. Сочи се, че между страните са налице няколко договора, които съдържат уговорка за плащане на неустойка при непредставяне на обезпечение по кредита, което обстоятелство опровергавало твърдението на кредитополучателя за липса на достатъчно информация за крайния размер на задължението на потребителя. Не се оспорва, че по Договор за потребителски кредит заем №931762 са платени 300 евро над погасената чиста стойност на кредита. По подробно изложените в отговора възражения се настоява за отхвърляне на предявения иск като неоснователен.

В открито заседание съдът е допуснал на основание чл. 214 от ГПК изменение на предявения от В. Л. К. осъдителен иск за неоснователно обогатяване досежно неговия размер, като искът се счита предявен за сумата от 400 евро.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда н а чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 от ГПК, съобрази възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Няма спор между страните по делото, че са сключили договор за потребителски кредит № 931762/21.09.2023г., по силата на който на ищеца са предоставени в заем 2 000 лв., при ГЛП 44,50 % и ГПР 56,40 %. Не е спорно и че между страните е постигната договореност съобразно чл. 5 от договора, че задълженията по него следва да бъдат обезпечени с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчителство, при неизпълнението на което от ищеца се дължи неустойка в размер на 2161,23 лв., както и че тази неустойка не е била включена като разход при изчисляване на посочения в договора ГПР. Отделено като безспорно е и обстоятелството, че ищецът е заплатил сумата от 400 евро над чистата стойност на кредита.

Горните обстоятелства документално се подкрепят от представения договор за потребителски кредит и стандартен европейски формуляр.

Като взе предвид характеристиките на съглашението и на страните по него, съдът намира, че се касае за договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК кредитодателят е небанкова финансова институция, а кредитополучателят е физическо лице, което е сключило договора за задоволяване на свои лични потребности: липсват данни да е действало с оглед на професионалната си дейност. Потребителят-ищец, следователно, се ползва от защитата, която императивните норми на закона предоставят.

За да избегне заплащането на уговорената в договора неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, потребителят следва да осигури в изключително кратък срок – само три дни от сключването му, един от два лимитативно изброени вида обезпечение - банкова гаранция или поръчителство. Предвид изложеното, видно е, че кредитодателят е поставил практически неизпълними за уговорения кратък срок изисквания, които са и икономически неоправдани с оглед ниската стойност на отпуснатата сума – 2 000 лв. От тук следва, че възникването на вземането по неустоечната клауза за кредитора е предвидимо и очаквано.

Безспорно положение в теорията и съдебната практика е, че смисълът на обезпеченията е да се предпази кредиторът от последиците от длъжниковото неизпълнение.

От факта, че кредитът е останал необезпечен, за кредитора не могат да произтекат други вреди, освен тези, чието настъпване се "покрива" от уговарянето на обезпечение по принцип, а именно – дългът да не бъде изпълнен. Като се уговаря неустойка (при това в размер, надхвърлящ размера на дълга) за неизпълнението на задължението на длъжника да предостави обезпечение, се постига единствено фактическо увеличение на размера на дълга.

При това положение, макар и формално задължението по чл. 11 от процесния договор за потребителски кредит да е уговорено като неустоечно, всъщност то създава основание за едно допълнително възнаградително плащане в полза на кредитодателя.

2

Като се съобразят горните изводи, се стига до извода, че задължението за заплащане на сума въз основа на посочените договорни клаузи съставлява разход по кредита, дължим от потребителя, а не неустойка за неизпълнение на негово задължение, каквито са възраженията на ответника. С оглед на това обстоятелство, тази сума е следвало да бъде включена в ГПР, доколкото съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК: "Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит." Това не е било сторено, тоест посоченият в процесния договор за кредит размер на ГПР не отговаря на действителния. Посочването на различен от действителния ГПР не може да се приеме за изпълнение на изискването на чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Това е така, доколкото целта на разпоредбата е да се осигури на потребителя ясна и точна информация за реалните параметри на договора за кредит.

Изложеното по-горе обуславя извода, че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК – в договора за потребителски кредит не е посочен годишният процент на разходите по кредита. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20, договорът за потребителски кредит е недействителен, какъвто е настоящият случай.

Касае се до особен вид изначална недействителност, тъй като причините за нея са били налице още при сключването на договора (Определение № 50536 от 3.11.2023г. по т.д. № 1646/2022г. на ВКС, II т.о.).

За да бъде уважен искът с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за връщане на даденото без основание, ищецът е необходимо да докаже единствено даването, а ответникът – основанието да го задържи (в този смисъл изрично напр. решение № 227 от 22.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 896/2018 г., III г. о., ГК; определение № 421 от 25.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 592/2014 г., IV г. о., ГК). Искът е на извъндоговорно основание и ответникът следва да върне всичко, което му се търси като получено без основание.

По делото е безспорно между страните, че по договора за кредит ищецът е заплатил парична сума в размер на 400 евро над чистата му стойност. Ответникът следваше да докаже, че има основание да задържи платената сума. Това в случая не бе сторено, доколкото в мотивите си съдът прие договора за недействителен, което води до приложението на чл. 23 от ЗПК.

Осъдителният иск е основателен и ще се уважи. Не подлежи на присъждане законната лихва от депозиране на исковата молба до окончателното плащане /правоувеличаваща последица от предявяването на иска/, тъй като не е заявено.

По разноските:

С оглед изхода от спора следва да се осъди „Сити Кеш“ ООД да плати на В. Л. К. разноските по делото в размер на 25,56 евро за държавна такса.

На основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. съдът следва да определи възнаграждение дължимо от ответника на процесуалния представител на ищеца – ЕАД М..

При определяне на размера на следващото се възнаграждение следва да се съобразят разясненията, дадени в Решение по дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери 3 отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид цената на иска, липсата на фактическа и правна сложност на делото, обстоятелството, че по делото са събирани единствено писмени доказателства, без назначаване на експертизи, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, в полза на ЕАД М. следва да се определи възнаграждение в размер на 144 евро с ДДС.