Определение № 4841 от 27.10.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4841 гр. София, 27.10.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове:

Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева като разгледа докладваното от Наталия Неделчева Касационно гражданско дело № 20258002100248 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. К. Д., чрез адв. М. срещу решение №275/01.10.2024г. по гр. дело №286/2024г. по описа на ОС- Сливен, с което е потвърдено първоинстанционното решение, с което предявеният от него иск с правно основание чл. 108 ЗС по отношение на 1/2 ид. част от второстепенна постройка, е отхвърлен като неоснователен. Касаторът моли решението да бъде отменено като неправилно и необосновано, постановено при съществени нарушения на процесуалните правила и на материалния закон. Твърди, че по такъв начин се е стигнало до едно принудително разпределение на ползването, което противоречи на закона, морала и житейската логика. В изложението към касационната жалба, касаторът посочва наличието на основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т. 3 и на чл.280, ал. 2 от ГПК.

1.На първо място твърди недопустимост на обжалваното решение, поради необосновано отхвърляне на поискания отвод на съдебния състав, включително и на всички негови доказателствени искания, направени с въззивната жалба. Излага, че с молба от 24.09.2024г. поискал отвод на състава по съображение, че ответникът по делото е съдия в Окръжен съд Бургас, чийто съдебен район е в непосредствена близост до съдебния район на съда, разглеждащ въззивната жалба и в същия апелативен район. Съдебният състав немотивирано не се отвел, а освен това оставил и без уважение съдържащите се във въззивната му жалба доказателствени искания.

Незаконосъобразно не била уважена и молбата му за отлагане на делото поради служебна ангажираност. Дори фактът, че съдът е постановил решението си само няколко дни след съдебното заседание сочел на очевидната предубеденост на съдебния състав и за неговата пристрастност.

Изложеното, според касатора свидетелства за неизпълнение от въззивния съд на задълженията му, произтичащи от чл.266, ал.3 ГПК във връзка с разясненията по т.2 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.

№1/2013г. на ВКС, ОСГТК, и задължителните указания по т.19 от ТР №1 от 04.01.2001г. по т.д.

№1/2000г. на ВКС, ОСГК, да обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, въз основа на което да направи свои фактически и правни изводи по предмета на спора.

2. Твърди се и недопустимост на обжалваното решение, поради необоснован и незаконосъобразен отказ да бъде спряно производството по делото на основание чл.229, ал.1, т.4 от ГПК до приключване на преюдициалния спор по гр.д. №2684/2022г. по описа на Районен съд Ямбол с влязло в сила съдебно решение. Счита, че въззивният съд немотивирано оставил своевременно 1 направеното му искане за спиране. Според касатора евентуалната нищожност на съдебната спогодба за делба /предмет на посоченото дело/ би довела до промяна в обема на собственическите права на ответника, което е от съществено значение за разрешаване на основния спор по настоящото дело дали осъществената от него фактическа власт надхвърля обема на правото му на собственост. Твърди се, че като не е спрял производството на осн. чл.229, ал.1, т.4 ГПК въпреки наличието на предпоставките за това, въззивният съд е действал в противоречие с разясненията в Тълкувателно решение №1 от 9.07.2019г. на ВКС по т. д. №1/2017г., ОСГТК, и е постановил недопустимо решение.

3. По въпроса „Установената фактическа власт от съсобственик надхвърля ли обема на правата му, когато тя е установена върху единственото складово помещение /лятна кухня/ от едноетажна сграда, която се състои от общо две помещения, като второто помещение, ползвано от другия съсобственик представлява сервизно обслужващо сградата помещение - баня с тоалетна и двамата съсобственици са с равни права - по 1/2 ид.част от сградата, а двете помещения според възприетото от въззивния съд са с приблизително еднаква площ?“ се твърди, че разрешението на въззивния съд е в противоречие с разясненията, съдържащи се в Тълкувателно решение №3 от 5.01.2022г. на ВКС по тълк. д. №3/2020г., ОСГК, на което той се е позовал само формално, без да анализира установените по делото факти. Според касатора, когато по естеството си едно от двете помещения в съсобствена сграда е основно, с първоначално предназначение за лятна кухня, а в последствие за складово помещение, а другото е сервизно помещение /баня/, както е в процесния случай /което безспорно се установява от свидетелите/, то едноличното ползване само от единия съсобственик на основното помещение надхвърля правата му, доколкото всеки един от собствениците има право да осъществява владение върху цялата сграда, съобразно предназначението й.

4. Във връзка със следващите два въпроса: „Задължен ли е въззивният съд да постанови съдебното решение въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка?“ и „Задължен ли е въззивният съд да се произнесе по всички съдържащи се във въззивната жалба доводи и възражения и да обсъди събраните във връзка с тези доводи и възражения доказателства?“ касаторът счита, че въззивният съд е постановил съдебния акт без да извърши съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства, като напълно е игнорирал възраженията и доводите му, изложени във въззивната жалба. Излага, че разрешението на въззивния съд е в противоречие с Решение №24 от 28.01.2010г. на ВКС по гр. д. №4744/2008г., Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по гр.д. №1 от 2013г. на ОСГТК на ВКС, Решение №50 от 22.05.2019г. по гр.д. №1441 от 2018г. на ВКС, Решение №42 от 10.06.2015г. по гр.д. №4492 от 2014г. на ВКС, Решение №212/01.02.2012г. по т.д.№1106/2010г. на ВКС и др.

5. По въпроса: „Следва ли при доказана активна материално-правна легитимация на ищеца по предявен по реда на чл.108 ЗС иск съдът да се произнесе с установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост?“ касаторът счита, че въззивното решение е в противоречие с разясненията в т.2А на ТР №4/14.03.2016г. по т.д.№ 4/2014г. на ОСГК, според които съдът, сезиран с осъдителен иск по чл. 108 ЗС, следва да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца, в който смисъл е и Решение №181/07.10.2016г. по гр.д. № 4988/2014г. по описа на ВКС.

6. На последно място се твърди, че решението е и очевидно неправилно – основание за допускане до касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.2 ГПК.

В писмения си отговор, ответниците С. В., К. Т. В. и П. Г. – В., чрез адв. О. излагат, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Твърдят, че решението не е недопустимо, тъй като дори да е имало основание за отвод, който не е бил уважен, това би довело до постановяване на неправилно, а не недопустимо решение. Излагат, че исканията на въззивника за назначаване на експертиза и отлагане на делото не са били уважени не заради пристрастността на съда, а поради тяхната неоснователност. Доколкото е липсвало основание за спиране, то същото законосъобразно не е било постановено от съда, поради което въззивното решение не е недопустимо. Твърди се, че по поставените от касатора въпроси, въззивният съд не се с произнесъл в противоречие със съдебната практика, предвид което липсват основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Решението не е и очевидно неправилно, поради което се моли касационната жалба да не бъде допусната до касационно разглеждане по същество. Изложени са подробни съображения относно правилността и законосъобразността на въззивното решение. Ответниците по касационната жалба 2 молят за присъждане на разноски.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.

Досежно наличието на предпоставките за допускане до касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:

Производството е образувано по иск с правно основание чл. 108 ЗС. Ищецът твърди, че по наследяване е придобил собствеността върху Ѕ идеална част от поземлен имот с идентификатор [№], адрес: [населено място], [улица] площ от 206 кв.м., ведно с целия първи етаж, представляващ самостоятелен обект с идентификатор [№], ведно с 1/2 идеална част от общите части на сградата, както и 1/2 идеална част от сграда с идентификатор [№] – лятна кухня с площ от 16,25 кв.м. и самостоятелен санитарен възел с площ от 1,80 кв.м., за което неговата наследодателка се е снабдила с констативен нотариален акт. По силата на съдебна спогодба, изключителен собственик на другата Ѕ ид. част от недвижимия имот, ведно с построените в него жилищна сграда, лятна кухня, външна баня и външна тоалетна е ответникът Т. В.. С нотариално заверена декларация наследодателката на ищеца, ответникът и брат му Н. В. се договорили, че тя и ответникът ползват общите имоти в мястото и лятната кухня със самостоятелен санитарен възел съобразно правата си като съсобственици. Ищецът твърди, че от началото на 2019г. майка му била лишена от фактическа власт върху лятната кухня от ответника, който в началото на 2019г. изхвърлил личните вещи и сменил входната врата, без да предаде ключ, като по този начин последните три години само и единствено той ползва лятната кухня. Предвид изложеното моли да бъде постановено решение, с което да се признае за установено спрямо ответника, че ищецът е съсобственик по наследство и по силата на констативен нотариален акт на Ѕ идеална част от сграда с идентификатор [№], построена в поземлен имот с идентификатор [№], със застроена площ 19 кв.м., в т.ч. и самостоятелен санитарен възел с площ от 1,80 кв.м., както и да бъде осъден ответникът да му предаде владението върху 1/2 ид. част.

Ответникът оспорва иска. Твърди, че по наследство и съдебна спогодба е собственик на 1/2 идеална част от процесните постройки. Излага, че сграда с идентификатор [№] се състои от две приблизително еднакви самостоятелни помещения, всяко от които има самостоятелна външна врата, съответно източно и западно, като още преди подписването на декларацията, той и наследодателката на ищеца са се разбрали ответникът да ползва източното помещение, а тя западното и външната тоалетна. Тъй като видял, че ищецът иска да ползва западното помещение, през лятото на 2023г. с покана му дал изричното си съгласие да ползва услугите на ключар и да смени бравата с нова. Ответникът твърди, че процесната външна тоалетна не се ползва от него, а от ищеца. Освен източното помещение на сградата, ответникът ползва самостоятелно и друго помещение, със застроена площ от 10 кв.м., свързано към двете сгради, и с врата към двора. В заключение моли исковата претенция да бъде отхвърлена като неоснователна.

Въззивният съд на основание чл. 272 от ГПК е препратил към установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, а именно, че ищецът е съсобственик по наследство и по силата на констативен нотариален акт на 1/2 идеална част от сграда с идентификатор [№]2, построена в поземлен имот с идентификатор [№], със застроена площ от 19 кв.м., с предназначение друг вид сграда за обитаване - лятна кухня с площ от 16,25 кв.м., със самостоятелен санитарен възел с площ от 1,80 кв.м. Приел е за установено, че процесната едноетажна сграда [№], наричана от страните “лятна кухня” се състои от две помещения, като ищецът ползва западното помещение /което е със зелена дървена врата/, а ответникът ползва източното помещение, което е измазано и с бяла дограма. Двете помещения са приблизително еднакви и не се установява значителна разлика в тяхната площ. Не се установява ответникът да е установил фактическа власт върху процесната външна тоалетна.

За да отхвърли предявения иск за Ѕ ид. част от постройката, въззивният съд се е позовал на разясненията в Тълкувателно решение №3 от 5.01.2022 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2020г., ОСГК, според които по предявен от съсобственик срещу друг съсобственик иск по чл. 108 ЗС за идеална част от съсобствен недвижим имот, съдът може да уважи искането за предаване владението върху претендираната идеална част, когато ответникът е установил фактическа власт върху имота, надхвърляща правата му и с това е нарушил владението на ищеца. Съдът е приел, че сградата с идентификатор № [№], построена в поземлен имот с идентификатор [№], с предназначение друг 3 вид сграда за обитаване - лятна кухня с площ от 16,25 кв.м., със самостоятелен санитарен възел с площ от 1,80 кв.м., включва в нейния обем две отделни помещения, сравнително равностойни като площ, като всеки от съсобствениците ползва по едно помещение. Поради това не може да се приеме, че са налице изискуемите предпоставки за уважаване на предявения ревандикационен иск, тъй като ответникът не е установил фактическа власт върху процесната сграда, надхвърляща правата му, като в резултата на това да е нарушено владението на ищеца.