Решение № 141 от 26.04.2024, Районен съд - Димитровград

РЕШЕНИЕ

№ 141 гр. гр. Димитровград, 26.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Теодора М. Петрова при участието на секретаря Валентина Ив. Господинова като разгледа докладваното от Теодора М. Петрова Гражданско дело № 20235610100518 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по предявени от Н. Д. Т., ЕГН ********** срещу „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406 в условията на евентуалност установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК и чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД вр. чл. 143 и чл. 146 ЗЗП – за обявяване за недействителен на основание чл. 22 ЗПК на Договор № 1202475/05.10.2022 г. за предоставяне на потребителски кредит, а в условията на евентуалност – за прогласяване на нищожна на основание чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗП на клаузата, обективирана в чл. 5 от Договор № 1202475/05.10.2022 г. за предоставяне на потребителски кредит.

Ищецът твърди, че между страните на 05.10.2022 г. е сключен Договор № 1202475/05.10.2022 г. за предоставяне на потребителски кредит, по силата на който ответникът и ищец по насрещния иск е предоставил в заем на ищеца по първоначалния иск сума в размер на 3000 лева, която последният се задължил да върне на 17 вноски, при лихва в размер на 990 лева за целия период. Посочва, че съгласно чл. 5 от процесния договор, за обезпечаване на задълженията на ищеца по него, последният се задължава да сключи Договор за гаранция с дружеството Multitude Bank p.l.c., по който следва да заплати възнаграждение в размер на 3000 лева. Поддържа, че договорът за кредит е нищожен, тъй като макар и в същия да е посочен ГЛП, то липсва посочване на условията за прилагането му, както и дали същият е фиксиран или променлив и дали е приложим за целия срок на договора. В тази връзка посочва, че нито в договора, нито в погасителния план е посочено какъв е размерът на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата, както и таксата гаранция. Твърди, че погасителният план не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, 1 което създава невъзможност за потребителя да разбере какви компоненти са включени в заплащаната вноска. Отделно от това поддържа, че договорът не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в същия е посочен ГПР като абсолютна величина, но не и методиката, по която е формиран, респективно не е ясно какви компоненти са включени в него.

Поддържа още, че договорът е недействителен и поради неспазване на разпоредбата на чл. 19, ал. 3 ЗПК, тъй като претендираната чрез договора за поръчителство сума в размер на 3000 лева не е включена в ГПР, а е следвало това да бъде сторено, тъй като посочената сума представлява разход по кредита по смисъла на ЗПК. Излага аргументи, че посоченият в договора ГПР не отговаря на действителния, както и че нищожността на клаузата, уреждаща размера на ГПР не може да бъде заменена от повелителните законови разпореди по смисъла на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, респективно е налице нищожност на процесния договор. Позовава се на чл. 22 ЗПК и поддържа, че договорът следва да се прогласи за недействителен. В условията на евентуалност поддържа, че клаузата на чл. 5 от процесния договор, въз основа на която е сключен договорът за поръчителство е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗП, тъй като същата задължава потребителя да сключи договор за поръчителство, за да му бъде отпуснат кредит, като възнаграждението по този договор е в размер на 100% от сумата по отпуснатия заем. Излага доводи за неравноправност на посочената клауза, тъй като е във вреда на потребителя, не е формулирана ясно и недвусмислено и не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора. Посочва, че уговорката е нищожна, тъй като не е индивидуална, доколкото е част от стандартни и бланкетни отнапред изготвени условия и кредитополучателя не разполага с възможност да влияе върху тях. Прави искания. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който оспорва иска. Поддържа, че кредиторът не е имал нито задължение, нито право да включи възнаграждението по договора за поръчителство в ГПР съгласно ЗПК. Твърди, че сключването на договора за поръчителство не е задължително условие за предоставяне на кредита. Посочва, че ищецът е разполагал с възможност сам да избере друго лице, включително и физическо, с което да бъде сключен договорът за поръчителство. Поддържа, че доколкото възнаграждението по договора за поръчителство е уговорено в отношенията между ищеца и трето за спора лице, то на ответника не е известно какъв е неговият размер. Излага доводи, че ищецът сам е избрал начина на обезпечение на кредита, тъй като чл. 5 от договора се генерира автоматично въз основа на избора, който потребителят е направил при подаването на заявката и в този смисъл клаузата се явявала индивидуално уговорена. Посочва, че ЗПК не забранява на кредитора да поиска обезпечение на вземанията си по договора. Поддържа, че липсва законово предписано задължение за включване в договора за кредит на формулата, по която е изчислен ГПР, доколкото по законодателен път е предвидено какво точно се включва в него. Оспорва обстоятелството, че кредиторът е поставил условие за заплащане на възнаграждение на третото лице, което потребителят е избрал 2 да обезпечи задълженията му по договора.

Предявен е и насрещен осъдителен иск от „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406 срещу Н. Д. Т., ЕГН ********** с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД за осъждане на Н. Д. Т., ЕГН ********** да заплати в полза на „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406 сума в размер на 3501,67 лева, представляваща непогасени задължения по Договор № 1202475/05.10.2022 г. за предоставяне на потребителски кредит, от които 3000 лева за главница, 501,67 лева за възнаградителна лихва за периода от 04.11.2023 г. до 02.06.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска – 22.06.2023 г. до окончателно изплащане на вземането.

Ищецът по насрещния иск твърди, че във връзка с процесния договор за кредит, ответникът и ищец по първоначалния иск не е заплатил нито една от дължимите от него вноски – общо осем на брой с падежи: 04.11.2022 г., 04.12.2022 г., 03.01.2023 г., 03.02.2023 г., 04.03.2023 г., 04.04.2023 г., 03.05.2023 г. и 02.06.2023 г. в общ размер на 1184,53 лева, от които 682,86 лева – главница и 501,67 лева – възнаградителна лихва за периода от 04.11.2023 г. до 02.06.2023 г. В изложения контекст прави изявление за обявяване на вземанията по договора за предсрочно изискуеми и отправя покана към кредитополучателя да погаси всички свои задължения в размер на 682,86 лева главница и 501,67 лева възнаградителна лихва за непогасени вноски с настъпил падеж до 22.06.2023 г. – датата на обявяване на предсрочната изискуемост, и 2317,14 лева, представляващи главница по оставащите вноски по кредита. Прави искания. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника по насрещния иск, с който го оспорва. Поддържа твърденията си за нищожност на процесния договор на посочените в исковата молба основания. Оспорва факта на настъпване на предсрочна изискуемост на вземанията по договора.

Прави възражение за прекомерност за претендираните от ищеца по насрещния иск разноски. В условията на евентуалност и в случай, че искът бъде уважен, моли изпълнението да бъде разсрочено.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 12 ГПК и чл.

235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа страна:

С доклада по делото е отделено за безспорно и поради това ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че между страните е сключен договор № 1202475 от 05.10.2022 г. за предоставяне на потребителски кредит. Същият е приложен към исковата молба, като от съдържанието му се установява, че по силата на процесното облигационно правоотношение дружеството-ответник се е задължило да предостави в заем на ищеца парична сума в размер на 3000,00 лева, срещу насрещното задължение на ищеца да върне сумата на 17 вноски, съгласно погасителен план, неразделна част от договора, с падежна дата на първата вноска – 04.11.2022 г. Страните са уговорили още, че дължимата лихва по заема е в размер на 990,00 лева при лихвен процент 33,00 % и ГПР – 49,68 %.

3

Видно от договора е и, че съгласно чл. 5, кредитът се обезпечава с поръчителство от Multitude Bank в полза на ответника. В тази връзка към исковата молба е представен и договор за гаранция (поръчителство), сключен между ищеца и Multitude Bank p.l.c., от който се установява, че същият е сключен с цел обезпечаване на процесния договор за заем, като ищецът следва да заплати на гаранта сума в общ размер на 3000 лева, платима на 17 вноски, с първа падежна дата 04.11.2022 г. и краен срок за издължаване на таксата – 27.02.2024 г.

По делото е представена и разписка за извършено плащане, от която се установява, че заемната сума в размер на 3000,00 лева е изплатена от ответника в полза на ищеца.

По делото е допуснато изслушването на съдебно – счетоводна експертиза, от заключението на вещото лице, по която се установява, че годишният лихвен процент по договора, в размер на 33 % е формиран като общ процент върху отпуснатата сума. Установява се още, че в ГПР е включена единствено възнаградителната лихва, а в случай, че в него бъде включено и възнаграждението за поръчител, то ГПР ще бъде в размер на 149,68 %. Съгласно заключението, по процесния договор за заем са извършени плащания в общ размер на 227,61 лева, от които 37,68 лева – главница, 109,93 лева – лихва и 80,00 лева такси по Тарифата и Общите условия към договора за кредит.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира следното от правна страна:

Съдът е сезиран с обективно съединени искове в условията на евентуалност с правна квалификация чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК и чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗП. Предявена е и насрещна искова претенция с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД.

Съдът намира, че исковите претенции са допустими, доколкото са предявени от процесуално легитимирани лица. На първо място, съдът дължи произнасяне по главния иск, а по евентуално предявения – в случай, че главните бъдат отхвърлени. Също така съдът дължи и произнасяне по насрещната искова претенция.

По иска за недействителност на договора с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, съдът намира следното:

Както беше посочено по-горе, страните не спорят, че помежду им е сключен договор № 1202475 от 05.10.2022 г. за предоставяне на потребителски кредит. Спорен в настоящото производство е въпросът, свързан с действителността на съглашението и произтичащите от това правни последици, включително дължи ли ищеца в полза на ответника претендираните от последния суми и ако да – какъв е техният размер.

Съдът намира, че по отношение на процесния договора приложение намират разпоредбите на ЗПК, доколкото същият има характера на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Специалният закон в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и т. 20 ЗПК предвижда по императивен път 4 изисквания към съдържанието на тези договори, като отклонението от тях води до недействителност на съглашението по аргумент от чл. 22 ЗПК. Нещо повече, предвид императивния характер на посочените разпоредби, включително и на основание чл. 7, ал. 3 ГПК, съдът следи служебно за тяхното спазване, като в тази връзка дължи произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е въведено като довод от някоя от страните.

Поради тази причина, още със съобщаването на проекта за доклад на делото, съдът е указал на страните, че следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, като им е осигурил възможност да изразят становище по тези въпроси.

Според този състав на съда, процесният договор за потребителски кредит не отговаря на императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 9а, т.