Определение № 2085 от 10.07.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2085 гр. София, 10.07.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Галина Иванова

Диляна Господинова като разгледа докладваното от Диляна Господинова Касационно търговско дело № 20268002900829 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Гъливеър“ ЕООД срещу решение № 654 от 22.12.2026 г., постановено по в.т.д. № 395/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 15-ти състав, с което е потвърдено решение № 127/ 24.01.2025 г., постановено по т.д. № 1270/2023 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI – 1 състав. С първоинстанционното решение са отхвърлени поради извършено плащане в хода на процеса предявените от „Соф Кънект“ АД срещу „Гъливеър“ ЕООД искове, както следва: иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 202 802, 58 лв., представляваща летищни такси, дължими за периода от 01.07.2022 г. до 30.04.2023 г., за които са издадени шестнадесет броя фактури; и иск с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 12 703, 39 лв., представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на задължението за летищни такси, начислено за периода от падежа, посочен във всяка една фактура, до 10.07.2023 г. Със същото решение „Гъливеър“ ЕООД е осъдено да заплати на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД на „Соф Кънект“ АД сумата от 23 654, 78 лв., представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на задължението за летищни такси, начислено за периода от 10.07.2023 г. – датата на предявяване на исковата молба, до 17.05.2024 г. – датата на извършеното плащане на главното задължение.

В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при допуснато нарушение на материалния закон, както и че е 1 необосновано. Касаторът посочва, че изводът на въззивния съд, че такса за паркиране се дължи и при престой на ползваните от него въздухоплавателни средства на пътеката за рулиране и на противообледенителната площадка, противоречи на уредбата в Закона за гражданското въздухоплаване и в Наредба за таксите за използване на летищата за обществено ползване и за аеронавигационно обслужване на Република България /Наредбата/. В тези нормативни актове е предвидено, че таксата за паркиране покрива разходите за съответната услуга, предоставяна от летищния оператор, като те са изчерпателно изброени по вид в Наредбата и в тях не са включени такива, свързани с техническата местостоянка за противообледенителна обработка и с пътеката за рулиране, които се покриват от друга такса- такса за кацане. Освен това съгласно регламентацията в Наредбата при определяне на размера на таксата за паркиране следва да се отчита използваното съоръжение за това, като то може да бъде само два вида – оперативна местостостоянка и местостоянка за дълговременен престой, но не и каквото и да е друго съоръжение. Ето защо такса за паркиране не се дължи при престой на различно от изрично посочените съоръжения, каквито са пътеката за рулиране и противообледенителната площадка. Касаторът счита, че изводът на въззивния съд за дължимост на такса за паркиране не е съобразен и с фактите, установени от показанията на разпитаните в производството свидетели, от които се установява на какви съоръжения са престоявали ползваните от него въздухоплавателни средства и каква е разликата при паркиране на тях и на описаните в Наредбата съоръжения, включително относно възможностите за извършване на наземни дейности на всяко от тези места.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът формулира четири въпроса, като по три от тях се позовава на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а по един – на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържа и основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът по касация – „Соф Кънект“ АД, оспорва касационната жалба.

Изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че то е правилно. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима.

2

За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че предмет на разглеждане са предявени от „Соф Кънект“ АД срещу „Гъливеър“ ЕООД искове, както следва: главен осъдителен иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за присъждане на сума в размер на 202 802, 58 лв., представляваща летищни такси, дължими за ползване на летище София от „Гъливеър“ ЕООД за периода от 01.07.2022 г. до 30.04.2023 г., които се събират от „Соф Кънект“ АД по силата на договор за концесия, сключен на 09.04.2021 г., както и акцесорен осъдителен иск с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на сума в размер на 12 703, 39 лв., представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забавено изпълнение на задължението за летищни такси, начислено за периода от падежа на всяко задължение, посочен в издадените за това фактури, до 10.07.2023 г. Счел е за доказано по делото, че „Соф Кънект“ АД е концесионер на обект „Гражданско летище за обществено ползване София“ по силата на сключен с министъра на транспорта, технологиите и съобщенията договор за концесия, както и че съгласно чл. 3.1.1, б. „а“ от договора той има право да определя и събира летищни такси от ползвателите на летището. Установено е и това, че ответникът има лиценз да извършва въздушни услуги по превоз на пътници, товари и поща, както и че е извършвал такива от и до летище София, поради което той има качеството на ползвател на това летище по смисъла на § 3, т. 60 от ДР на Закона за гражданското въздухоплаване /ЗГВ/. Между страните в производството не е спорно и като такова е установено по делото, че ползваните от ищеца въздухоплавателни средства са били паркирани на летище София, където са престоявали в периода от 01.07.2022 г. до 30.04.2023 г., като престоят е бил осъществяван на зона за рулиране и на техническа площадка за противообледенителна обработка. Въззивният съд е посочил, че летищните такси, които ползвателите на летищата заплащат, са нормативно определени в чл. 120, ал. 1 ЗГВ, като сред тях е и такса за паркиране /чл. 120, ал. 1, т. 2 ЗГВ/. Приел е, че тази такса се дължи за услугата, представляваща предоставяне на част от земната повърхност от територията на летището на превозвачите за паркиране на въздухоплавателните средства, с които те оперират, като в закона няма поставени допълнителни изисквания по отношение на вида на предоставената за тази цел земна повърхност. Такива изисквания не могат да се изведат и от решенията на ищеца, като летищен оператор, за определяне на размера на таксата за паркиране, в които е направено разграничение на различните размери на тази такса, но то не е с оглед на особеностите, достъпността или други характеристики на мястото, на което се осъществява паркирането, а с оглед продължителността на престоя, като таксата, определена за престой на оперативна стоянка, представлява такава за краткосрочен престой, а таксата за престой на местостоянка за дълговременен престой е дължимата такава за дългосрочен престой. С оглед на това въззивният съд е заключил, че такса за паркиране се дължи без значение точно на какво място на територията на летището е 3 престоявало въздухоплавателното средство. Ето защо и след като по делото е доказано, че ползваните от ответника въздухоплавателни средства са били паркирани за процесния период на територията на летище София, то за него е възникнало задължение да заплати на летищния оператор такса за паркиране, като това, че престоят е осъществяван на пътека за рулиране и на противообледенителна площадка не изключва дължимостта на тази такса. Във връзка с твърденията на ответника, че паркирането на въздухоплавателните средства на пътеката за рулиране и на противообледенителната площадка му е създало затруднения, въззивният съд е посочил, че това не е основание за неговото освобождаване от задължението му за заплащане на такса за паркиране, а е основание за ангажиране на отговорността на летищния оператор за вреди, в случай че такива са претърпени. Съдът е посочил, че размерът на таксата за паркиране за процесния период е определен с решения на летищния оператор от 28.10.2021 г. и от 28.10.2022 г., които съгласно чл. 122к, ал. 2 ЗГВ представляват индивидуални административни актове. По делото няма данни да са обжалвани от ответника, поради което са влезли в сила спрямо него. Размерът на летищните такси за спорния период, определен съобразно тези решения, възлиза на сумата от 202 802, 58 лв., в каквато насока са изчисленията в заключението на изготвената съдебно-счетоводна експертиза. Ответникът не е изпълнил задължението си да заплати тази сума в срока по чл. 5, ал. 2 от Наредба за таксите за използване на летищата за обществено ползване и за аеронавигационно обслужване на Република България, който е 30 дневен срок от датата на издаване на фактура за съответната такса. Ето защо той е изпаднал в забава и дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва, което за претендирания период възлиза на сумата от 13 322, 48 лв., която е по-голяма от сумата, до която е предявен акцесорният иск. Предвид изложеното въззивният съд е достигнал до извод, че предявените главен и акцесорен искове са изцяло основателни, както е счел и първоинстанционният съд.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позова на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като формулира четири въпроса.

Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване на едно въззивно съдебно решение по чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е налице предвиденото в тази норма общо основание, което е въззивният съд да се е произнесъл по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело. В тълкувателното решение е отбелязано и това, че поставеният въпрос не може да е такъв, който да е от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, тъй като основанията за допускане на касационно 4 обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Наред с това, за да бъде допуснато едно решение до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да се направи извод, че е осъществено някое от допълнителните основания за това, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

Три от поставените от касатора въпроси са следните: 1) Допустимо ли е разширително прилагане по аналогия на разпоредителната част на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК към обекти и обстоятелства, които не са включени изрично в предмета на същия?; 2) При наличие на правна уредба, която предоставя на частноправен субект правото да определи с индивидуален административен акт цените, приложими в отношенията му с други частноправни субекти, как се определя цената за услуги, които не са изрично посочени в издадения административен акт - чрез пролагане по аналогия на административно определени цени на други сходни услуги или по гражданскоправен ред - с главно и пълно доказване на цената, която обичайно се плаща за услуга от същия вид и качество?; 3) Допустимо ли е задължение за заплащане на летищна такса да се обосновава чрез експертна преценка за икономическо сходство между различни инфраструктурни обекти при липса на индивидуален административен акт, който изрично да определя таксата за съответния обект?.