Решение № 67 от 06.03.2024, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 67 гр. Варна, 06.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Георги Йовчев

Членове:

Николина П. Дамянова

Даниела Ил. Писарова при участието на секретаря Десислава Ив. Шинева Чипева като разгледа докладваното от Георги Йовчев Въззивно търговско дело № 20233001000611 по описа за 2023 година

Производството е въззивно, образувано по жалба на А. Т. Н., М. Х. Н. и Т. Х. Н. срещу решение № 260063/05.08.2022 г. по т.д.№1348/2019 г. по описа на ОС – Варна, в отхвърлителната част.

В жалбата се излага, че решението на ВОС е неправилно поради нарушение на материалния закон, необоснованост и допуснати съществени процесуални нарушения.

Твърди се, че сумите за такси и разноски не се дължат, тъй като не са част от сключеното между страните споразумение. Излагат, че новата погасителна давност е започнала да тече на 19.04.2013 г., когато е извършено последното изпълнително действие – опис на недвижими имоти, а не от датата на прекратяване на изпълнителното дело, поради което давността за всички вземания е изтекла преди 19.02.2019 г. – датата на образуване на изп.дело № 333/2019 г. По отношение на М. Х. Н. и Т. Х. Н. се излага, че същите не дължат сумите по изпълнителното дело, тъй като не са приели наследството на своя наследодател.

Насрещната страна е подала писмен отговор, с който оспорва жалбата. Излага, че по силата на споразумение от 23.04.2013 г., са извършвани доброволни плащания извън изпълнителното производство, като всяко отделно доброволно плащане следва да се приравни на признание на вземането, с което давността се прекъсва.

Постъпила е и въззивна жалба от А. Т. Н., М. Х. Н. и Т. Х. Н. срещу решение № 260015/20.04.2023 г. по т.д. № 1348/2019 г. по описа на ОС – Варна, с което е допълнено решение № 260063/05.08.2022 г. в една част и е оставено без уважение искането за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка. Излагат се доводи за недопустимост на решението в частта относно допълването, тъй като съдът не е бил сезиран с искане в смисъла, в който се е произнесъл. По отношение на М. Х. Н. и Т. Х. Н. се твърди, че същите имат интерес да установяват недължимост на вземането по отношение горницата над наследствения им дял.

Насрещната страна „Юробанк България” АД е подала писмен отговор, в който 1 оспорва жалбата.

За да се произнесе съдът съобрази следното:

Твърди се, че ответникът на основание заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 919/2013 г., описа на Районен съд – Варна и заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 926/2013 г., по описа на Районен съд - Варна се е снабдил съответно с изпълнителен лист от 27.02.2013 г. за сумата в общ размер на 123 719,64 лв., включваща главница по договор за кредит от 20.06.2007 г. в размер на 106 269,11 лв. за периода от 21.05.2012 г. до 23.01.2013 г., договорна лихва за периода от 21.01.2012 г. до 23.01.2013 г. в размер на 16 815,75 лв., такса в размер на 634,78 лв. за периода от 31.12.2088 г. до 23.01.2013 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението – 25.01.2013 г., до окончателното изплащане и сумата от 4499,03 лв., представляваща направени по делото разноски, както и изпълнителен лист от 26.02.2013 г. за сумата в общ размер на 102393,52 лв., представляваща дължима главница по договор за кредит продукт „Бизнес револвираща линия – плюс“ с № 1190/30.09.2005 г. за периода от 21.04.2012 до 23.01.2013 г., такси в размер на 818,51 лв. за периода от 28.08.2012 г. до 23.01.2013 г., договорна лихва в размер на 17 392,60 лв., дължима за периода от 21.12.2011 г. до 23.01.2013 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 25.01.2013 г. до окончателното изплащане на вземането, както и направените в хода на производството разноски, а именно: заплатена държавна такса в размер на 2412,09 лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 1987,26 лв., въз основа на които е образувано първоначално изпълнително дело № 166/2013 г. по описа на ЧСИ Д. П.

Я., рег. № ХХХ, с район на действие Окръжен съд – Варна, което в последствие е прекратено по молба на взискателя, на основание чл. 433, ал. 1 т. 2 ГПК. Като на 13.02.2019 г., въз основа на същите издадени изпълнителни листи е образувано второ по ред изпълнително дело № 333/2019 г., по описа на ЧСИ П.-Я.а. Ищецът обосновава интереса си от водене на производството с факта на погасяване на вземанията по изпълнителните листи по давност, а в условията на евентуалност намаляване на дължимия по изпълнителните основания размер поради извършено частично плащане.

По отношение на твърденията за настъпила погасителна давност се уточнява, че вземанията за главница по изпълнителните листи се погасяват с петгодишна давност, а тези за лихви с кратката предвидена в закона тригодишна давност. Като в случая петгодишната давност за погасяване на вземанията за главница тече по отделно, от момента на изискуемостта на всяка месечна вноска съгласно погасителния план, до момента на обявяване на кредита за предсрочно изискуем на 19.12.2012 г., поради което вземането за главница е погасено по давност най-късно на 19.12.2017 г., а по отношение на лихвите найкъсно на 19.12.2015 г.. Ето защо счита, че до момента на образуване на второто по ред изпълнително дело по описа на ЧСИ П.-Я.а, рег. № ХХХ, на дата 13.02.2019 г. вземанията са погасени по давност без междувременно да са извършвани каквито и да са изпълнителни действия, водещи до прекъсване или спиране на давността, имайки предвид прекратеното предходно изпълнително дело по молба на взискателя.

Видно от представените изпълнителни листи, те са издадени в полза на кредитора „Юробанк И Еф Джи България“ АД и материализират вземания на банката срещу ЕТ „Алба – Х – Х. Н.“, „Екстра Уиндоу“ ООД, Х. В. Н., А. Т. Н. и Н. Р. Н., всички осъдени като солидарни длъжници.

Длъжникът Х. В. Н. е починал на 31.01.2014 г., съгласно издаденото удостоверение за наследници. Оставил е като наследници по закон, своята съпруга А. Т. Н., която е съдлъжник по посочените вземания съгласно изпълнителните листи, М. Х. Н. и Т. Х. Н..

Последните две са конституирани по образуваното изпълнително производство на 13.02.2019 г., по описа на ЧСИ П.-Я.а, рег. № ХХХ, с район на действие Окръжен съд – Варна. От тук те извеждат своята активна процесуална легитимация и правен интерес от предявения иск. След смъртта на Х. Н. съпругата му е поела предприятието му на ЕТ с ново наименование ЕТ „Алба-Х-А. Н..

Позовавайки се на качеството си на наследници, ищците са отправили възражение, че всяка от тях не дължи вземането в пълния му размер, а до размера само на наследствената си 2 квота.

В срока по чл. 367, ал. 1 ГПК ответникът „Юробанк България“ АД е депозирал писмен отговор, в който твърди, че давностния срок не е изтекъл поради многократното му прекъсване. Позовава се на сключено между страните споразумение от 23.04.2013 г., с което дълга се признава и по което са извършвани плащания от длъжниците.

Съдът, след преценката на представените по делото доказателства, доводите и възраженията на страните в производството, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предявената въззивна жалба е депозирана от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 259, ал. 1 ГПК. Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно рапореждането на чл. 269, ал. 1 изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.

Решението на първоинстанционния съд, съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и е действително, произнасянето съответства на предявените искания и правото на иск е надлежно упражнено, поради което производството и решението са допустими. Доколкото въззивните възражения са сведени единствено до правилността на съдебния акт, касаещи приложимите норми относно погасяването на вземането по давност, то и в този предметен обхват следва да се произнесе въззивния съд съобразно правилото на чл. 269 изр. второ ГПК.

Между страните не се спори, а и от събраните по делото писмени доказателства се установява, че въз основа на заповеди за изпълнение съответно от 28.01.2013 г. и 31.01.2013 г., въз основа на документи по чл. 417 ГПК са издадени изпълнителни листи съответно от 27.02.2013 г. и 26.02.2013 г., послужили за образуване на изпълнително дело № 20137110400166, на 12.03.2013 г., по описа на ЧСИ Д. П. Я., рег. № ХХХ, с район на действие Окръжен съд – Варна.

В изпълнителното производство като взискател е конститиуиран „Юробанк и Еф Джи България“ АД, чиито правоприемник е настоящия ответник „Юробанк България“ АД.

Взискателят се легитимира като кредитор въз основа на договори за кредит посочени в изпълнителните основания. Като солидарни длъжници по въпросните вземания са посочени следните лица ЕТ „Алба – Х – Х. Н.“, „Екстра Уиндоу“ ООД, Х. В. Н., А. Т. Н. и Н. Р. Н..

Не се спори и относно факта на смъртта на длъжника Х. В. Н., който е оставил наследници М. Х. Н. и Т. Х. Н.. Това аргументира процесуалната им легитимация от предявения иск и правен интерес от водене на процеса. Ищцата А. Т. Н. е задължена към кредитора като съдлъжник, видно от договор за кредит № BL7263/20.06.2007 г. и договор за кредит № 1190/30.09.2005 г.. Ищците М. Х. Н. и Т. Х. Н. придобиват качеството длъжници по силата на наследственото правоприемство като наследници по закон на починалия си баща и съответно те отговарят за задълженията му към кредитора до размера единствено равен на наследствените им квоти.

Въззивникът е отправил възражение касателно качеството на длъжници на М. Х. Н. и Т. Х. Н. основано на наследствено правоприемство. Съобразявайки трайната практика по приемането и отказа от наследство - ППВС № 4/30.10.1964 г., определение № 1334/29.09.2009 г. по гр. д. № 1034/2009 г. на ВКС, ІV г.о., ГК, определение № 1397 от 29.12.2009 г. по гр. д. № 1298/2009 г. на ВКС, I г. о., ГК и посочената в него трайна съдебна практика на ВС от 1991 г., както и закона, въззивният съд приема, че отказът от наследство, направен по реда на чл. 52 ЗН във връзка с чл.49, ал.1 ЗН има за последица не само невъзможността за отказалия се наследник да придобие включените в откритото наследство права, но и невъзможността да му се възложат задълженията, които се включват в същото наследство. Съгласно разпоредбата на чл.54, ал.1 ЗН обаче приемането и отказът, направени под условие, за срок или за част от наследството, са недействителни.

Наследникът не може да приеме част от наследството или да се откаже за част от него, тъй 3 като наследството преминава изцяло, а не в отделни негови части и отказът, извършен след като наследникът е приел наследството е недействителен поради липса на предмет.

Съгласно разпоредбата на чл. 49, ал. 1 и ал. 2 ЗН приемането на наследство може да стане с писмено заявление на наследника до районния съдия, в района на който е открито наследството или чрез действие, извършено от наследника, което несъмнено предполага неговото намерение да приеме наследството или когато укрие наследствено имущество. Съгласно т.6 и т.14 от ППВС № 4/30.10.1964 г. приемането на наследството може да стане мълчаливо, когато от действията на наследника се разбира непоколебимото му намерение да прием е наследството. В настоящия случай не са представени доказателства да е извършен отказ от наследство от страна на посочените ищци, дъщери на наследодателя. Отказът не може да се предполага, още повече, че той поражда действие от датата на вписването му в особената книга, водена за това от съответния районен съд по местооткриване на наследството, от който момент настъпват последиците му. Доказателства за вписване на направен отказ от наследство не са представени по делото. Дори напротив, по силата на споразумение от 19.05.2014 г. /след откриването на наследството/, сключено между А. Н., М. Н. и Т. Н., е постигнато съгласие дейността на ЕТ „Алба-Х-Х. Н.“, собственост на починалия им съпруг и баща Х. Н. да се поеме еднолично от А. Н. /л. 38 от търг.дело № 1348/2019 г./. Като изрично в споразумението е посочено, че трите лица извършили спогодбата действат в качеството им на наследници. От извършеното разпореждане и от поведението на М. Н. и Т. Н. следва извод за мълчаливо приемане на наследството, поради което въведеното възражение е неоснователно.