Решение № 17 от 06.01.2022, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 17 гр. София, 06.01.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на четиринадесети декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Иванка Ангелова

Членове:

Нели Куцкова

Красимир Машев при участието на секретаря Нина Ш. Вьонг Методиева като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело № 20211000502179 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 263019/11.05.2021 г., постановено по гр. дело № 3100/2019 г. по описа на СГС, І ГО, 23 състав, изцяло е отхвърлен предявеният от М. И. И. срещу Прокуратурата на Република България деликтен иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС за заплащане на сумата от 100000 лв., представляваща заместващо обезщетение за причинени неимуществени вреди от нарушаването на правото на пострадалия от разглеждане и приключване в разумен срок на сл. д. № 1/1991 г. (преобразувано впоследствие в сл. д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, а към момента в ДП II48/1999 г. по описа на ВОП-София), за периода от образуване на делото на 30.01.1991 г. до предявяване на исковата молба - 06.03.2019 г., ведно със законната лихва от 06.03.2019 г. до окончателното й заплащане.

За да постанови решението, СГС е достигнал до правния извод, че макар и да е установено, че процесното досъдебно производство се е развило в неразумен срок, като ищецът е жертва съобразно формираната практика на ЕСПЧ при приложението на § 6, ал. 1 ЕКЗПЧ, в процеса на доказване не е установено по несъмнен начин както причиняването на твърдените неимуществени вреди, така и причинно-следствената връзка между противоправното деяние на органите на ПРБ, изразяващо се в продължителната висящност извън разумния срок, на процесното досъдебно производство, и заявените в исковата молба негативни психически изживявания.

1

Ищецът е предявил въззивна жалба срещу постановеното първоначално решение, с което изцяло е отхвърлен предявеният деликтен иск за сумата от 100000 лв. - заместващо обезщетение за причинените му неимуществени вреди. Въззивникът счита, че обжалваното решение е необосновано, тъй като, макар и от събраните по делото гласни и писмени доказателства по несъмнен начин да се установява причинно-следствената връзка между твърдяното противоправно деяние на служители при ПРБ (изключително забавяне на процесното досъдебно производство) и неблагоприятно засегнатите неимуществени права на пострадалия, изразяващи се в негативни емоционални преживявания, решаващият съд е достигнал до правния извод, че по делото не е доказано по несъмнен начин, че вследствие неприключилото в разумен срок досъдебно производство ищецът е станал раздразнителен, затворен в себе си, емоционално напрегнат и стресиран. С оглед на изяснените факти продължаващо наказателно дело в неговата досъдебна фаза в един значителен период от време (над 30 години), счита за необоснован и извода на СГС, че съобразно неговата действителна фактическа и правна сложност процесното досъдебно производство не се е развило в неразумен срок.

Въззиваемият-ответник не е подал в законоустановения срок писмен отговор на въззивната жалба, но в проведеното пред САС на 14.12.2021 г. о. с. з. неговият процесуален представител изразява становище за нейната неоснователност.

Въззивната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения в чл. 259, ал. 1 ГПК срок, поради което те се явяват допустими, а разгледана по същество, и частично основателна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

СГС, I-23 състав, е бил сезиран с деликтен иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС.

Макар и разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ да е част от обективното право на Република България от 15.12.2012 г., това обстоятелство не обуславя недопустимостта на предявения деликтен иск, тъй като обективната отговорност на Българската държава за причинен вредоносен резултат на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действие или бездействие на нейни органи или длъжностни лица е закрепена на конституционно равнище - още през 1991 г., с правната норма, уредена в чл. 7 КРБ (в сила от 1991 г.).

Разпоредбата на чл. 2б (нова) ЗОДОВ само пояснява, че тези деликтни искове ще се разглеждат по реда на ЗОДОВ - за ангажиране на обективната отговорност на държавата (чрез нейния процесуален субституент, какъвто в случая се явява ПРБ). От друга страна, за причинените на ищеца неимуществени вреди вследствие значителния период на 2 бездействие от органи на ПРБ по процесното досъдебно производство, вкл. и преди 15.12.2012 г. ищецът може да се позове пряко на нормативното правило, уредено в чл. 6, § 1 КЗПЧОС.

За да възникне притезателното право на увредения за обезвреждане на неимуществените и имуществените вреди, причинени му от орган на Прокуратурата на Република България вследствие нарушение на правото за разглеждане и решаване на досъдебното наказателно производство в разумен срок (с внасяне на обвинителен акт срещу обвиняемите в съда, респ. с прекратяване на наказателното производство), трябва в обективната действителност да бъдат осъществени следните материални предпоставки (юридически факти): 1) ищецът да е заинтересовано лице по досъдебното производство, което е образувано за разследване на извършено престъпление, т.е. да е пострадал - от разследваното престъпно деяние да е била накърнена неговата правна сфера (да са му причинени имуществени или неимуществени вреди); 2) чрез своето бездействие органите на досъдебното производство и прокуратурата да са забавили хода на делото, вследствие на което да са накърнени субективни права и законни интереси (вкл. и правни очаквания) на пострадалия от разследването на престъпното деяние; 3) пострадалият да е претърпял неимуществени и имуществени вреди и 4) причинените неимуществени и имуществени вреди да са необходима, естествена, закономерна последица от продължилото в неразумен срок досъдебно производство, т.е. да е налице причинно-следствена връзка между бездействието на прокурорските органи и причинения вредоносен резултат. Отговорността на прокуратурата за провеждане на досъдебното наказателно производство е обективна, като тя не е предпоставена от виновното поведение на съответно длъжностно лице при прокуратурата – арг. чл. 4, предл. последно ЗОДОВ.

Всички материални предпоставки, обуславящи възникването на обективната деликтна отговорност на държавата - чрез своя субституент (Прокуратурата на Република България), са установени от събраните по делото доказателства, които ще бъдат подробно обсъдени в следващото изложение.

В настоящия казус ищецът навежда фактически твърдения, че е пострадал от престъпления, изразяващи се в незаконно задържане, въдворяване в концлагер на остров *** и принудително изселване, извършени по време на т.нар. „Възродителен процес”, за разследването на които престъпни деяния е образувано сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в ДП № II 048/1999 по описа на ВОП-София, което и към момента е висящо на досъдебна фаза, поради което няма възможност да се конституира като частен обвинител и граждански ищец. Поддържа, че вследствие на продължилото около 30 години наказателно производство е претърпял морални вреди, изразяващи се в разочарование от това, че дълги години няма изгледи за приключване на делото; страх, че обвиняемите ще останат ненаказани; били излъгани очакванията му за възмездие за погазените му права и достойнство; загуба на доверие в институциите и усещане за липса на справедливост; безпомощност, раздразнителност, затваряне в себе си, постоянно емоционално напрежение, стрес, депресия, безсъние.

3

Разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ представлява специална вътрешноправна защита на признатото от чл. 6, §1 КЗПЧОС право за ангажиране отговорността на държавата за причинените имуществени и неимуществени вреди, възникнали при нарушено право за разглеждане и решаване на дело в разумен срок. Всяко лице, което има статут на жертва по смисъла на § 6, ал. 1 КЗПЧОС, е активно материалноправно легитимирано да предяви иск срещу държавата (чрез нейния процесуален субституент) за заплащане на обезщетение за причинения вредоносен резултат при неоправданото забавяне на съответното досъдебно или съдебно производство (тъй като държавата отговаря за причинените вреди от незаконното обвинение, тя притежава пасивна материалноправна легитимация, макар и чрез своя процесуален субституент - Прокуратурата на Република България, поради което това юридическо лице носи обезпечително-гаранционната отговорност за всички причинени вреди от продължилия в неразумен срок наказателен процес, вкл. и за емоционалните болки и страданията, които ищецът е изпитвал през всички фази на наказателното производство; в този смисъл незаконосъобразен се явява правният извод на СГС, че периодът, през който процесното дело е било в съдебна фаза, трябва да бъде приспаднат, „тъй като в тази фаза на наказателния процес функцията по ръководство и решаване е възложена на съда, съответно отговорността за тяхната разумна продължителност е на съда, не на прокурора по делото”).

В конкретния случай част от вредните общественоопасни последици на престъплението, за извършването на което е повдигнато обвинение по процесното ДП № 11-48/1999 г. по описа на ВОП-София (първоначално образувано като сл. дело № 1/1991 г.) по чл. 387, ал. 2, във вр. с ал. 1 НК, са именно засягането на основни права на етническа принадлежност, право на име, на свободно придвижване, право на труд и други, като в случая липсва спор, че ищецът е сред тези лица, които са засегнати от действията на обвиняемите при превишаването на власт. Именно обстоятелството, че е засегната неимуществената сфера на ищеца, чрез описаните действия, му придава качеството на пострадал от престъплението и обосновава правото му да се ползва от търсената с предявения иск закрила (статут на жертва по смисъла на чл. 6, § 1 от Конвенцията), обусловена от интереса образуваното досъдебно производство да се разгледа и реши в разумен срок. Качеството жертва/пострадал от престъплението ищецът е придобил от момента на образуване на досъдебното производство, който е и началният момент за определяне продължителността, съответно разумността на срока на разследване (в този смисъл Решение № 72/18.05. 2017 г. по гр. д. № 3619/2016 г. на ВКС).

Нормата на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ (ДВ, бр. 98 от 2012 г.) изяснява кои критерии трябва да се съобразят при определяне интензитета на засягане на неимуществената сфера на пострадалия при провеждане на досъдебно и съдебно производство в неразумен срок. Тези критерии са дефинирани в закона по начин, установен в практиката на ЕСПЧ: общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и техните процесуални представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилната преценка за разумност на периода.

Страните не спорят, че през 80-те години на 20 век ищецът е работил като 4 ръководител на строителен екип при „Строително-монтажен район София”, както и че в периода от 03.01.1985 г. до м. 08.1986 г., след задържане в следствен арест, той е бил принудително настанен в затвора в гр. ***, а впоследствие - за периода от м. 08.1986 г. до м.

03.1989 г. принудително заселен в с. *** (бивше с. ***), Михайловградски окръг, както и че е изселен в Република Турция в началото на м. 05.1989 г. Не се спори, и че принудително са сменени рождените турски имена на ищеца и на членовете на семейството му с български имена.

Не е спорно и обстоятелството, че от 2004 г. ищецът е активен член в Сдружение за правосъдие, права, култура и солидарност на Балканите, а от представения по делото Устав на Сдружението се установява, че една от основните му цели е да се възстановят правата и да се обезпечат причинените материални и нематериални вреди на представители на турското население и техните семейства, живущи на Балканите и особено в България, които в различни периоди са се противопоставили на наложената им асимилационна политика.