Протокол № 58 от 10.02.2022, Окръжен съд - Пазарджик

ПРОТОКОЛ

№ 58 гр. Пазарджик, 09.02.2022 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Минка П. Трънджиева

Членове:

Венцислав Ст. Маратилов

Мариана Ил. Димитрова при участието на секретаря Лилия Г. Кирякова

Сложи за разглеждане докладваното от Минка П. Трънджиева Въззивно гражданско дело № 20215200500865 по описа за 2021 година.

На именното повикване в 09:45 часа се явиха:

На второ повикване в 09:52 ч.:

Не се явяват страните, редовно призовани. Постъпило е по делото писмено становище от упълномощения от жалбоподателя адвокат – Д. Ф., по хода на делото и по съществото на спора. Към него е приложен списък на разноски.

Съдът, при условията на чл.142 ал.1 от ГПК,

ОПРЕДЕЛИ:

ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО:

На основание чл.268 ал.1 от ГПК, ДОКЛАДВА СЕ ДЕЛОТО:

Производството е по чл.258 и следващите от Граждански процесуален кодекс.

С решение на Районен съд Велинград , постановено по гр. д.№ 8 от 2021 година е отхвърлен иска на ИВ. ИЛ. П., ЕГН ********** от гр.***, срещу “Сити Кеш” ООД, ЕИК ***, седалище и адрес на управление: гр. *** - за прогласяване нищожност на целия Договор за паричен заем КРЕДИРЕКТ № ***г., сключен със “Сити Кеш” ООД, като противоречащ на императивни изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, както и искът за връщане на недължимо платена сумата от 180,0лв., като неоснователни.

1

Прогласена е за нищожна по иска на ИВ. ИЛ. П., ЕГН ********** от гр.***, срещу “Сити Кеш" ООД, ЕИК ***, седалище и адрес на управление: гр. ***, на осн.чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 143 ЗЗП вр. с чл. 146, ал. 1 ЗЗП, клаузата по чл.6.2 от Договор за паричен заем КРЕДИРЕКТ № ***г., сключен със “Сити Кеш" ООД,, сключен между ИВ. ИЛ. П. и “Сити Кеш" ООД, като отхвърля иска за прогласяване нищожност и на клаузата по чл.6.1 от същия договор, като неоснователен.

Присъдени са разноски.

В срок така постановеното решение е обжалвано от И.П. , представляван от адв. Д.Ф.. Решението е обжалвано в частта, в която е отхвърлен предявения главен иск за прогласяване на нищожността на договор за паричен заем КРЕДИРЕКТ № 267364 от 31.01.2019г. и кумулативно съединения главен осъдителен иск за връщане на недължимо платената сума от 180 лв., както и евентуалният иск за прогласяване на нищожността на клаузата на чл. 6.1 от същия договор.

Решението било постановено при допуснато от съда съществено нарушение на процесуалните правила:

В първото заседание по делото с молба с вх. № 263775 от 06.10.2021г, на ВРС било направено доказателствено искане за допускане на експертиза по допълнителна задача - какво е движението на паричните потоци по кредитната сделка и какви плащания е извършвал ищеца и на кои дати. Съдът не допуснал експертизата , тъй като приел, че чрез констатациите на вещото лице ,че плащания не за извършвани въпросът е изяснен.

Този въпрос не бил поставен с нарочно определение на съда като задача на вещото лице, поради което и съдът не можел да основе решението си върху приети от него за установени обстоятелства без да изясняването им да е включено в задачата на експерт .Съдебната практика , на която се позовава жалбоподателя по този въпрос не е в смисъла , който и придава жалбоподателя.

В нарушение на принципите на състезателност, равенство и непосредственост и на установените процесуални правила за назначаване и за изслушване на експертните заключения, първостепенният съд лишил жалбоподателя от процесуалното му право да изслуша изводите на вещото лице по поставената задача и при необоснованост и необективност на дадения 2 отговор да оспори заключението и да поиска изслушването на повторна експертиза, респ. на допълнителни задачи — водено ли е редовно счетоводството на ответното дружество, постъпили ли са в патримониума на ответника по банков път чрез Easy pay плащания, извършвани от ищеца.

Представят доказателства за извършени плащания,като мотивират бездействието си в тази насока пред първата инстанция.

Изводът на съда, че ищецът не е погасявал задълженията си по договора бил неправилен.

Решението било постановено в нарушение на материалния закон:

Неправилен бил изводът на съда, че не е нарушена нормата на чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК.

Неправилно съдът приел, че уговорената с договора неустойка не съставлява скрита лихва и че като такава не следва да се включи в обхвата на приложимия в правоотношението ГПР. Това вземане няма характера на неустойка, тъй като макар и да е именувано така, това вземане изначало е уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава обезщетителна и обезпечителна функции. Кредиторът го е именувал „неустойка“, злоупотребявайки с правото си по чл.19, ал. 3, т. 1 ЗПК, съгласно който такива разходи за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР и по този начин е целял да преодолее формално ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Като насрещна престация на предоставените в заем средства търговецът си е гарантирал чрез създадените от него предпоставки за сигурно неизпълнение на ограничителните му изисквания, че ще получи вземането, именувано „неустойка“. Налице са и други елементи, въз основа на които се формира изводът, че вземането не е неустойка, а допълнителна икономическа облага за кредитора. Същата се дължи при неизпълнение на акцесорно задължение, като плащането й е разсрочено заедно с погасителните вноски. Съгласно чл. 71 от Закона за задълженията и договорите „Изпълнението на срочното задължение може да бъде искано от кредитора и преди срока, когато длъжникът е станал неплатежоспособен, или със своите действия е намалил дадените на кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения.

Т.е. непредоставянето на обещани обезпечения (когато страните са имали реално очакване/намерение такива да се дадат) дава основание да се 3 иска незабавно цялото задължение. В случая обаче кредитора променя последиците от липса на обезпечение и вместо да го санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка и удобно разсрочва заплащането й заедно с периодичните вноски. Това е категорична индикация, че нито една от страните не е имала реално намерение по договора да се предоставя обезпечение, нито да се ползват правата на кредитора при непредоставено обезпечение (чл. 71 ЗЗД). Съдът е длъжен да търси действителната обща воля на страните (чл. 20 от ЗЗД). При извършване на анализ по правилата на чл. 20 от ЗЗД се формира изводът, че тази воля е била обезпечение да не се предоставя, а да се заплати допълнителна сума некоректно наречена „неустойка“. За намерението на страните може да се съди и от други обстоятелства. Ако кредиторът наистина държеше да получи обезпечение, то той би могъл да отложи даването на кредит до получаването на обезпечението, каквато е обичайната практика при предоставянето на обезпечени кредити. На следващо място- ако заемателят можеше да предостави обещаните обезпечения, то той очевидно би могъл да получи кредитиране при многократно по-изгодни условия и не би сключил процесния договор, нито би се обърнал към дружество за „бързи кредити“.

Предвид изложеното, волята на страните не е била да се предостави обезпечение, а да се заплати т.нар. „неустойка“, която в случая има чисто възнаградителна функция, но заблуждаващо е наречена „неустойка“ за да се оправдае изключването й от годишния процент на разходите.

Дори и хипотетично да се приеме, че страните са допускали и възможността исканите обезпечения да се предоставят и тогава „неустойката“ да не се дължи, то това плащане отново не е неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда (предсрочна изискуемост по чл. 71 от Закона за задълженията и договорите, което е вид преустановяване на действието на договора), а напротивдоговорът продължава да се изпълнява по първоначално заложения погасителен план, но при по- висока цена, „наименувана“ като неустойка.

С оглед на изложеното, това вземане е допълнителна и гарантирана за него икономическа облага, поради което то съставлява печалба за търговеца скрита под формата на неустойка лихва. В този смисъл е и съдебната 4 практика, която приема, че когато търговецът създава предпоставки да получи допълнителна парична облага от предоставения кредитен ресурс, независимо, че променя наименованието й и я именува като „неустойка“ тази облага съставлява печалба за него и като такава е следвало да бъде обявена на потребителя като елемент на договорната лихва .

Подобно договаряне на възнаграждението на кредитора е нищожно на още едно основание. Съгласно чл. 21 от ЗПК, нищожна е клауза от договор за потребителски кредит, която има за цел или за резултат заобикаляне на изискванията на този закон. С уговорката за заплащане на допълнителна лихва под формата на неустойка, доставчикът на кредитен ресурс е заобиколил изискванията на чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 11, ал.1, т. 9 от ЗПК да разпише ясно и точно размера на дължимото му възнаграждение.

По аргумент от чл. 22 ЗПК възнаградителната лихва е съществен елемент от договорното съдържание на договорите за потребителски кредит, на което основание недействителността на клаузата за възнаграждението на кредитора има за правна последица нищожност на цялата кредитна сделка.

Договорната лихва е общ разход по кредита, който служи за приложимият в кредитното правоотношение ГПР. Невярното разписване в процесният договор на кредиторовото възнаграждение е довело до неточно и подвеждащо обявяване на действителният размер на ГПР, с което кредиторът е нарушил императивните разпоредби на чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 11, ал. 2, т.

10 във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК.

Неправилно съдът приел, че косвен нормативен регулатор на възнаградителната лихва е нормативно установеният максимум на ГПР, разписан в нормата иа чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК не дерогира изискванията за спазване на добрите нрави и не следва нормативно установеният лимит на ГПР да се счита за законово уредено ограничаване на размера на договорната лихва, тъй като по аргумент от nap. 1, т. 1 на ДР на ЗПК във вр. с чл. 19, ал. 1 от ЗПК, тя се явява само един от елементите, включени в общите разходи по кредита. С решение от 26 март 2020 година по дело С-779/18 на СЕС е изведено разрешението, че от приложното поле на Директива 93/13 относно неравноправните клаузи не е изключена договорна клауза, която съобразява законово правило за максимален размер на разходите по кредита и че такава 5 договорна уговорка може да бъде носител на неравнопоставеност. Съдът е мотивирал този свой тълкувателен извод със съображението, че следва да се гарантира полезният ефект на директивата, поради което и с оглед на целта й да осигури ефективна защита на потребителите трябва да се тълкува ограничително член 1, параграф 2 от нея, който гласи че са изключени от нейния обхват договорни условия, които отразяват задължителни законови или подзаконови разпоредби. От това решение е видно, че според СЕС нормативно установеният максимум на ГПР, регламентиран в национално законодателство на държава членка не е равнозначно на a priori гарантирана защита на потребителя от неравноправни клаузи. Това разрешение следва да се приложи по аналогия и при извършване на преценка за съответствието на клаузата за договорната лихва с принципите на добросъвестността и справедливостта при участие в облигационните отношения.

Един от основните аргументи на първоинстанционния съд е, че не е налице нарушение на добрите нрави е, че кредиторът за разлика от банките не набира средства от влогове, поради което вземането му е рисково. Този извод на първостепенният съд противоречи на целите на Директива 2008/48. В съображение 9 от Директивата е разписано, че тя има двойна цел- да осигури високо и равностойно равнище на потребителите и да способства за развитие на вътрешния на Съюза пазар. В съображение 26 от Директивата е предвидено, че „Държавите-членки следва да предприемат подходягци мерки за насърчаване на отговорното поведение на всички етапи от кредитното правоотношение, като вземат предвид специфичните особености на своя кредитен пазар. Тези мерки могат да включват например предоставяне на информация и образоване на потребителите, включително предупреждения относно рисковете от просрочените плащания и свръхзадължеността, В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредита без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин. “ Член 8 от Директивата, транспониран в чл. 16 от ЗЗП изискват кредитодателите да оценят кредитоспособността на кредитоискателите и ако при тази оценка те установят, че е налице риск последните да не могат да възстановят кредита то 6 те следва да откажат да предоставят заемни средства, а не да повишават драстично цената на кредита, тъй като това повишава опасността от изпадане на потребителите в неплатежоспособност и дори в свръхзадълженост. Да се приеме разбиране, основано на риска, който носят кредиторите от безотговорното си кредитиране, означава да се постановява незаконосъобразен съдебен акт, пряко нарушаващ Директива 2008/48.