Решение № 12222 от 21.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 12222 гр. С., 21.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско дело № 20261110102031 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба, подадена от Х. Л. С. срещу К. Р. Х., с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожност на Решение № 4443 от 08.07.2025 г., постановено по в.гр.д. № 20251100500985 по описа за 2025 г. на СГС, I въззивен брачен състав.

Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че процесното решение било: постановено срещу лице с друго име (Х. Л. Д., вместо Х. Л. С.); се основавало на напълно несъществуващи и измислени факти; било взето на база показания на свидетел, който не присъствал на въпросните събития. Твърди, че първоинстанционното производство пред Софийски районен съд по гр.д. № 20241110111838/2024 г. било образувано по молба на бившата съпруга на ищеца, а именно К. Р. Х., за защита от домашно насилие. С решение от 08.11.2024 г. съставът на СРС отхвърлил изцяло молбата, като приел, че по делото не били събрани доказателства за извършени от Х. Л. С. актове на домашно насилие, а конфликтите между тях били част от споровете им относно родителските грижи и възпитанието на общите им деца. След подадена въззивна жалба, Софийски градски съд с атакуваното решение отменил изцяло акта на СРС и 1 вместо него издал заповед за незабавна защита в полза на г-жа Х.. В мотивите си въззивният съд приел, че първата инстанция допуснала процесуално нарушение, като не разпитала непълнолетния им син С. С.. След разпита му пред СГС, съдът приел за установени твърденията за упражнена от Х. Л. С. вербална агресия на датите 07.02.2024 г. и 01.03.2024 г. Поддържа, че въззивният съдебен акт е нищожен, тъй като бил постановен по отношение на друг правен субект и се основавал на напълно несъществуващи факти и обстоятелства, които били чужди на правния спор. Тези пороци били толкова съществени, че водели до извода, че съдът не формирал воля по конкретното дело, а вероятно преписал мотиви от друго, напълно различно решение. В този смисъл посочва, че решението било постановено срещу лице с друго име - в диспозитива, както и в издадената въз основа на него заповед за защита, съдът задължил и забранил определени действия на лицето Х. Л. Д., а не Х. Л.

С.. Тази явна грешка в името на ответника не била просто техническа неточност, а показвала, че съдът разгледал и се произнесъл по казус, който не касаел ищеца като страна по делото. На следващо място, решението се основавало на несъществуващи и неверни обстоятелства, които били основен мотив за отмяна на първоинстанционния акт. Най-същественият порок, който правел решението нищожно, бил, че въззивният съд изградил своите фактически и правни изводи върху изцяло измислени от самия решаващ състав обстоятелства, които никога не били твърдени от никого, нито били част от доказателствения материал по делото. Единственото логично обяснение било, че съдебният състав на СГС преписал мотивите си от друго дело, без да ги съобрази с фактите и страните по спора. В този смисъл твърди, че решение, чиито мотиви и диспозитив се основавали на несъществуващи факти и били насочени към лице с различно име, без да са били обект на оценка от страна на съда, не представлявало валиден правораздавателен акт.

То било лишено от предмет, тъй като не решавало спора между страните по делото, а се произнасяло по измислени обстоятелства. Поради това то било нищожно и не можело да породи правни последици. Ето защо моли съда да уважи предявения иск.

В срока по чл. 131 ГПК ответната страна не е подала отговор на исковата молба.

Съдът, като съобрази правните доводи на ищеца, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на 2 чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

Установява се от представените по делото доказателства, че по подадена молба от К. Р. Х. било образувано гр.д. № 11838/2024 г. по описа на СРС, ГО, 86 състав, по което на 08.11.2024г. било постановено решение по реда на чл. 7 от ЗЗДН, с което съдът отказал да издаде заповед за защита на основание чл. 4 ЗЗДН срещу Х. Л. С., по молбата на К. Р. Х..

От доказателствата по делото се установява, че решението от 08.11.2024 г., постановено по гр.д. № 11838/2024 г. по описа на СРС, ГО, 86 състав, било обжалвано от К. Р. Х. с въззивна жалба, вследствие на която било образувано в.гр.д. № 20251100500985 по описа за 2025 г. на СГС, I въззивен брачен състав.

С Решение № 4443 от 08.07.2025 г., постановено по в.гр.д. № 20251100500985 по описа за 2025 г. на СГС, I въззивен брачен състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с Решение № 5754/19.09.2025 г., било отменено първоинстанционното решение от 08.11.2024г. по гр.д. № 11838/2024 г. по описа на СРС, ГО, 86 състав, като вместо него въззивният съд:

- издал заповед, на основание чл. 15, ал. 2 от ЗЗДН, срещу Х. Л. С., като задължил същия, на основание чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗЗДН, да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на К. Р. Х.;

- забранил на Х. Л. С., на основание чл. 5, ал. 1, т. 4 от ЗЗДН, да осъществява контакт с К. Р. Х., под каквато и да е форма, включително по телефон, чрез електронна или обикновена поща и факс, както и чрез всякакви други средства и системи за комуникация, срок от шест месеца, считано от 08.07.2025 г.;

- задължил Х. Л. С., на основание чл. 5, ал. 1, т. 6 от ЗЗДН, да посещава специализирана програма за лица, извършители на домашно насилие, финансирана от Министерство на правосъдието, предоставена от „Център за индивидуални и фамилни психологически консултации“;

- предупредил Х. Л. С., че при неизпълнение на заповедта в частта относно наложените мерки по чл. 5, ал. 1, т. 1 и т. 4 от ЗЗДН, на основание чл.

21, ал. 4 от ЗЗДН полицейският орган е длъжен да го задържи и незабавно да уведоми органите на прокуратурата, а при неизпълнение на мярката по чл. 5, ал. 1, т. 6 от ЗЗДН доставчикът на програмата е длъжен незабавно да уведоми 3 прокуратурата.

При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:

Уважаването на иск с правно основание чл. 270, ал. 2 от ГПК е обусловено от установяване, че съдебният акт страда от порок, който влияе върху неговата валидност, респективно този съдебен акт не поражда правни последици. Цитираната правна норма предоставя правото без ограничение във времето да бъде предявяван иск за прогласяване нищожност на съдебен акт.

В константната практика на Върховния касационен съд се приема, че сезираният с иск по чл. 270, ал. 2 ГПК съд не следва да преразглежда и пререшава въпросите за допустимостта и правилността на акта, които могат да бъдат предмет само на инстанционна проверка. При очертания предмет на делото, инстанциите по същество са длъжни да проверят единствено дали при постановяването на съдебните актове са спазени изискванията за валидност, като нямат право, нито задължение да навлизат в преценката дали те са правилни (така Определение № 1870 от 9.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 396/2026 г., IV г. о., ГК).

В съдебната практика и в правната теория се приема, че нищожно е всяко решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление. Липса на волеизявление е налице, когато решението е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда или не може да се направи извод за наличие на волеизявление, защото не е изразено в писмена форма, липсват подписи под съдебния акт или пък решението е неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване. Това са критериите, по които се извършва преценката за валидност на съдебния акт както в рамките на провеждан инстанционен контрол, така и в процес по чл. 270, ал. 2 ГПК.

Съдът приема, че в конкретния случай оспореният съдебен акт е постановен от надлежен съдебен състав, съобразно чл. 20 ГПК. Не се установи някой от разгледалите въззивното дело магистрати да няма качеството на съдия и право да постановява актове във въззивен състав на окръжен съд /какъвто за територията на гр. С. се явява Софийският градски съд/. Волята на съда е упражнена в границите на установената в българската 4 правна система държавна правораздавателна власт за регулиране на гражданските правоотношения. Решението е в писмена форма, мотивите и диспозитива му са ясни и разбираеми, като е подписано от членовете на постановилия го съдебен състав. В тази връзка липсват каквито и да било основания да бъде прогласено за нищожно.

Неоснователни са и конкретните доводи на ищеца, обосноваващи според него нищожност на въззивното решение.

На първо място, твърдението, че съдебният акт бил постановен по отношение на лице, различно от ищеца, не обуславя извод за липса на формирана и надлежно изразена воля на съда. От съдържанието на решението, разгледано в неговата цялост, се установява без съмнение по кое дело се е произнесъл въззивният съд, кои са страните в производството и какъв е предметът на разгледания спор. Дори да се приеме, че в отделни части на съдебния акт е налице неточно изписване на фамилното име на лицето, срещу което са постановени мерките за защита, подобно несъответствие би могло да съставлява очевидна фактическа грешка или друг порок на съдебния акт, подлежащ на отстраняване по предвидения в закона ред (което в случая е и сторено по реда на чл. 247 ГПК), но не води до липса на правораздавателна воля и не обуславя неговата нищожност по смисъла на чл. 270, ал. 2 ГПК.

На следващо място, оплакванията, че въззивният съд е изградил фактическите си изводи въз основа на несъществуващи, неверни или недоказани обстоятелства, както и че е кредитирал показания на свидетел, който не е възприел лично релевантните факти, се отнасят до правилността на съдебния акт и до начина, по който съдът е формирал вътрешното си убеждение при обсъждане на доказателствата. Преценката относно относимостта, допустимостта, достоверността и доказателствената стойност на събраните доказателства е част от правораздавателната дейност на съда и евентуалните грешки при нейното осъществяване не водят до невалидност на постановения съдебен акт. Дори фактическите констатации на съда да са неправилни или необосновани, това не означава липса на волеизявление, а представлява въпрос по съществото на спора, който не може да бъде предмет на разглеждане в производство по чл. 270, ал. 2 ГПК.

Неоснователно е и твърдението, че въззивният съд е възпроизвел мотиви от друго дело и поради това не е формирал собствена воля по разглеждания 5 спор. Наличието на евентуални неточности, непълноти, противоречия или грешки в мотивите не води само по себе си до нищожност на решението. За да е налице нищожност, следва да липсва възможност да бъде установена действителната воля на съда или съдебният акт да не може да бъде припознат като правораздавателен такъв. В настоящия случай диспозитивът на оспореното решение е ясен, разбираем и съдържа недвусмислено разрешение на правния спор между страните, поради което не може да се приеме, че съдът не е формирал воля по предмета на делото.

Следователно всички наведени от ищеца пороци, дори да бъдат възприети за доказани, не попадат сред основанията, обуславящи нищожност на съдебно решение, а касаят неговата допустимост или правилност, които не подлежат на проверка в рамките на производството по чл. 270, ал. 2 ГПК. В случая изложените от ищеца оплаквания и твърдения за пороци на решението, не касаят неговата валидност, поради което не са относими към исковата претенция по чл. 270, ал. 2 от ГПК. Както беше посочено, с иска по чл. 270, ал.

2 от ГПК съдът се произнася по въпроса дали съдебният акт е валиден, т.е. изследва дали при постановяване на съдебния акт са допуснати нарушения, които водят до невалидност на акта. С исковата претенция по чл. 270, ал. 2 от ГПК не могат да бъдат разглеждани въпроси по съществото на спора, който е разгледан със съдебния акт, на чиято нищожност се позовава ищцовата страна, тъй като тези въпроси могат да бъдат обсъждани по пътя на инстанционния контрол или по съответния предвиден процесуален ред за защита на засегнатата страна.