Определение № 7322 от 30.03.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 7322 гр. София, 30.03.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-В, в закрито заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Цвета Желязкова

Членове:

Елена Радева

Цветанка Бенина като разгледа докладваното от Цвета Желязкова Въззивно частно гражданско дело № 20261100502074 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 274 и сл. от ГПК във връзка с чл. 248, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба от адв. В.В.О. като пълномощник на Р. Б. срещу определение № 3208/23.01.2026 г. по гр.д. № 75388/2024 г., СРС, 77 състав, с което е оставено без уважение молбата за изменение на решение № 22671/10.12.2025г. по гр.д. № 75388/2024 г., СРС, 77 състав, в частта за разноските.

Оспорва се довода, че не се дължат разноски за адвокатско възнаграждение, тъй като е представения договор за правна помощ не било уговорена конкретно приложима хипотеза от множеството алтернативно изброени такива в чл.38 ал.1 т.З от ЗА. Излага се, че да възникне правото на адвоката на възнаграждение по силата на чл. 38 от ЗА, предпоставките са две - да е оказана безплатна адвокатска помощ на лица, посочени в чл.38 ал.1 т.1-3 от ЗА и в съответното производство насрещната страна да дължи заплащането на разноски.

Поддържа се, че нито адвокатът, оказващ правната помощ, нито страната, на която тя е предоставена, следва да доказват наличието на основанието, а именно, че лицето на което се оказва помощта попада в една от изброените в чл.38 ал.1 от ЗА категории лица. Достатъчно е да се представи договорът за правна помощ и в него да е отбелязано, че помощта се оказва безплатно при условията на чл.38 от ЗА.

Излага се, че не е съобразено, че делото е за присъждане на обезщетение за имуществени вреди - разходи за лечение, като разходите са направени в продължителен период от време, до застрахователя винаги са отправяни молби за доброволно плащане, и въпреки влезлите в сила предходни решения от страна на застрахователното дружество не са предприети действия за доброволно плащане, а исковете винаги са оспорвани. Поради това се сочи, че поведението на ответното дружество е укоримо с оглед неплащане на разходите за лечение по установени факти и обстоятелства по предходните дела и последващите молби за доброволно плащане на обезщетението. По тези съображения, оспорва довода на СРС, че е налице затруднение на съдебната система, причинено от ищеца, с оглед образуваните многобройни дела. Излага се, че именно благодарение на труда на адвоката, предоставил на нуждаещото се лице правна помощ ищецът е получил справедливо обезщетение, поради което и ответното дружество следва да заплати всички разноски по делото, вкл. и разходите за преписи. Поддържа се, че законодателството в Р.България не ограничава пострадалите в броя дела в които могат да потърсят правата си от едно застрахователно събитие.

1

Поради това иска от съда да отмени определение № 3208/23.01.2026 г. по гр.д. № 75388/2024 г.,СРС, 77 състав, с което е оставено без уважение молбата за изменение на решение № 22671/10.12.2025г. по гр.д. № 75388/2024 г., СРС, 77 състав в частта за разноските, като неправилно и незаконосъобразно и да бъде постановено друго, с което да присъдите в полза на адв. В.О. адвокатско възнаграждение, съгласно представен списък на разноските.

В отговор на частната жалба ЗД Бул Инс АД оспорва същата. Излага се, че са раздробени исковите претенции, като са образувани три дела. Възпроизвеждат се доводите в атакуваното определение на СРС.

Софийският градски съд, след като прецени събраните доказателства и обсъди доводите по възражението намира за установено следното:

Производството пред СРС е образувано по искова молба от Р. Б. чрез адв. В.О. срещу ЗД Бул Инс АД по предявени осъдителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховането /КЗ/ вр. чл. 429, ал. 1, т. 1 КЗ и чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата от 730,63 лева – застрахователно обезщетение за причинени имуществени вреди (разходи за лечение за периода от 20.05.2022 г. – 23.10.2023 г.), настъпили вследствие на пътнотранспортно произшествие, реализирано на 19.02.2021 г. в гр. София на Околовръстен път, по вина на застрахования при ответника по задължителна застраховка Гражданска отговорност на автомобилистите водач на лек автомобил „Ауди“, модел „А4“, рег. № ********, ведно със законната лихва върху главницата от 18.12.2024 г. до окончателното му изплащане и 95,00 лева – мораторна лихва за забава за периода от 25.01.2024 г. до 17.12.2024 година.

По делото е представен списък с разноските на ищеца по чл. 80 от ГПК – стр. 187 от делото на СРС, видно от който се претендират разноски - 100 лева за държавна такса и 200 лева за депозит за вещо лице, направено е и искане за присъждане на адвокатско възнаграждение за адв. О. на основание чл. 38, ал.1, т.3 от ЗА съгласно чл. 7, ал.2 от Наредба 1/2004 г., като се претендира и сумата от 270 лева – за заверка на документи по чл. 32 от ЗА, съгласно чл. 6, ал.1, т.13 от Наредба 1.

С решение 22 671/10.12.2025 г. СРС е уважил изцяло иска по чл. 432, ал.

1 от КЗ вр. чл. 429, ал. 1, т. 1 КЗ, и за сумата от 85,09 лева – по иска по чл. 86 ЗЗД.

Относно искането за присъждане на разноски на ищеца за адвокатско възнаграждение СРС е посочил, че не следва да се присъжда на основание чл.

38, ал. 2 ЗА. в полза на процесуалния представител на ищеца адв. В.О. адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ.

Изложено е на първо място, че в представения по делото договор за правна защита и съдействие не е уговорена конкретно приложима хипотеза от множеството алтернативно изброени такива на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА - роднина, близък или друг юрист, а и характерът на изброените 4 не позволява тяхното кумулиране.

Изложен е и втори довод за отхвърляне на искането, а именно, че от 2 наведените в исковата молба твърдения и извършената от съда служебна справка в ЕИСС, е установено, че ищецът е предявил три броя идентични искови претенции за осъждане на ответника да заплати имуществени вреди – разходи за лечение на получената от процесното ПТП травма за различни периоди, за които са образувани гр.д. № 26165/2022 г. по описа на СРС, 123 състав, гр.д. № 5204/2024 г. по описа на СРС, 65 състав и настоящото гр.д. № 75388/2024 г. по описа на СРС, 77 състав. Исковата молба, по която е образувано първото гр.д. № 26165/2022 г. по описа на СРС, 123 състав е подадена на 18.05.2022 г. и касае сторени разходи за лечение в размер на 351,64 лева за периода 22.02.2021 г. – 28.10.2021 година. Исковата молба, по която е образувано гр.д. № 5204/2024 г. по описа на СРС, 65 състав е подадена на 29.01.2024 г. и се отнася до разходи за лечение в размер на 249,00 лева за периода 21.05.2021 г. – 26.04.2022 година. По делото е постановено решение № 14586/25.07.2024 г., с което исковата претенция е уважена. Исковата молба, по която е образувано третото дело - гр.д. № 75388/2024 г. по описа на СРС, 77 състав е подадена на 18.12.2024 г. относно разходи за лечение в размер на 730,63 лева за периода 20.05.2022 г. – 23.10.2023 година.

Първоинстанционният съд е посочил, че към момента на подаване на всяка искова молба е изтекъл и периодът на претенцията по следващата искова молба. Раздробяването на претенцията на множество периоди от по няколко месеца, несвоевременното им завеждане и претендирането по всяко едно дело на държавна такса, депозит за експертиза и адвокатско възнаграждение (включително за заверяване на множество идентични доказателства), надхвърлящи размера на цялото вземане, според СРС противоречат на основополагащия за облигационното право принцип, които забранява неоснователното разместване на блага. В допълнение са изложени доводи за обременяване на документооборота, осуетяване своевременното разглеждане на делата, генериране ненужни повтарящи се идентични дейности на служби регистратура, деловодство, връчване на книжа, секретари и на съдебните състави.

Поради това и на ищеца са присъдени разноски само за заплатена държавна такса и за депозит за вещо лице, съобразно уважената част от исковете.

При така установената фактическа обстановка, Съдът, намира следното:

Частната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК, поради което се явява процесуално ДОПУСТИМА.

Разгледана по същество частната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл. 38, ал. 1 адвоката може да оказва безплатна правна помощ на 1) лица, които имат право на издръжка; 2) материално затруднени лица; 3) роднини, близки или на друг юрист.

Съдът е запознат с противоречивата практика по въпроса има ли право съдът на преценка дали са налице обстоятелствата за предоставяне на 3 безплатна правна помощ по реда на чл. 38 от ЗА при направено искане по чл.

38, ал. 2 от същия закон или те са предоставени единствено на договарящите се и не подлежат на проверка от съда, по повод на която е направено предложение за образуване на тълкувателно дело и такова е образувано тълкувателно дело 3/2025 г. по описа на ОСГТК на ВКС , но все още няма постановено тълкувателно решение.

Настоящият съдебен състав намира, че изявленията за наличието на конкретно основание за оказване на безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза.

Поради това и доводите на СРС, че не е посочена коя е хипотезата на чл.

38 от ЗА, при която адв. О. е предоставил безплатна правна помощ, поради което и не му се дължи възраграждение, са несподелими.

В конкретния случай спорът е дали на адв. О. се дължи възнаграждение, с оглед установените факти по делото – че същия е образувал по пълномощия от ищеца Р. Б. три броя съдебни производства със сходен предмет – присъждане на обезщетение за имуществени вреди в резултат на ПТП, настъпило на 19.02.2021 г., които обезщетения касаят последователни периоди.

Въззивната инстанция споделя принципните аргументи на първоинстанционния съд, че е недопустимо да се образуват искови производства, с единствената цел да се кумулират разноски.

Това следва от характера на отговорността на разноски по гражданските дела. Отговорността за разноски представлява гражданско правоотношение, което произтича от процесуалния закон и е уредено от него. Фактическият състав, от който тя се поражда, включва неоснователно предизвикан правен спор, разноски причинени от воденето на делото по повод на този спор и съдебно решение, което потвърждава правното твърдение на претендиращата страна.

Отговорността за разноски е обективна, невиновна отговорност и не е отговорност за вреди, защото има за предмет само направените по делото разноски. Тази отговорност може да съществува само по висящ процес и затова не може да се търси в отделно производство.

Тя включва направените по делото разходи за внесена държавна такса, изплатен адвокатски хонорар, изплатени възнаграждения за вещо лице, за явяване на свидетели в открито съдебно заседание, хонорар на преводач и т.н. Всички суми, изплатени на някое от тези основания, представляват разноски, които страната прави по повод на делото (чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК) и се дължат от страната, която с поведението си неоснователно е причинила възникването на съдебния спор.

С оглед спорния въпрос по делото, Съдът отбелязва по настоящото дело и следното:

Основното задължение на страните при разглеждане на техните спорове пред съда е „добросъвестното“ упражняване на процесуалните прав, съгласно чл. 3 от ГПК.

„Добросъвестността“ е основен принцип на процеса, както в отношенията спрямо насрещната страна в процесуалното правоотношение, така и по отношение на правораздаващия орган.

Освен принципа за добросъвестно упражняване на процесуалните права и задължения, за дейността на съда като правораздавателен орган са основополагащи и 4 установените в чл. 7 и чл. 13 от ГПК начала – задълженията да се подпомагат страните при надлежно упражняване на процесуалните им задължения, както и задълженията споровете да се разглеждат и решават в разумни срокове.

Принципите (или съгласно използваната терминология от ГПК – „основните начала“) на гражданския процес следва да се тълкуват и прилагат в съвкупност.

Именно с оглед обстоятелството, че отговорността от разноски е обективна, а не се основава на идеята за обезщетяване на претърпени вреди от страните, чрез разноските не следва да се постигат цели, различни от заложените в закона – да се овъзмездят вече направени необходими разноски по делата.