Решение № 6701 от 05.12.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6701 гр. София, 05.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Нели С. Маринова

Анна Кофинова при участието на секретаря Светлана Д. Тодорова като разгледа докладваното от Нели С. Маринова Въззивно гражданско дело № 20231100510745 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 11532/03.07.2023 г., постановено по гр. д. № 7039/23 г. по описа на СРС, 40 състав, „Топлофикация София“ ЕАД е осъдена да заплати на Е. М. Е. на основание чл. 137, ал. 2 ЗЕ вр. § 4, ал. 4а ПЗР на ЗЕ сумата от 14 386,48 лв., представляваща дължима цена за периода от 18.02.2020 г. до 07.02.2023 г. за ползването на енергийните обект и съоръжения на жилищната сграда, находяща се в гр. София, ул. ****, план № I – 7,8, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 09.02.2023 г. до окончателното плащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 2662,81 лв., представляваща разноски по делото, като е отхвърлен искът за сумата от 1500 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 18.02.2020 г. до 07.02.2023 г. С решението Е. М. Е. е осъден да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 14,16 лв., представляваща разноски по делото.

Подадена е въззивна жалба от „Топлофикация София“ ЕАД срещу решение № 11532/03.07.2023 г., постановено по гр. д. № 7039/23 г. по описа на 1

СРС, 40 състав, в частта, в която е уважен искът за главница. Твърди, че решението в обжалваната част е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано. Поддържа, че в „Топлофикация София“ ЕАД не е постъпвало заявление за прехвърляне на собствеността на енергийни обекти, находящи се в гр. София, ул. ****, планосн. № 17, 18, нито е налице необоснован отказ за изкупуване на енергийни обекти на посочения по – горе адрес, на клиенти на топлинна енергия, поради което не е възникнало задължение за плащане на цена за ползване. Твърди, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че наличието на влезли в сила решения на сходно основание между същите страни има сила на пресъдено нещо по отношение на правопораждащите факти, включително и за принадлежността на правото на собственост. Твърди, че по делото не е доказано, че ищецът е собственик на процесните енергийни съоръжения, както и кой е възложител за изграждането им, както и кой реално е изградил обекта. Поддържа, че процесното вземане за главница е и частично погасено по давност на основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени решението в обжалваната част, и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли иска. Претендира разноски. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.

Въззиваемата страна – Е. М. Е. е подал отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Поддържа, че от събраните по делото доказателства не се установява да е налице задължение за ищеца, в качеството му на изпълнител, да подаде заявление за прехвърляне на собствеността, като такова задължение не следва и от закона. Счита, че правилно първоинстанционният съд е приел, че със заведените няколко искови молби за заплащане на обезщетение за ползване на съоръженията, ищецът кани ответника освен да му заплати дължимите суми, и да изкупи съоръженията. Твърди, че доводите на въззивника, че по делото не е доказано, че ищецът се легитимира като собственик на съоръженията, са неоснователни и не се подкрепят от събраните по делото доказателства. Счита за неоснователни и доводите на въззивника, че не е спазена процедурата по § 4, ал. 4а ПЗР на ЗЕ, както и че част от вземането е погасено по давност. Претендира разноски.

Софийски градски съд, след като взе предвид доводите на въззивника, становището на въззиваемата страна и събраните по делото доказателства, 2 приема за установено от фактическа страна следното:

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 137, ал. 2 ЗЕ вр. § 4, ал. 4а ПЗР на ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът Е. М. Е. твърди, че по силата на сключен с ответника „Топлофикация София“ ЕАД предварителен договор за изграждане и присъединяване на енергиен обект към топлопреносната мрежа от 16.09.2010 г., ответникът е възложил на ищеца да изгради за негова сметка нов енергиен обект за доставка на топлинна енергия за присъединяване към топлопреносната мрежа на жилищната сграда – етажна собственост, находяща се в гр. София, ул. ****, пл. № I – 7, 8. Посочва, че е изградил съоръжението съобразно уговореното, както и че ответникът не го е изкупил, а ползва същото от момента на издаване на разрешение за ползването на благоустройствени обекти № ДК – 07 – ЮЗР28/16.03.2012 г. Твърди, че собствеността върху изграденото съоръжение е следвало да бъде прехвърлена в срок до три години от изграждането му, то това не се е осъществило.

Поддържа, че за времето на ползване на съоръжението от ответника до прехвърляне на собствеността „Топлофикация София“ ЕАД дължи заплащане на обезщетение за ползването. Твърди, че с решение от 25.01.2019 г. по гр. д.

№ 2991/18 г. по описа на САС и с решение от 28.11.2020 г. по гр. д. № 8710/20 г. по описа на СРС ответникът е бил осъден да заплати на ищеца парични суми, представляващи обезщетение за ползването на процесния обект за предходен период. Посочва, че и към момента ответникът не е изпълнил задължението си да изкупи съоръженията за присъединяване, както и да плати цена за ползването им съгласно ЗЕ, а продължава да ги ползва без да заплаща цена за това на ищеца. Иска се от съда да постанови решение, с което да осъди ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 14 386,48 лв., представляваща дължима цена за ползването на енергийните обект и съоръжения на жилищна сграда, находяща се в гр. София, ул. ****, кв. 168, план № I – 7, 8 , за периода от 18.02.2020 г. до 07.02.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 09.02.2023 г. до окончателното плащане, както и сумата от 1500 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 18.02.2020 г. до 07.02.2023 г.

/съгласно допуснатото изменение в размера на исковете/. Претендира разноски.

3

Ответникът „Топлофикация София“ ЕАД е подал отговор на исковата молба в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, с който оспорва исковете като неоснователни. Твърди, че макар разпоредбата на чл. 137, ал. 2 ЗЕ да предвижда, че топлопреносното предприятие заплаща цена за ползване на съоръженията по ал. 1, изградени от клиентите, то ищецът би се обогатил неоснователно, получавайки претендираната сума, тъй като правото на собственост върху съоръженията не е прехвърлено по негова вина, доколкото не е представил необходимите за това документи и не може да черпи права от собственото си противоправно поведение. Поддържа, че не е налице необоснован отказ да изкупи присъединителния топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция, като липсват доказателства да е отправяно искане до ответника да изпълни задължението си за изкупуване на обекта.

Твърди, че дружеството има право на ползване върху съоръженията. Прави възражение за изтекла 3 – годишна погасителна давност по отношение на претендираните вземания от ищеца. Претендира разноски.

От представения като доказателство по делото предварителен договор за изграждане и присъединяване на енергиен обект към топлопреносната мрежа на „Топлофикация София“ ЕАД № 1152/16.09.2010 г. се установява, че между ответното дружество и ищеца, като изпълнител, е сключен предварителен договор за изграждане на нов енергиен обект за присъединяване към топлопреносната мрежа на сграда – етажна собственост, находяща се в гр.

София, ул. ****, пл. № 17, 18. С договора е уговорено, че следва да бъдат изградени присъединителен топлопровод, съоръженията към него и абонатна станция с конкретно посочени характеристики. Съгласно чл. 7 от договора изпълнителят се задължава да изгради за своя сметка строежа съгласно техническите условия и изисквания, като до прехвърляне на правото на собственост върху строежа на дружеството, изпълнителят е негов собственик.

От събраните по делото писмени доказателства се установява, че на 17.11.2010 г. е издадено разрешение за строеж за изграждане на външен топлопровод по ул. „Зайчар“ на жилищната сграда, находяща се в УПИ – I, 7, 8, кв. 168, а на 16.03.2012 г. е издадено разрешение за ползване на сградата.

Като безспорно и ненуждаещо се от доказване по делото с доклада по делото е отделено обстоятелството, че през процесния период ответникът е ползвал изградените съоръжения без да заплаща цена за ползването им.

4

По делото са представени като доказателства и преписи от Решение № 222/25.01.2019 г. по в. гр. д. № 2991/18 г. по описа на САС, касаещо периода от 22.04.2012 г. до 22.04.2015 г., както и от Решение № 20263423/28.11.2020 г. по гр. д. № 8710/20 г. на СРС, потвърдено с Решение от 18.08.2022 г. по в. гр. д.

№ 2166/21 г. на СГС, касаещо периода от 23.04.2015 г. до 17.02.2020 г., за които не се спори между страните, че са влезли в сила. От тях е видно, че ответникът е осъден да заплати на ищеца обезщетение за ползване на съоръженията за предходни периоди.

От заключението на съдебно – техническата експертиза се установява, че размерът на цената за ползването на процесните съоръжения за периода от 18.02.2020 г. до 07.02.2023 г. по определените цени на КЕВР съгласно Методиката, приета с протокол № 27/04.02.2008 г., възлиза на сумата от 14 386,48 лв.

При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е валидно и допустимо – в обжалваната част. Решението в обжалваната част е и правилно, като въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК.

Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба по отношение на правилността на решението в обжалваната част, настоящият съдебен състав намира следното:

Съгласно разпоредбите на чл. 137, ал. 1 – 3 ЗЕ при присъединяване на клиенти на топлинна енергия за битови нужди присъединителният топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция се изграждат от топлопреносното предприятие и са негова собственост. Изграждането на съоръженията по ал. 1 може да се извършва от клиенти след съгласуване с 5 топлопреносното предприятие. В този случай топлопреносното предприятие заплаща цена за ползване на съоръженията по ал. 1, изградени от клиентите.

Собствеността върху съоръженията, изградени от клиентите, се прехвърля в срок до три години, като отношенията се уреждат в договора за присъединяване по чл. 138, ал. 1.

Съгласно § 4, ал. 1 от ПЗР на ЗЕ /изм. ДВ, бр. 54/12 г., в сила от 17.07.2012 г./ енергийните обекти и съоръжения, представляващи елементи от съответната преносна или разпределителна мрежа, които към момента на влизане в сила на този закон трябва да бъдат собственост на лицензирани енергийни предприятия, но са собственост на трети лица, се изкупуват от преносното или от съответното разпределително предприятие в зависимост от принадлежността на обекта към мрежите в 12 – годишен срок от влизане в сила на този закон. В § 4, ал. 4 от ПЗР на ЗЕ е предвидено, че енергийните предприятия и собствениците на обекти по ал. 1 не могат необосновано да отказват да изкупят или съответно да продадат енергийните обекти. Според § 4, ал. 4а от ПЗР на ЗЕ /нова – ДВ, бр. 38/18 г., в сила от 08.05.2018 г./ в случай, че сделката по изкупуване не е осъществена или няма необоснован отказ по ал. 4, енергийното предприятие в срок от три месеца след покана на собствениците по ал. 1 е длъжно да заплаща наем по методика, определена от комисията, в зависимост от типа и мощността на съоръжението.