Решение № 767 от 13.06.2024, Окръжен съд - Пловдив

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 767 гр. Пловдив, 13.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Величка П. Белева

Членове:

Надежда Н. Дзивкова Рашкова

Цвета Б. Борисова при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева като разгледа докладваното от Величка П. Белева Въззивно гражданско дело № 20245300501008 по описа за 2024 година

Производство по чл. 258 от ГПК, образувано по жалба на ответника по спора Ф. България ЕООД, ЕИК 200599406 срещу Решение № 554 от 07.02.2024 г. по гр.д. № 14 706/2023 г. на РС – Пловдив, с което са уважени предявените от П. И. Б. срещу въззивника обективно съединени искове като е признато за установено, че Б. не дължи на дружеството сумата 1 450 лв., представляваща вноски по сключен между тях Договор за потребителски кредит № 731 796/14.03.2019 г. и е осъдено Ф. България ЕООД да заплати/върне на Б. на основание чл. 55 ал. 1 предл. първо от ЗЗД сумата 1 910 лв. – недължимо платена по същия договор.

За постановяването на този резултат районният съд е приел, че казания договор за потребителски кредит, от който процесните вземания произтичат е недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, а заплащането на гаранция за поръчителство в размер на 2/3 от предоставения кредит е на две самостоятелни основания нищожна – в разрез с добрите нрави и на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК като водеща до нарушаване на императивната разпоредба на чл. 19 ал. 4 от ЗПК / ГПР по договора е в размер надвишаващ пет пъти законната лихва/.

Въззивникът претендира за отмяна на решението и отхвърляне на исковете, като поддържа следните доводи за неправилност на решението:

Неправилен е извода на съда за нарушение на чл. 10 ал. 1 от ЗПК. Счита, че разп. на чл. 22 от ЗПК визира недействителност на това основание само при кумулативно неизпълнение на всички изисквания на чл. 10 ал. 1 от ЗПК;

Неправилен е извода на съда, че таксата за гарант / поръчител следва да се включи 1 при изчисляването размера на ГПР. Счита, че този разход е за допълнителна услуга, която не е задължителна за потребителя Б., т.к. при кандидатстването си за кредита той е имал избора да посочи свой поръчител, а не да приема предложения му такъв от въззивника – кредитодател; сумата по гаранцията е дължима на трето за договора за кредит юридическо лице - самостоятелен юридически и икономически субект, във вр. със сключен между него и въззиваемия договор за поръчителство, за който договор няма законова забрана да е възмезден.

Поддържат се оплаквания за неправилност на решението и в частта за разноските на самостоятелно основание – 1 / не били доказани предпоставките за оказване на безплатна адвокатска защита, визирани в чл. 38 ал. 1 от ЗА и конкретно за затруднено материално положение на въззиваемия – ищец, в случай на каквото и той разполагал с процесуалната възможност по чл. 95 от ГПК; присъденото на адвоката възнаграждение било прекомерно.

Оплакването срещу решението в частта му за разноските не налага връщане на делото на първоинстанционния съд за провеждане на производство по чл. 248 от ГПК, тъй като възнаграждение по чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 от ЗА не е претендирано, нито присъдено с обжалваното решение, като и в производството въззиваемият – ищец е бил представляван от своя баща, за който не са налице данни да е адвокат.

В жалбата не са заявени доказателствени искания.

Въззиваемият е депозирал отговор за неоснователност на жалбата. Поддържа да е правилен извода на съда, че разхода „ гаранция/възнаграждение за поръчител „ следва да бъде посочен в общата дължима по кредита сума и взет предвид при определяне размера на ГПР, т.к. като договора за гаранция/поръчителство, който обезпечава вземанията на кредитора по договора е възведено от последния задължително условие за предоставяне на заемните средства на потребителя. Съответно правилен е и извода на съда за нищожност на клаузата на основание чл.19 ал. 5 от ЗПК. Цитира практика на СЕС.

В отговора не са заявени доказателствени искания.

Съдът установи следното:

Производството пред районния съд е образувано по предявени от П. И. Б., ЕГН ********** срещу Ф. България ЕООД, ЕИК 200599406 обективно съединени искове за признаване за установено, че Б. не дължи на дружеството извънсъдебно претендирана от последното сума в размер на 1 450 лв. като непогасени вноски по сключен между тях Договор за потребителски кредит № 731 796/14.03.2019 г. и е осъдено Ф. Б.

ЕООД да заплати/върне на Б. на основание чл. 55 ал. 1 предл. първо от ЗЗД сумата 1 910 лв. – недължимо платена по същия договор за кредит над главницата по кредита от 4000 лв.

И двата иска се основават на твърдения за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК и на свързания с него договор за поръчителство.

По делото е безспорно установено, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № 731 796/14.03.2019 г. по силата на който ответното Ф.

България ЕООД е предоставило на ищеца Б. заемни средства в размер на 4 000 лв., подлежащи на връщане чрез 8 месечни погасителни вноски, ведно с лихва лева в размер на 620 лв. – фиксиран лихвен процент 15,50%, и при ГПР – 48,76%. Общата дължима сума по кредита е посочена в размер на 4 620 лева. Погасителния план се съдържа в договора, посочен е размера на всяка погасителна вноска и каква част от главницата и възнаградителната лихва включва този размер. Като задължително условие за предоставянето на кредита е договорено неговото обезпечаване в полза на кредитододателя 2 посредством посочен от него поръчител - Ferratum Bank „ – чуждестранно юридическо лице.

Договора за поръчителство не е представен, но няма спор между страните поръчителството да е дадено и че за него кредитополучателят дължи възнаграждение на поръчителя за така предоставената услуга / гаранцията / в размер на 2 580 лв., платимо на кредитодателя. В договора за кредит този разход не е посочен и не е включен в общата дължима сума.

По делото е безспорно установено, че ответното дружество е небанкова финансова институция по чл. 3 от ЗКИ, като може да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, а ищецът е физическо лице, което при сключване на договора не е действало в рамките на осъществявана от него професионална или търговска дейност. Следователно страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и кредитор по смисъла на чл. 9 ал. 4 от ЗПК, а договорът е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ал. 1 от ЗПК и следва да отговаря на императивно установените от този закон изисквания относно неговото съдържание.

Съгласно заключението на ССчЕ – неоспорено от страните, кредитните средства по процесния договор в размер на 4 000 лв. са усвоени от ищеца, извършените от него погашения по договора са в общ размер от 5 190 лв., които въззивникът е отнесъл за погасяване на главницата до размер на 2 834, 63 лв., възнаградителна лихва – 601, 42 лв., такси по тарифа – 160 лв. и възнаграждение за услуга поръчителство – 2 313, 95 ева.

Осчетоведено е непогасено задължение в общ размер от 1 450 лв. – за главница – 1 165, 37 лв., за възнагр. лихва – 18, 58 лв. и за възнаграждение за услуга поръчителство – 266, 05 лева. Възнаграждението по договора за поръчителство не е включено в ГПР по кредита, като при включването му в него ГПР възлиза на 451,61%.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които и тази по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен.

Споделя се извода на районния съд за нарушение на чл. 11 т. 10 от ЗПК. Посочените в процесния индивидуален договор обща дължима сума по него от потребителя и ГПР не са действителните такива по причина че в тях не е включено дължимото се от потребителя възнаграждение по договора за поръчителство, както и защото при включването на същото в ГПР неговият размер надвишава максимално установения от императивната разпоредба на чл. 19 ал. 4 от ЗПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 19 ал. 1 от ЗПК ГПР по кредита изразява общите разходи на кредита за потребителя, настоящи и бъдещи / лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. и дължимите на посредниците за сключването на договора /, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1 т.1 от ДР на ЗПК „ общ разход на кредита за потребителя „ са всички разходи по кредита, вкл. лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, вкл. и разходите за допълнителни услуги по договора когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаването на кредита.

Възражението на въззивника че договора за поръчителство с Ф. Б. не е задължително условие за получаването на кредита, доколкото ищецът е можел да посочи и избрано от него лице за поръчител, е неоснователно. Няма спор и е установено по делото – вкл. и от представените Общи условия на въззивника, че обезпечаването чрез поръчителство е задължително условие за сключването на договора за кредит и предоставянето на кредитните средства, като изборът на ищеца в тази насока се е свеждал до това дали 3 поръчителят да бъде посочен от кредитодателя такъв – Ф. Б., или избрано от него лице / което разбира се кредитодателя следва да одобри /. Факта, че той е избрал поръчителят да бъде посоченото и предварително одобрено от кредитодателя лице и договорът за кредит е сключен при предоставено от това лице поръчителство не променя извода че договора за поръчителство с Ф. Б. е задължително условие за получаването на кредита и като така задължителен за потребителя разход е дължимото се от него на гаранта възнаграждение по сключения между тях договор за поръчителство, съответно същото е следвало да бъде включено при определянето на ГПР по кредита като разход по договор за допълнителна услуга, която е пряко свързана с договора за кредит и е задължително условие за получаването на кредита – чл. 19 ал. 1 от ЗПК вр. § 1 т. 1 от ДР на ЗПК. Посочването в договора за кредит на по - нисък от действителния ГПР представлява невярна и следователно измамна информация относно общите разходи по кредита, което поведение следва да се окачестви като заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.

6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялни търговски практики, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на съществен елемент на договора – неговата цена, и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на подлежащата на връщане сума по кредита от потребителя е неравноправна по смисъла на чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора за кредит в неговата цялост. В този смисъл, неяснотата относно включените в ГПР компоненти съставлява и нарушение на основното изискване по чл. 1 4 5 ал. 2 от ЗЗП клаузите, определящи основния предмет на договора да са ясни и разбираеми.

Така правилно е прието да е недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК договорът, на който въззивникът основава правата си. Правилно е прието и че заплащането на гаранция за поръчителство в размер на 2/3 от предоставения кредит е на две самостоятелни основания нищожна – в разрез с добрите нрави и на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК като водеща до нарушаване на императивната разпоредба на чл. 19 ал. 4 от ЗПК / ГПР по договора е в размер надвишаващ пет пъти законната лихва/. Освен това, в насока недължимостта на възнаграждението за поръчителство следва да се отбележи, че съгласно разп. на чл. 138 ал. 2 изр. 1 от ЗЗД поръчителството може да съществува само за действително задължение. Следователно, щом договорът за кредит е недействителен, то действително задължение по него, което да бъде обезпечено не съществува и като така договорът за поръчителство не може да породи своето действие. Вземането на кредитора по чл. 23 от ЗПК - в случаите на непогасена чиста стойност на кредита, не е в изпълнение на договора, а е на принципа за неоснователно обогатяване – за връщане на даденото по недействително правоотношение, поради което и няма как да бъде обезпечено чрез договора за поръчителство, съответно да се се счита, че същият е в обезпечение на действително задължение.

Разпечатката съдържа 34 от 47 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/e847044e-5075-41e8-a56c-77b7b961412c