Решение № 264461 от 06.07.2021, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

Гр.София,06.07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав в публичното заседание на девети юни през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

Мл.с-я МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА при секретаря Кристина Първанова и прокурора сложи за разглеждане докладваното от съдия МАРКОВА въззивно гражданско дело № 10272 по описа за 2020 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и следв ГПК.

Образувано е по постъпилата въззивна жалба на ответника пред СРС- „Т.С.“ ЕАД, срещу решение № 161434/27.07.2020 г. по гр. д.

№ 71797/2019 г. на СРС, 72 състав, с което решение е уважен предявеният срещу въззивника ответник пред СРС иск по чл. 137, ал. 2 от ЗЕ, както и в тежест на ответника въззивник са възложени разноските по делото.

Излагат се доводи за неправилност и необоснованост на решението, твърди се, че същото е постановено при неизяснена фактическа обстановка и в противоречие с доказателствата по делото. Последните не били обсъдени в тяхната съвкупност. Счита, че ако се уважи така предявения иск, то ищецът щял да се обогати неоснователно, черпейки права от своето неправомерно поведение. Ищецът следвало да депозира документите за изкупуване в по-кратки срокове при което претендираната сума щяла да бъде далеч по-малка. Наред с това ищецът не бил доказал, че е собственик на процесните енергийни съоръжения. С продажбата на сградата собствеността върху абонатната станция, присъединителния топлопровод и съоръженията към него били преминали в собственост на етажните собственици. Енергийният обект представлявал обща част, принадлежаща на съобствениците и била заплатена от тях. Наред с това от представеното по делото разрешение за строеж № 45 от 17.07.2003 г. се установявало, че като възложител на външния топлопровод е вписана Столична община. По делото не се било доказало и, че от страна на собствениците на процесните енергийни проекти е отправено до „Т.С.“ ЕАД искане за заплащане на наем съгласно пар.4, ал.4 а от ПЗР на ЗЕ. Тази разпоредба била в сила от 08.05.2018 г. Счита, че на нормата не й е придадено обратно действие и не може да урежда заварени отношения. Сочи, че е изправна страна в процедурата по прехвърляне на собствеността на енергийния обект – присъединителен топлопровод, съоръженията към него и абонатната стнация към жилищната сграда с административен адрес: гр.София, ул. **********, район „Красно село“. Затова не бил налице необоснован отказ от изкупуване. Затова и не възниквало вземане за цена на ползване. Липсвали доказателства от страна на ищеца, че е подал в дружеството заявление за изграждането и му било отказано необосновано да се сключи договор за изкупуване на енергийния обект. Не се доказало и да е отправено искане от страна на собствениците на процесните енергийни обекти към „Т.С.“ ЕАД.

Иска се обжалваното решение да бъде отменено и вместо това постановено друго, с което претенцията на ищеца да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана. Претендират се разноски.

Постъпил е отговор на въззивната жалба от ищеца пред СРС- „А.“ ЕООД, в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното решение. Твърди се, че не били допуснати сочените от въззивника нарушения по обсъждане на доказателствата. Представени били всички необходими документи, удостоверяващи изпълнение на задължението на ищеца да изгради и предаде процесните съоръжения на ответника. Ищецът бил спазил уговореното и изградил сам без отклонение за своя сметка процесното съоръжение като то било станало собственост на ищеца. Представени били доказателства, че процесното съоръжение е въведено в експлоатация, както и били открити партиди на името на собствениците на имоти в сградата, т.е. налице били всички изискуеми документи по чл.31, ал.3. Сключен бил и договор за продажба на топлинната енергия за сградата и съответно ответникът бил започнал да продава такава, последното не било спорно по делото.Отношението по изкупуване на топлопреносното съоръжение не било предмет на делото. Предявеният иск бил за неоснователно обогатяване във връзка с ползване на процесното съоръжение за присъединяване. Правото на ползване било различно от правото на собственост. Позовава се на влязло в сила съдебно решение по гр. д. № 73165/2018 г. на СРС, 77 състав, потвърдено от СГС II А въззивен състав с решение по гр.д.№ 7943 по описа за 2018 г., като се твърди, че е между същите страни за същото съоръжение, но за предходен период. Същевремено се сочи, че искане за изкупуване било отправено. Това искане било отклонено от ответника с довода, че не разполага с парични средства да изкупи съоръжението. Счита, че са налице предпоставките на чл.137, ал.2 ЗЕ за уважаване на претенцията му. Последната представлявала специална хипотеза на иска за неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД. Претендират се разноски.

По допустимостта на жалбата:

За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 29.07.2020 г. Въззивната жалба е подадена на 11.08.2020 г., т.е. същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Първоинстанционното решение се обжалва изцяло и с него, предявеният срещу въззивника/ответник иск е уважен .

Ето защо въззивникът има правен интерес от обжалване, поради което въззивната жалба се явява допустима.

По основателността на жалбата:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

СРС е бил сезиран с иск за заплащане на обезщетение за ползването без правно основание на присъединителен топлопровод, съоръженията към него и абонатна станция, находящи се в гр.София, ул.”**********за периода от 23.10.2018 г. до 09.12.2019 г. в размер на 1250 лв.; главницата се претендира ведно със законната лихва от датата на завеждане на иска – 10.12.2019 г. до окончателното плащане на сумата.

СРС е дал правна квалификация на иска като такъв по чл.59 ЗЗД във вр. с чл.137, ал.2 ЗЕ.

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че ищецът е изградил /след съгласуване с ответника и съгласно подписан на 24.09.2003 г. договор с него за присъединяване на потребители, ползващи топлинна енергия за битови нужди, с предмет присъединяване на жилищна сграда, находяща се в гр.София, ул. **********, район „Красно село“, УПИ VIII-161 и 162, кв.8, м. Стрелбище, към топлопреносната мрежа/ присъединителен топлопровод с диаметър 2Ду 76,1/140мм и съответна дължина по трасе 9.00 м. и абонатна станция с мощност 85 кW за БГВ и 165 кW за отопление и вентилация. Установило се също така от приложеното разрешение за ползване от 17.12.2003 г., че строежът е изпълнен съгласно издадените строителни книжа и било разрешено ползването на сградата с изградените съоръжения за присъединяване.

Не било спорно и че от 2004 г. / това се установявало от приложената по делото кореспонденция между страните/ че съоръжението е въведено в експлоатация и се ползва от ответника за целите на преноса на топлинна енергия до обектите в етажната собственост.

В чл. 24 от приетия по делото договор за присъединяване било уговорено, че топлопреносното дружество се задължава да поеме прехвърлянето на собствеността от потребителя върху изградените съоръжения при условията на разсрочено плащане за срок не повече от 8 години, с отделен договор.

С писмо от 24.9.2004 г. ищецът поканил ответника да сключат договор за изкупуване на изграденото съоръжения, но ответникът отговорил, че на този етап няма финансова възможност за това.

Нова покана с приложени към нея документи за годността на строежа ищецът депозирал на 29.5.2014 г., но до подписване на договор не се стигнало, включително и към момента на постановяване на съдебното решение, което било видно от последно депозираната покана на 10.2.2020 г.

От заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза, което СРС е кредитирал като обективно и компетентно изготвено, се установявало, че процесното съоръжение е изградено при спазване на всички технологични изисквания. Абонатната станция се използвала от ответното дружество за пренос на топлинна енергия.

В този смисъл по делото се установявало, че ищецът е изградил процесните съоръжения за своя сметка при наличие на всички строителни книжа, същите били станали негова собственост, въведени били в експлоатация през 2004 г. и се ползвали от ответника за пренос на топлинна енергия до негови клиенти, вкл. и за исковия период.

Ответникът не ангажирал никакви доказателства в изпълнение на задълженията му по закон /чл.137, ал.3 ЗЕ/ и по договора за присъединяване между страните да изкупи процесните съоражения в качеството му на топлопреносно предприятие и доставчик на топлинна енергия. Не доказал и да е заплатил обезщетение за ползването на съоръженията през исковия период. С това той се обогатил, спестявайки си разхода за ползването, за сметка на ищеца-собственик При тези си мотиви СРС е достигнал до извода, че ответното топлопреносно дружество следва да заплати на ищеца цената за ползване на съоръжението, представляваща обезщетение за ползите, които е извличал за себе си и от които е лишил ищеца, ползвайки съоражението му за целите на своята търговска дейност по доставка на топлинна енергия.

Според вещото лице цената за предоставен достъп до процесната абонатна станция и захранващ топлопровод, определена за периода 23.10.2018 г. – 9.12.2019 г. съгласно Методиката за определяне на цените за предоставен достъп на преносно или разпределително предприятие от потребители през собствените им уредби и съоражения до други потребители за целите на преобразуването и преноса на електрическа и топлинна енергия и на преноса на природен газ, одобрена от ДКЕВР /сега КЕВР/ с протокол № 27/04.02.2008 г., възлизала в общ размер на 2052 лв.

Искът следвало да се уважи в цялост, като се присъди и законната лихва от датата на предявяването му.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, споделя мотивите на СРС поради което същите по арг. от чл.272 ГПК следва да се считат и за мотиви на настоящето решение.

Уважаването на иск за заплащане на обезщетение за ползването на определена вещ по реда на чл. 59, ал. 1 ЗЗД предпоставя кумулативното наличие на няколко предпоставки: ищецът да е собственик на вещта; вещта да се ползва от ответника; липса на правно основание за ползването на вещта; настъпило в резултат от ползването обедняване на ищеца и обогатяване на ответника. При преценката на тези предпоставки в случая следва да бъдат съобразени всички специални нормативни изисквания или ограничения, когато обектът на ползването е вещ, по отношение собствеността и/или ползването, на която такива съществуват.

Съгласно чл. 137, ал. 1 ЗЕ, при присъединяването на клиенти на топлинна енергия за битови нужди, присъединителният топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция се изграждат от топлопреносното предприятие и са собственост на същото, но, ал. 2 допуска изграждането на тези съоръжения да се извърши и от клиентите след съгласуване с топлопреносното предприятие. В този случай законът определя, че то следва да заплаща цена за ползването му, като собствеността следва да бъде прехвърлена в срок до три години, а отношенията се уреждат в договора за присъединяване - чл. 137, ал. 3 ЗЕ и чл. 33, ал. 1 НТопл.

Цитираните разпоредби санкционират разместването на имуществени блага и неоснователното обогатяване, до което се стига в хипотеза, при която функциониращ обект, който следва да се изгради за сметка на топлопреносното предприятие и може да бъде единствено негова собственост, е изграден за сметка на битов потребител и все още не е в патримониума на топлопреносното предприятие. В тези случаи, за времето до изкупуване на съоръженията топлопреносното предприятие дължи на лицето, изградило съоръженията за своя сметка, цена за ползването им. Поради изложените аргументи за основателността на исковата претенция ищецът следва да докаже следните обстоятелства: 1/ че е изградил топлопреносното съоръжение и е негов собственик; 2/ че същото се ползва от ответното дружество и по този начин то се обогатява; 3/ обедняване в правната сфера на ищеца, съизмерима с цената на ползването за съответния период; 4/ връзката между собственото си обедняване и обогатяването на насрещната страна. При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже наличието на правно основание за разместването на благата.