Решение № 4908 от 13.11.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4908 гр. Пловдив, 13.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анета Ал. Трайкова при участието на секретаря Невена Мл. Назарева като разгледа докладваното от Анета Ал. Трайкова Гражданско дело № 20255330105684 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от М. П. Ц., ЕГН ********** против „Стик-Кредит“ АД, ЕИК 202557159, с която е предявен иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че договор за потребителски кредит предоставен от разстояние №**** г., сключен между страните, е нищожен като противоречащ на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК.

Ищцата твърди, че на 24.07.2024 г. между е сключила Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние с № ****** Договорът за заем е сключен чрез онлайн платформата на ответника, при следните условия: главница от 600.00 лв.; лихвен процент по кредита от 36%; ГПР 42.58%; срок за погасяване: 30 дни и обща сума 673,02 лв. Посочила е, че съгласно чл.19, ал.1 от договора ищцата е следвало в срок до 3 дни от сключване на договор за потребителски кредит да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и следващите от ЗЗД; банкова гаранция, като третото лице - поръчител, както и банковата гаранция, трябвало да отговарят на изискванията посочени в ОУ и одобрени от кредитора. Сочи, че в чл. 29, ал. 1 от договора за заем е описано, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателя ще дължи на 1 кредитора неустойка в размер на 0.9% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договорното обезпечение. Твърди се, че ищцата не е успяла да предостави обезпечение съгласно изискванията на кредитора, за което й е била начислена неустойка от 452.28 лв., видно от погасителния план.

Ищцата счита, че въпросната неустойка е по същество скрита лихва, маскирана като неустойка при практически невъзможни за изпълнение условия. Счита, че договорът е недействителен, тъй като неустойката следва да бъде включена в ГПР и същият е в действителност неточно посочен, което влече недействителността на договора за заем. Счита за недействителен договора за кредит доколкото размера на ГПР не съответства на посочения, доколкото в ГПР на били включени всички разходи по кредита.

От ответника е постъпил писмен отговор, с който заявява, че между страните е сключен договор за кредит от разстояние № *******, който не бил недействителен. Посочено е, че уговорената неустойка не е включена в ГПР, но не е и следвало да се включва, доколкото кредитодателят е следвало да посочи ГПР. Сочи, че при нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 68.15% и ГПР определен в процесния договор е в размер на 42.58%, е видно, че в случая ГПР не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не е налице нарушение на чл.

19, ал. 4 ЗПК.

Твърди, че уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в ГПР, като кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. Счита, че всички доводи за нищожност на процесната клауза за неустойка, изложени в исковата молба, са неоснователни. Клаузите на договора, включително оспорените, не са във вреда на потребителя, отговарят на изискването за добросъвестност и не водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, като в случая не е налице нито една от хипотезите на чл.

143 ЗЗП, като едновременно с това клаузите са уговорени индивидуално с потребителя, същите са ясно и точно описани, като дават на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към търговеца.

„Стик Кредит“ АД е предявил насрещен иск срещу ищцата, с която е поискал осъждането на ищцата да заплати на основание чл.

79, ал. 1 ЗЗД на „Стик Кредит“

АД сумата от 500 лв., представляваща част от неизплатено 2 задължение за главница по Договор за паричен заем № ****** в общ размер на 600 лв. ведно със законна лихва от датата на депозиране на насрещния иск в съда - 27.05.2025 г. до окончателното изплащане.

Твърди се, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ****** по реда на ЗПФУР, по силата на който "СТИК - КРЕДИТ" АД е предоставило на М. П. Ц., кредит в размер на 600 лева. Заемната сума е предоставена на кредитополучателя на датата на сключване на процесния договор чрез плащане превод на каса на „Изипей". Съгласно чл. 1 от договора и от погасителния план, неразделна част от договора, кредитополучателят се е задължил да върне главницата за срок за 6 месеца при лихвен процент от 36 % на месечни падежи, с дата на първо плащане 24.08.2024 г. и последен падеж 24.01.2025 г.

Твърди се, че Ц. не е в неизпълнение на задължението си да върне предоставената сума, като е правил следните плащания по договора: на 09.09.2024 г.- 50 лева и на 20.09.2024 г. - 50 лева. Общо платеното по договора е 100 лева.

От Ц. е постъпил писмен отговор, в който заявява, че при уважаване на главния иск следва да се уважи и насрещния иск.

Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

Между страните не се спори, а и от представения по делото Договор за потребителски кредит, представен от разстояние № ****** г., се установява, че между страните е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 600 лева, при фиксиран лихвен процент от 36 % и ГПР от 42,58 %.

В договора била уговорена и клауза за неустойка – чл. 29, ал. 1, за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, която неустойка е в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение. За длъжника е предвидено задължение – чл. 19, ал. 1 от Договора, в рамките на три дни от сключването на договора, да предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или на поръчителство.

Поръчителят следвало до отговаря на конкретно посочени в Общите условия изисквания (чл. 20). При неизпълнението именно на това 3 задължение се начислявала и дължала посочената неустойка от 0,9 % от стойността на усвоената сума на ден, като начислената неустойка се заплащала периодично заедно с вноските на погасителния план.

Ответницата не оспорва даването на сумата от 600 лева, както и плащането на сумата от 100 лева по заема.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 600 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.

Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК. Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Съгласно чл. 29 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума на ден, като начислената неустойка се заплащала периодично заедно с вноските на погасителния план. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 29 и чл. 19 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 19 от договора, която препраща към общите условия, възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по 4 договора (за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или физически лица- поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях (така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение).

Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати.

Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за „неустойка” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”.

Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 42,58 %, но от съдържанието му не може да се 5 направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече - както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 29 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Впрочем, предвид процента ГПР и обстоятелството, че в него е включена единствено договорната лихва, то е очевидно, че ако „неустойката” бъде включена в ГПР, размерът му ще нарасне над предвидения в чл.

19, ал.4 ЗПК размер. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора. Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл.