Решение № 4952 от 11.12.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4952 гр. Пловдив, 11.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20245330107790 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищецът А. С. А., ЕГН: **********, от град П., ж.к. „******“ бл. № ***, ет. ***, чрез пълномощник адв. Р. Р., е предявил против „Креди Йес” ООД, ЕИК: 200688545, със седалище и адрес на управление: град Хасково, ул. „Лозарска” № 12, представлявано от управителя В. М. И., иск за връщане на сумата от 475, 29 лева- неоснователно платена по нищожен договор за заем № ******/ 17.10.2022 г. за периода 17.10.2022 г.- 28.12.2022 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба- 07.05.2024 г. до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за заем № ******/ 17.10.2022 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 1 200 лева. За периода от сключване на договора до 28.12.2022 г. ищецът бил платил по него сумата от 1 675, 29 лева. Тъй като договорът за кредит бил нищожен и на връщане подлежала само главницата, разликата от 475, 29 лева (1 675, 29 - 1 200) се явявала платена без основание и подлежала на връщане. Предявява се иск за връщане на неоснователно платената сума. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание пълномощникът на страната представя писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с 1 който искът се оспорва. Твърди се, че исковата молба била нередовна, но липсвал договора, за да се прецени съдържанието му с оглед твърденията за нищожност и наличие на неравноправни клаузи, за които ищецът не ангажирал доказателства. Не следвало ответникът да бъде задължаван да представя договора, защото той се сключвал в два екземпляра и ищецът следвало да разполага с него. Не била посочена и банкова сметка, предвид предявения осъдителен иск. Всички договори за заем, които сключвал ответникът, били законосъобразни и съобразени с действащото национално и европейско законодателство. Моли за отхвърляне на иска. В с.з. страната не се явява и не се представлява, но пълномощникът й взема писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за паричен заем № *****/ 17.10.2022 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 1 200 лева, при следните условия: срок- 17 месеца, при фиксиран месечен лихвен процент- 3, 330 % и годишен процент на разходите- 48, 081 %, при общ размер на всички плащания- 1 452, 82 лева. Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 1 154, 18 лева, платима разсрочено заедно с всяка вноска.

Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем, както и погасителен план.

Видно от удостоверение за активен кредит изх. № ****/ 28.12.2022 г., издадено от ответника, ищецът е заплатил по заема сумата от 474, 72 лева, като при предсрочно погасяване към дата 04.01.2023 г., е посочено, че ще дължи сумата от 1 200, 57 лева.

С разписка от 28.12.2022 г. ищецът е заплатил на ответника тази сума от 1 200, 57 лева, чрез *****.

С ПКО от 28.12.2022 г. ищецът е внесъл на каса на ответника сумата от 335 лева по кредита.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 2 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48, 081 %, а възнаградителната лихва (фиксиран месечен лихвен процент)- 3, 330 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 8 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 1 154, 18 лева (при отпусната заемна сума от 1 200 лева тя е почти равна на стойността на кредита), като според тази норма към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавят допълнително суми от по 237 лева всеки месец за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция, ипотека, особен залог, ценна книга) и условията за представянето му, създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до 3 неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни.

В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на страните.

По отношение на осъдителния иск, следва да се приеме, че заплатената по договора над главницата е заплатена при начална липса на основание и затова следва да бъде осъден ответникът да я върне на ищеца. Както вече по- горе се посочи, при недействителност на кредита (каквато се установява тук) според чл. 23 от ЗПК, не се дължи нищо повече от полученото. Доколкото обаче винаги се дължи връщане на главницата от страна на длъжника, която я е получил, а пък кредиторът от своя страна дължи връщане на платеното извън тази главница, то длъжникът ще дължи разликата между получено и платено.

Главницата по кредита е 1 200 лева, а видно от платежните документи, са платени общо 1 675, 29 лева (474, 72 лева според удостоверението от кредитора + 1 200, 57 лева според разписката от Изипей), или на възстановяване подлежи сумата от 475, 29 лева (1 675, 29 1 200). Така осъдителният иск следва да бъде уважен в търсения му размер и претенцията да се присъди за исканата сума, която се дължи ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска, доколкото това е законна последица от уважаване на осъдителната претенция.

Предвид изхода на делото- уважаването на иска, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски, които се претендират и за тях е представен списък по чл. 80 от ГПК. Ищецът е заплатил държавна такса в размер на 50 лева, която сума следва да му се възстанови от ответника, като законна последица от решението.

Ищецът освен това е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищеца е посочено, че той се представлява безплатно от адв.

Р. Р., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на осъдителния иск тук и трайно установената съдебна практика по потребителски спорове следва да бъде изчислено съгласно действалата към момента на сключване на договора за правна защита норма на чл.

7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., предвиждаща минимален размер на адвокатското 4 възнаграждение от 400 лева. Тези суми следва да се присъдят директно в полза на адвоката, доколкото страната не е направила разноски, за да й се възстановяват на нея.

Поради изложеното, съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА „Креди Йес” ООД, ЕИК: 200688545, със седалище и адрес на управление: град Хасково, ул. „Лозарска” № 12, представлявано от управителя В. М. И., да заплати на А.

С. А., ЕГН: **********, от град П., ж.к. „******“ бл. № ****, ет. ***, сумата от 475, 29 лева (четиристотин седемдесет и пет лева и двадесет и девет стотинки)- неоснователно платена по нищожен договор за заем № ******/ 17.10.2022 г. за периода 17.10.2022 г.- 28.12.2022 г., над главницата по кредита, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба07.05.2024 г. до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА „Креди Йес” ООД, ЕИК: 200688545, със седалище и адрес на управление: град Хасково, ул. „Лозарска” № 12, представлявано от управителя В. М. И., да заплати на А.