Решение № 6063 от 06.11.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6063 гр. София, 06.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Боян Г. Бояджиев при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20241100501112 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника С. Г. М. срещу решение от 14.09.2023 г. по гр.д. №5463/2021 г. на Софийския районен съд, 30 състав, с което жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца „Л.И.“ ЕООД на основание чл.45 ал.1 ЗЗД вр. чл.99 ЗЗД сумата от 800,00 лв., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 29.01.2021 г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания, вследствие на следните изложени в писмен вид обидни, клеветнически и неверни твърдения по адрес на В. В. в своя жалба с вх. №11039 от 12.11.2020 г. на САК, а именно: „Замерял другата страна в спора с обидни квалификации на етническа основа“; „…употребява квалификации на етническа основан за управителя на ответника, който е спечелил делата“; „мл. адвокат В. В. прави злоумишлени, расистки изказвания за лицата, собственици на „Л.Т.“ ООД“, определяйки ги като „съмнителни лица с турско-ромски произход“. От една страна, проявява явен негативизъм спрямо малцинствените групи – лицата с турски произход и лицата с ромски произход“;

„Независимо от това, изказът на младшия адвокат е насочен към внушение на съда за неравностойно третиране на хода с друг етнически произход. Неговия изказ е рецидив на една отхвърлена философия за „висша раса“, което само по себе си е смущаващо за присъствието му като член на нашата общност. Недопустимо е в адвокатската професия в 21-ви век да съществуват неприкрити мисли и практики, противоречащи на демократичния канон“, което вземане „Л.И.“ ЕООД е придобило с договор за цесия от 22.01.2021 г., както и разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно, необосновано, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Сочи, че първоинстанционният съд се е произнесъл по нередовна искова молба, както и че не е установил липсата на процесуална легитимация на ищеца – същият се легитимира като ищец на основание нищожен поради 1 противоречие със закона и поради липса на предмет договор за цесия, тъй като правото на обезщетение за неимуществени вреди е непрехвърляемо, както и че цедираните вземания са бъдещи и неопределени. Поддържа, че първоинстанционният съд е формулирал изводи в нарушение на разпоредбите на чл.134 КРБ, както и че твърдения, направени пред компетентните органи, не могат да се считат за разпространяване, тъй като техните автори не целят да накърнят доброто име на съответното лице, а да упражнят правото си на жалба.

Твърди още, че съдът неправилно и в противоречие със събраните по делото доказателства е приел наличието на виновно поведение от нейна страна, както и че не е разграничил кои твърдения са факти и кои представляват оценка, респ. не е посочил дали твърденията са неверни. Сочи също, че по делото не е установено наличието на вреда за адв. В. В., респ. същият да е претърпял сочените болки и страдания, както и че присъденото обезщетение е в завишен размер. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „Л.И.“ ЕООД в срока за отговор по чл.263 ал.3 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Решението не е обжалвано от ищеца в частта, в която предявеният осъдителен иск е отхвърлен за разликата над посочения по-горе размер и за останалата част от сочените обидни, клеветнически и неверни твърдения, поради което е влязло в закона сила в тази му част.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е основателна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбите.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо. Неоснователни са твърденията на въззивника, че решението недопустимо, тъй като ищецът не е носител на активната процесуална легитимация, както и че съдът се е произнесъл по нередовна искова молба.

Процесуалната легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск, за наличието на която съдът следи служебно. Дали обаче ищецът е придобил вземането на пострадалия В. А. В. по силата на сочения договор за цесия, респ. дали договорът е валиден, касае материалната легитимация и се отразява на основателността на иска, а не на неговата допустимост.

Обективните и субективни предели на правния спор, в рамките на който съдът дължи произнасяне, се очертават от ищеца с исковата молба. Спорното материално право, предмет на защита с иска, се индивидуализира чрез обстоятелствената част и петитума на исковата молба /чл.127 ГПК – на изискванията в посочената разпоредба трябва да отговаря и заявлението за издаване на заповед за изпълнение съгласно чл.410 ал.2 и чл.411 ГПК/.

Наведените в обстоятелствената част на молбата фактически твърдения и формулирания във връзка с тях петитум са определящи да вида и за правната квалификация на предявения иск, по който съдът трябва да се произнесе с решението си, за да разреши въведения от ищеца спор. В процесния случай исковата молба, въз основа на която е образувано гр.д.

2

№5463/2021 г. по описа на СРС, 30 състав, отговаря изцяло на изискванията на чл.127 ал.1 ГПК и съдържа подробно изложение на обстоятелствата, на които се основава искът – посочени са конкретните изрази и думи, които представляват обидни и клеветнически твърдения, както и в какво се изразяват претърпените от пострадалия от деликта неимуществени вреди. Съгласно трайната практика на ВКС /напр. решение №164/30.06.2016 г. по гр.д. №5255/2015 г. на ІV ГО/, когато ищецът твърди, че е увреден от различни думи и изрази, направени в едно и също време и място, той твърди извършването на един деликт и поначало следва да претендира обезщетение по чл.45 ЗЗД с една искова молба, респ. – с един иск, и съгласно разпоредбите на чл.52 вр. чл.51 ал.1 ЗЗД съдът дължи присъждане на едно глобално общо обезщетение – за всички неимуществени вреди, които ищецът е претърпял, като не е необходимо посочване на период, през който са търпят вредите.

Решението обаче е неправилно по следните съображения:

СРС, 85 състав, е сезиран от „Л.И.“ ЕООД с искова молба, с която срещу С. Г. М. е предявен иск с правно основание чл.99 вр. чл.45 ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, настъпили от виновно и противоправно поведение на ответника, изразяващо се обидни, клеветнически и неверни твърдения в подадена жалба с вх. №11039 от 12.11.2020 г. на САК.

Фактическият състав на непозволеното увреждане по чл.45 ал.1 ЗЗД включва противоправно поведение, вреда, причинно-следствена връзка между деянието и вредоносния резултат и вина, която по аргумент от чл.45 ал.2 ЗЗД се предполага.

В чл.45 и чл.56 КРБ са установени права на гражданите да се обръщат за съдействие и защита на своите законни интереси към държавните органи без опасения от последващи санкции. За да се ангажира отговорността на ответника за обезщетяване на неимуществени вреди, настъпили от сезиране на съответния орган – в случая Висшия адвокатски съвет, трябва да се установи, че ответникът предварително е знаел неистинността на твърдените от него обстоятелства, но ги е заявил единствено с цел да увреди ищеца, т.е. трябва да е налице т.нар. злоупотреба с право, която според теорията и практиката представлява превратното му упражняване единствено с цел да се увреди друг правен субект. Съгласно трайната практика на ВКС /решение №1347 от 18.12.2008 г. по гр.д. № 5006/2007 г. на ІІ ГО, решение №758 от 11.02.2011 г. по гр.д. №1243/2009 г. на ІV ГО, решение №245 от 05.11.2014 г. по гр.д.

№1734/2014 г. на ІІІ ГО и др./, искането за защита, отправено към държавен орган, е израз на установено в КРБ право, поради което е правомерна дейност. Гражданинът е добросъвестен и когато посочените от него обстоятелства не бъдат установени. Злоупотреба с право /противоправно поведение/ е налице, когато искането не е отправено с цел да бъдат взети необходимите мерки от страна на съответния орган, а когато жалбоподателят знае, че обстоятелствата са неверни, но подава жалбата си си, за да навреди другиму – в случая на лицето В. А. В..

По делото не е спорно и е установено от събраните по делото доказателства, че на 12.11.2020 г. ответникът е подала жалба до САК против мл. адв. В. А. В. за нарушения на ЗА, осъществени при извършване на процесуални действия по гр.д. №5614/2017 в качеството му на пълномощник на „Първа инвестиционна банка“ АД, както и по изп.д.

№202082504000431 на ЧСИ С.Г., чрез съдържащите се в жалбата следни изрази: „Замерял другата страна в спора с обидни квалификации на етническа основа“; „…употребява квалификации на етническа основан за управителя на ответника, който е спечелил делата“;

„мл. адвокат В. В. прави злоумишлени, расистки изказвания за лицата, собственици на „Л.Т.“ ООД“, определяйки ги като „съмнителни лица с турско-ромски произход“. От една страна, проявява явен негативизъм спрямо малцинствените групи – лицата с турски произход и лицата с ромски произход“; „Независимо от това, изказът на младшия адвокат е насочен към внушение на съда за неравностойно третиране на хода с друг етнически произход. Неговия изказ е рецидив на една отхвърлена философия за „висша раса“, което 3 само по себе си е смущаващо за присъствието му като член на нашата общност.

Недопустимо е в адвокатската професия в 21-ви век да съществуват неприкрити мисли и практики, противоречащи на демократичния канон“.

От представените протокол №14/21 от о.с.з. от 07.04.2021 г. на САК се установява, че е образувано дисциплинарно производство срещу мл. адв. В. А. В. по подадения срещу него сигнал от ответника за извършено нарушение на чл.40 ал.1 ЗА и чл.10 ЕКА.

От представеното решение от 19.05.2021 г. по ДД №195/2021 г. на Дисциплинарния съд при САК се установява, че адв. В. А. В. е признат за невиновен по повдигнатото му обвинение и на основание чл.140 ал.1 ЗА е оправдан. Представени са и мотивите към решението на Дисциплинарния съд на САК, от които се установява, че в хода на дисциплинарното производство адв. В. не е оспорвал, че е употребил посочените в жалбата на ответника до САК изрази, както и че е заявил, че повече няма да ползва такива похвати като изявленията, предмет на дисциплинарното обвинение, поради което и дисциплинарният състав е приел, че адв. В. се разкайва, поради което и дисциплинарното производство е постигнало своята превантивна цел.

Настоящият въззивен състав намира, че от събраните по делото доказателства не се установява наличието на злоупотреба с право от страна на ответника – да е знаела предварително неистинността на твърдените от нея обстоятелства относно сочените нарушения на разпоредбите на ЗА, но ги е заявила единствено с цел да увреди ищеца. С оглед на установената фактическа обстановка е видно, че мл. адв. В. А. В. действително е употребил посочените в жалбата на ответника до САК изрази, за което е ангажирана и дисциплинарната му отговорност чрез образуваното дисциплинарно производство пред Дисциплинарния съд на САК. При това положение следва да се приеме, че ответникът е имала достатъчно обективни основания да възприеме действията на мл. адв. В. като нарушение на ЗА, което и я е мотивирало да сезира компетентните органи на САК. Самото признаване за невиновен на адв. В. А. В. по повдигнатото му обвинение не е основание за ангажиране деликтната отговорност на ответника, като се има предвид и направеното от адв. В. признание и изявление, че повече няма да ползва такива похвати като процесните изявления. Ето защо, не се установява противоправно поведение на ответника, поради което и не са налице предпоставките на чл.45 ЗЗД за ангажиране на неговата деликтна отговорност.