Решение № 95 от 23.03.2026, Окръжен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 95 гр. Перник, 23.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: МЕТОДИ КР. ВЕЛИЧКОВ

Членове:

ВЛАДИМИР Р. РУМЕНОВ

ВЕЛИСЛАВ ИВ. ИВАНОВ при участието на секретаря МАГИ ЕМ. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от ВЕЛИСЛАВ ИВ. ИВАНОВ Въззивно гражданско дело № 20261700500022 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 1074 / 22.11.2025, постановено по гр.д. № 1587/2025г. РСПерник е осъдил Община Перник да плати на Ю. Т. М., ЕГН: ********** на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД, сума в размер на 8 000 /осем хиляди/ лв., представляваща обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се във физически болки и душевни страдания, получени вследствие на изкълчване на левия му крак, при което е получил значителна непълна руптура на ахилесово сухожилие на 02.11.2024 г. около 18:00 часа в г р а д ***, на кръстовището на ул. „ ***“ и ул. „***“, поради спъване, предизвикано от неравност – счупена плочка, ведно със законна лихва от датата на увреждането - 02.11.2024 г., до окончателното плащане на вземането.

Съдът е осъдил Община Перник да плати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сума в размер на 485 лв., представляваща разноски по делото. Освен това ответникът е осъден да плати на основание чл. 38, ал.2 ЗАдв. на адв. А.

В.-САК, с адрес: ***, сума в размер на 500 /петстотин/ лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната от него безплатна правна помощ на ищеца.

Срещу така постановения съдебен акт е постъпила в срок въззивна жалба от С.В. – кмет на Община Перник, с която се навеждат доводи за 1 неоснователност на предявения иск. Твърди се, че липсват безспорни доказателства, които да ангажират отговорността на Общината, тъй като решението се базира единствено на показанията на един свидетел, който е в роднинска връзка с ищеца. Посочва се, че видно от изготвената СМЕ, няма данни за настъпили усложнения, а движението на ищеца е възстановено в пълен обем. Настоява се да бъде отчетен приносът на ищеца към настъпване на увреждането, който не е положил дължимата грижа при движението си в процесния участък. Излагат се доводи и за несправедливост на размера на определеното обезщетение. Моли се за отмяна на атакуваното решение и отхвърляне на иска като неоснователен, а в условията на евентуалност – за намаляване размера на присъденото обезщетение. Моли се за присъждане на разноските по делото за двете инстанции, включително и юрисконсултско възнаграждение.

В срок е постъпил и отговор на въззивната жалба, с която се моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а решението – потвърдено като правилно и законосъобразно, като са изложени доводи в тази посока.

Моли се за присъждане на разноските, сторени в хода на въззивното производство.

Окръжен съд - Перник, като прецени събраните по делото доказателства, възраженията и доводите на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество, е неоснователна.

По делото е установено, че на 02.11.2024 г., около 18:00 часа, в град ***, на площад „***“, при посока на движение към ул. „***“, от лявата страна на сградата на Банка „ОББ“ - клон ***, в района на кръстовището на ул. „ ***“ с ул. „***“, при стъпване върху счупена плочка, намираща се в участък с липсващи елементи, образуващи неравност, в близост до пътното платно, където започва пешеходната пътека, ищецът е наранил крака си, вследствие на неравност на настилката. В резултат, (съгласно поставената му диагноза при извършена на 06.11.2024г. магнитно-резонансна томография на глезенна става) ищецът е получил значителна, непълна руптура /разкъсване, лезия/ на ахилесовото сухожилие с изразен оток и хеморагично имбибиране на тъканите, минимален хидропс /излив на течност/ в областта на талокруралната /горна скочна/ става. Според приетата по делото СМЕ спрямо ищеца е осъществено консервативното лечение с

НСПВС

/нестероидни противовъзпалителни средства/ и с ортопедична ортеза за срок от около 10 седмици, което лечение в този обем е било достатъчно за възстановяване на физическото здраве на ищеца. Посочено е, че в резултат от претърпяната травма ищецът е търпял значителни по интензитет физически болки и страдания по време на възстановителния период, като същите са били с поголям интензитет в дните след инцидента и са намалявали своята сила по време на възстановителния период, който е бил с продължителност от около 2,5-3 месеца, имайки предвид времето за имобилизация на крайника и времето за рехабилитация и възстановяване на нормалните функции на долния крайник - опорна и ходене. В резултат от преведеното лечение е 2 настъпило пълно оздравяване и възстановяване в обема на движения на травмирания крайник в посочените по-горе срокове и не са налице данни за настъпили неблагоприятни последствия и усложнения във връзка с претърпяната травма. Посочено е, че в случая частичното разкъсване на Ахилесовото сухожилие е отнело трайно и в значителна степен основните функции на долния крайник, а именно опорна и ходене и са реализирани критериите на квалифициращия медико-биологичен признак трайно затруднение на движенията на долния крайник /крак/. От медицинска гледна точка може да се приеме, че при травма в този вид и в тази степен ищецът се е нуждаел от чужда помощ по време на възстановителния процес при изпълнение на ежедневните си дейности. Посочено е, че не са налични данни, въз основа на които да приеме, че проведеното в случая лечение е удължило периода на възстановяване поради отказа от извършване на оперативна интервенция.

Неоснователен се явява доводът във въззивната жалба, че решението на районния съд се базира единствено на показанията на свидетел, намиращ се в роднински връзки с ищеца, като липсва реална преценка на събраните в хода на производството доказателства и са изложени общи и бланкетни мотиви за уважаване на иска.

Вярно е, че в основата на изводите на съда относно механизма на деянието са сложени показанията на св. Р. М., която е съпруга на ищеца.

Показанията на свидетелката са ценени при условията на чл. 172 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 172 ГПК заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните се преценява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност. Това означава, че към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност. Не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован, или такива, които вредят на противната страна. Преценката обаче следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му. Правилно е отчетено, че показанията на св.

М. са логични, последователни, вътрешно непротиворечиви и кореспондиращи на събрания по делото доказателствен материал.

Свидетелката е била очевидец на инцидента, като преценката на показанията е извършена в съответствие с установената съдебна практика / решение №183/30.06.2017 г. по гр. д. №4028/2016 г. на ВКС, ІV-то г. о. и др./, а именно чрез съпоставка със заключението на медицинската експертиза, в което е обяснен начинът на получаване на подобна травма, като вещото лице посочва, че установената травма в областта на Ахилесовото сухожилие е в пряка връзка с инцидент от 02.11.2024г. и по своя вид и степен отговаря да е получена по механизъм на стъпване накриво и по начин и по време, за които се съобщава в исковата молба. Експертното заключение правилно е прието от районния съд за обосновано и подкрепено от представената по делото медицинска документация. Освен това липсват доказателства, които да разколебават 3 достоверността на изложеното от нея. Следователно, районният съд правилно е приел, че механизмът на деянието и причинната връзка между него и увреждането са доказани, като показанията на свидетелката, освен че са последователни и вътрешно непротиворечиви, не са изолирани, а се подкрепят от останалите доказателства по делото.

Безспорно по делото е установено и настъпилото вследствие на инцидента увреждане - значителна, непълна руптура /разкъсване, лезия/ на ахилесовото сухожилие с изразен оток и хеморагично имбибиране на тъканите, минимален хидропс /излив на течност/ в областта на талокруралната /горна скочна/ става. Това се установява от приложената медицинска документация (магнитно-резонансна томография на глезенна става, извършена на 06.11.2024г.), както и приетата по делото СМЕ. Изложеното в пълна степен се подкрепя и от показанията на св. Р. М., която описва механизма на деянието, състоянието на ищеца веднага след инцидента, резултатите от медицинските изследвания и грижите, които е полагала за него в дома им.

Правилно районният съд е приел, че именно Община Перник носи отговорност на основание чл. 49 ЗЗД във вр. 45 ЗЗД за своето виновно бездействие. Задълженията на общината да управлява в интерес на населението, съобразно разпоредбите на закона и с грижата на добър стопанин имоти – общинска собственост, и да поддържа пътищата и техните съоръжения, като осигурява необходимите изисквания за непрекъснато, безопасно и удобно движение на пешеходците и превозните средства са уредени в закона – чл. 2, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 3, ал. 2, т. 1 и чл. 11, ал. 1 ЗОС , чл. 19, ал. 1, т. 2 и ал. 2, т. 3 ЗП във вр. с пар. 1, т. 1 и 2 ДР на закона и чл. 31, ал. 1 на ЗП. Тя може да се освободи от отговорност, ако е предприела предписаните от закона действия с дължимата грижа и въпреки това настъпят вреди. В случая ответната община не е установила в процеса на доказване да е предприела действия по обезопасяване на дупката на тротоарната настилка, която е част от пътното платно – общинска собственост, а и не го твърди. В противовес на това са показанията на св. М., която твърди, че не е имало никакво означение на мястото на инцидента. След като е нарушена тротоарната настилка на пътното платно и същата не е била надлежно обезопасена, тя несъмнено е представлявала препятствие, създаващо реално опасност за безопасното придвижване на пешеходците по пътното платно.

Именно ответникът Община Перник като юридическо лице, чрез своите служители или други лица, на които е възложила изпълнението, е следвало да осъществи действията по поддържане състоянието на пътя с цел осигуряване на безопасното придвижване по него. Бездействието на последните в случая е довело и до неизпълнение на горепосочените законови задължения, поради което настоящият състав намира за установен фактическия състав, обуславящ възникването на гаранционно-обезпечителната отговорност на общината за противоправното й бездействие по реда на чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД (бездействие, противоправност, вреди, причинно-следствена връзка между противоправното поведение и настъпилите вреди, вина на делинквента, която съобразно уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция се 4 предполага и причиняване на вредите при или при повод възложената работа).

Неоснователни са и твърденията на ответната община за липсата на проявено внимание от ищеца Ю. М. при придвижването му, наведени по направеното от общината възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за съпричиняване на вредоносния резултат. В мотивите към т. 7 на ТР №1/23.12.2015 г. по тълк. дело №1/2014 г. на ОСТК на ВКС е разяснено съдържанието на съпричиняването на вредоносния резултат, като е посочено, че поведението на пострадалия следва да е в пряка причинна връзка с настъпилите вреди, че приносът на пострадалия съставлява обективен елемент от съпричиняването и може да се изрази в действие или бездействие, но винаги поведението му следва да бъде противоправно и да води до настъпване на вредите като ги обуславя в някаква степен. Ползването на публична общинска собственост, предназначена за придвижване на пешеходци, не може да бъде квалифицирано като противоправно действие. Не се установява и от събраните доказателства, включително и от наведените в исковата молба твърдения, ищецът да е знаел за съществуването на дупката в тротоарната настилка преди настъпване на увреждането й, поради което и не може да се направи извод за изискване на по-голямо внимание от него при придвижването му в този участък от пътното платно. Освен това ищецът няма задължение да е повишено концентриран, придвижвайки се на участък, за който не са положени необходимите грижи по поддържането му в добро състояние, за да избегне подобно травматично увреждане.