Определение № 1019 от 15.01.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1019 гр. София, 15.01.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-IV-Е, в закрито заседание на петнадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

М. Г. Шейтанова

Весела Т. Аврамова като разгледа докладваното от Весела Т. Аврамова Въззивно частно гражданско дело № 20251100512721 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 423 ГПК.

Образувано е по възражение пред въззивния съд с вх. № 105724 от 12.09.2025 г. на длъжницата В.Е. Г., чрез адв. М. П., срещу издадената на 10.11.2020 г. срещу Г. в полза на „ЮБЦ“ ЕООД, ЕИК 205680303 (с настоящо наименование „У. Естейт“ ЕООД) заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 39156/2020 г., по описа на СРС, 90 състав, за следните суми: сумата от 168,60 лв., представляваща дължими неустойки при предсрочно прекратяване на договори за далекосъобщителни услуги с клиентски № 15932231001 от 23.07.2015 г. и 26.05.2017 г., сключени между длъжника и „Българска телекомуникационна компания“ ЕАД, които вземания са прехвърлени последователно в полза на „С. Г. Груп“ ЕАД и „ЮБЦ“ ЕООД с договори за цесия от 16.10.2018 г. и 01.10.2019 г., ведно със законната лихва от 24.08.2020 г. до изплащане на вземането, както и за направените разноски по делото за държавна такса в размер на 25 лв. и за адвокатско възнаграждение в размер на 180 лв.

Длъжницата твърди, че в резултат от наложен по нейна банкова сметка запор на парични средства, е узнала за образувано изпълнително дело № 20258630401418 по описа на ЧСИ С.Х.. След като пълномощникът на страната се явил в кантората на ЧСИ Х. на 20.08.2025 г., получил съобщение с изх. № 28384/14.08.2025 г. за образуваното изпълнително дело, към което бил приложен и препис от изпълнителен лист от 11.10.2022 г., въз основа на който било поставено начало и на производството по принудително изпълнение. Твърди, че заповедта за изпълнение не й е била връчвана по надлежния за това ред, въпреки че не е променяла постоянния си адрес в гр. София, ж. к. ****. Предвид изложеното и доколкото е била лишена от възможността да възрази срещу заповедта в срок, подава настоящото възражение, ведно с частна жалба срещу 1 последната в частта за определените от съда разноски на дружеството – заявител.

Заявителят „У. Естейт“ ЕООД, чрез адв. Г., депозира писмен отговор на така постъпилото възражение с вх. № 362769/05.11.2025 г., с което намира, че макар и допустимо, същото се явява неоснователно. Поддържа, че връчването на заповедта за изпълнение на длъжницата е осъществено при спазване на всички необходими законови изисквания. Освен това намира, че длъжницата не доказва наличие на пороци в процедурата по връчване. Отправя искане за оставяне на възражението без уважение.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, намира следното:

Възражението на длъжницата е подадено в рамките на законоустановения едномесечен преклузивен срок от датата на узнаването – 20.08.2025 г., което в настоящата хипотеза се е осъществило с получаването на съобщението за образуване на изпълнително дело № 20258630401418 по описа на ЧСИ С.Х., с изх. № 28384/14.08.2025 г. Видно от приложената към възражението разписка, същото е получено на 20.08.2025 г., като за обстоятелството, че длъжницата е узнала в предходен момент за издадената заповед за изпълнение, не са налице данни по делото.

С оглед изложеното, възражението се явява процесуално допустимо.

Разгледано по същество, възражението е НЕОСНОВАТЕЛНО.

На първо място следва да се посочи, че доколкото длъжницата излага твърдения, че изобщо не е могла да подаде възражение срещу заповедта за изпълнение поради нейното ненадлежно връчване, съдът приема, че подаденото възражение намира правното си основание в чл. 423 ГПК – така т. 6 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

С разпоредбата на чл. 423 ГПК е предоставено право на длъжника, който е бил лишен от възможността да оспори по реда на чл. 414 ГПК вземането по издадена срещу него и влязла в сила заповед за изпълнение, да подаде възражение пред въззивния съд при наличие на някое от следните алтернативни основания: 1. ако заповедта за изпълнение не е била връчена надлежно, 2. ако заповедта за изпълнение не му е била връчена лично и в деня на връчването той не е имал обичайно местопребиваване на територията на Република България, 3. ако длъжникът не е могъл да узнае своевременно за връчването поради особени непредвидени обстоятелства или 4. ако длъжникът не е могъл да подаде възражението си поради особени непредвидени обстоятелства, които не е могъл да преодолее.

В случая, видно от изложените във възражението твърдения, длъжницата се позовава на първата от посочените хипотези. Тя е налице, когато са нарушени правилата за връчване на съобщения или когато съобщението е оформено редовно, но самото то е невярно като съдържание.

От намиращото се на л. 26 от ч. гр. д. № 39156/2020 г., по описа на СРС, 90 2 състав съобщение, се установява, че в изпълнение на законовата процедура за връчване на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, издадена на 10.11.2020 г. по същото дело на длъжницата В.Е. Г., на посочения в заявлението адрес, съвпадащ с постоянния и настоящия на адрес на лицето, съгласно приложената на л. 23 справка от регистрите на Национална база данни „Население“, е връчено съобщение. Извършени са посещения, както следва: на 14.12.2020 г. (понеделник), на 05.01.2021 г. (вторник) и на 16.01.2021 г. (събота). От вписаните в съобщението данни се установява, че търсеното лице не е открито на адреса при посещенията, не е намерено и друго лице, което да е съгласно да получи съдебните книжа, като съседи съобщават, че не познават длъжницата. Не са събрани данни, че длъжникът не живее на адреса. Напротив, сам длъжникът сочи във възражението, че живее на установения по делото адрес. С оглед констатациите, връчителят е залепил уведомление на входната врата на ап. 51 и е пуснал съобщение в пощенската кутия на адреса.

Заповедният съд е изготвил справка за осигуряване на физическите лица от техните работодатели, както и за осигурителите, от която се установява, че към датата на съставянето й – 18.08.2021 г., по единния граждански номер на длъжницата не са налице данни за сключени трудови договори.

По-нататък, от страна на заповедния съд са предприети действия по изискване на информация от мобилните оператори за регистрирани на името на лицето мобилни номера. В писмо с вх. № 23043365/07.09.2021 г. от „Теленор България“ ЕАД е посочено, че В.Е. Г. е собственик на мобилен номер ****. От намиращия се на л. 39 доклад на Д.И. – съдебен секретар, се установява, че на 27.02.2022 г. в 11:18 часа служителят на съда е позвънил на посочения с писмото телефонен номер, но се е включило автоматично съобщение, което гласи, че абонат с такъв номер не съществува.

С Разпореждане от 03.10.2022 г. съдът е разпоредил издаването на изпълнителен лист въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение.

Настоящият съдебен състав намира, че обемът на удостоверените обстоятелства в разписката за залепено уведомление до длъжницата са достатъчни, за да обосноват извод за наличие на предпоставките за приложението на фикцията по чл. 47 ГПК, поради следните съображения:

Разпоредбата на чл. 47, ал. 1 ГПК урежда хипотезите на връчване на съдебните книжа чрез залепване на уведомление, когато ответникът, респ. длъжникът, не може да бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери лице, което е съгласно да ги получи. Преценката, дали длъжникът не може да бъде намерен на посочения по делото адрес, следва да се извърши от съда, въз основа на удостоверените от призовкаря данни във върнатото по делото съобщение, съответно разписка за залепено уведомление.

3

Редовността на процедурата по чл. 47 ГПК е обусловена от редица изисквания, които в разглеждания случай са били спазени.

Според изр. трето на ал. 1 на посочената разпоредба невъзможността ответникът да бъде намерен на посочения по делото адрес се констатира най-малко с три посещения на адреса, с интервал от поне една седмица между всяко от тях, като най-малко едно от посещенията е в неприсъствен ден.

Видно от отразеното от призовкаря в разписката за залепване на уведомлението от 16.01.2021 г., същото е сторено след направени три посещения на адреса, с изискуемия интервал между всяко от тях с продължителност от една седмица, като едно от посещенията е в неприсъствен ден – събота. В изпълнение на законовите изисквания, връчителят е удостоверил залепването на уведомлението както на входната врата на жилището, така и пускането на екземпляр от същото в съответстващата на ап. 51 пощенска кутия.

Следва да се посочи, че оформеното по предвидения в закона ред съобщение от съда, връчено чрез длъжностното лице по призоваването (в т. ч. и при осъществено връчване по правилата на чл. 47 ГПК чрез залепване на уведомление), има характер на официален свидетелстващ документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК. Тази обвързваща съда материална доказателствена сила може да бъде опровергана с всички допустими доказателствени средства, предвидени в ГПК. Тежестта за това, при спазване правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, следва да се носи от страната, подала възражението по чл. 423 ГПК с твърдения за нередовност на връчването. В настоящата хипотеза, с оглед приетото за редовно оформено съобщение до длъжницата за връчване препис от издадената срещу нея заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК и спазване на процедурата по чл. 47, ал. 1 ГПК, именно в нейна тежест е било да представи доказателства или да отправи съответни доказателствени искания, чрез които да обори материалната доказателствена сила на съобщението, респ. уведомлението от 16.01.2021 г. В хода на настоящото производство доказване в тази посока не е проведено. Нещо повече, в самото възражение с вх. № 105724/12.09.2025 г., длъжницата заявява, че не е променяла постоянния си адрес, който съвпада с този, на който е залепено уведомлението във връзка с развилото се заповедно производство. Оттук, страната не е доказала причината, поради която книжата не са й били връчени лично на адреса, на който тя не отрича, че пребивава.

Освен това, при спазване разпоредбата на чл. 47, ал. 2 ГПК, в уведомлението е посочено изрично, че в двуседмичен срок от датата на залепване на същото, търсеното лице следва да се яви в канцеларията на съд, за да получи книжата, подлежащи на връчване. Едва след изтичане на този срок, книжата се считат за редовно връчени и след изтичане на срока за подаване на възражение по чл. 414 ГПК, може да бъде издаден изпълнителен лист. С оглед обстоятелството, че разпореждане за издаване на 4 такъв е постановено от заповедния съд едва на 03.10.2022 г., то процесуалните срокове са спазени.

Следва да се отбележи, че въпреки редовното връчване на книжата по реда на чл. 47 ГПК, заповедният съд е положил допълнителни усилия за намиране на длъжника с цел лично връчване на адресата, но същите са се оказали неуспешни.

Доколкото не се доказват предпоставките на чл. 423, ал. 1 ГПК, предвид обстоятелството, че позоваването на първата хипотеза, посочена в чл. 423, ал. 1, т. 1 ГПК е направено в депозираното през въззивния съд възражение само формално, без да се сочат конкретни обстоятелства и без да се представят конкретни доказателства за нейното наличие, а и с оглед липсата на установени нарушения в процедурата по връчване, то възражението не следва да бъде прието.

Предвид това, че спирането на изпълнението на издадената заповед по чл. 410 ГПК е последица от приемането на възражението по чл. 423 ГПК, то съдът с оглед изхода на спора, не следва да се произнася по така направеното искане.

Относно частната жалба срещу определените в заповедта разноски с правно основание чл. 413, ал. 1 ГПК:

Съгласно чл. 423, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от узнаването на заповедта за изпълнение длъжникът, който е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да подаде възражение до въззивния съд, като едновременно с възражението длъжникът може да упражни и правата си по чл. 413, ал. 1 ГПК и чл. 419, ал. 1 ГПК. Според ал. 3, изр. трето от същата правна норма, когато възражението е прието, съдът разглежда и подадените с възражението частни жалби по чл. 413, ал. 1 ГПК и чл. 419, ал. 1 ГПК.