Решение № 104 от 02.02.2026, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 104 гр. гр. Хасково, 02.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Христина З. Жисова при участието на секретаря Галина Ст. Георгиева като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело № 20255640101863 по описа за 2025 година

Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение искове с правно основание чл.26, ал.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, вр. чл.22 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/, вр. чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.20 ЗПК и чл.55 ал.1 ЗЗД от М. А. И., ЕГН **********, с адрес: гр.Хасково, ул.**********, съдебен адрес: гр.София, район Средец, ж.к.“Яворов“, ул.***************, адв. А.Д, член на САК, личен № ********** против „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: гр.София, п.к.

1784, район

Младост, бул.***************, съдебен адрес: гр.София, ул.***************, Адвокатско дружество „Н.У.М“, код по Булстат: 177280936, адв. Х.М, член на САК, личен адвокатски № **********.

Ищцата твърди, че на 23.05.2023 г. между нея и ответника е сключен Договор за потребителски кредит ********** към искане № **********, който бил придружен с погасителен план. Съгласно чл. 3 от Договора параметрите на последния били следните: Размер на кредита: 1500 лева;

Размер на погасителната вноска: 3 х 12,98 лв. и 14 х 114,23 лв.; Ден на плащане: вторник; Вид вноска: седмична; Годишен процент на разходите на 1 заема: 56.74 %; Брой вноски: 17; Фиксиран годишен лихвен процент: 44.05 %;

Дата на първо плащане: 30/05/2023 г.; обезпечение: Поръчител или банкова гаранция – по избор на кредитополучателя; дата на последно плащане:

19/09/2023 г.; такса усвояване: 0; обща сума за плащане: 1638,16 лева.

Отделно в чл.11 ал.1 от Договора била уговорена и неустойка за непредоставяне на обезпечение (съгласно чл.5 от Договора) във вид на: 1.

Безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва; или 2.

Поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят кумулативно на следните условия: 2.1. При един поръчител- осигурителният доход следва да е в размер на не по-малко от 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; 2.2 при двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях следва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; 2.3 Да не е/са поръчители по други договори за заем, сключен/и с Кредитора; 2. 4. Да не е/са кредитополучател/и по договори за кредит, сключени с кредитора по които е налице неизпълнение;

2.5 Да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен ", както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; 2. 6. Да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ удостоверяващ размера на получавания от тях доход; Съгласно чл. 5 ал. 2 от Договора страните се споразумяват, че кредитополучателя ще предостави посоченото в алинея 1 обезпечение в срок до 3 (три) дни от сключване на настоящия договор. Общият размер на неустойката при непредоставяне на обезпеченията във вида и съгласно изискванията на кредитодателя възлизал на 656,84 лева за целия срок на договора за потребителски кредит.

От анализа на Договора се правел извода, че ищцата следвало да върне сумата от 2295,00 лева, включваща 1500,00 лв. - главница; 138,16 лева - лихва;

656,84 лева - неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение.

Отбелязва се от ищцата, че нито в Договора за потребителски кредит, нито в Стандартния европейски формуляр не било посочено какво точно се 2 включва в ГПР например, дали в ГПР се включвала цитираната неустойка при непредоставяне на обезпечение. Към момента на депозиране на исковата молба ищцата погасила предсрочно процесния договор за потребителски кредит, като видно било от представените по делото платежни бележки, че същата е погасила по кредита суми на обща стойност от 2009,93 лева.

По отношение на иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, във връзка с чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 11. ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК се посочва, че ищцата има качеството потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, доколкото при сключването на договора за потребителски кредит действала извън рамките на своята професионална или търговска дейност.

Следователно, приложимият нормативен акт бил Законът за потребителския кредит (ЗПК).

На първо място тя твърди, че заложеното в чл. 5 от процесния договор изискване за осигуряване от страна на кредитополучателя на обезпечение под формата на поръчителство или банкова гаранция за период, включващ от сключване на договора за заем до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем, включваща договорената главница и лихва, е очевидно нищожна като представляваща скрито възнаграждение за кредитодателя, което следвало да бъде включено в ГПР. Невключването на подобна клауза в ГПР означавало, че не било спазено изискването на чл. 11, т. 10 от ЗПК, защото на практика не бил посочен верният ГПР в Договора за потребителски кредит. Също така подобна неустойка можела да се разглежда и като добавка към възнаградителната лихва по договора, без обаче в последния или в неговите приложения да била посочена като такава, което означавало, че била нарушена и разпоредбата на чл. 11, т. 9 от ЗПК, поради неправилно посочване на лихвените проценти.

Само на тези основания, според ищцата, договорът за кредит бил изцяло нищожен на основание чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК. Сочи, че съдебната практика приемала, че когато договор за кредит не съдържа компонентите, от които се състои ГПР, това представлявало нарушение на изискването на закона за правилно и пълно посочване на ГПР и доколкото никъде в процесния договор не било посочено кои разходи формират ГПР, то според ищцата било налице нарушение на чл.22 вр. чл.11, ал.1 т.10 ЗПК.

3

Под внимание следвало да се вземат и изключително завишените изисквания към физическите лица, потенциални бъдещи поръчители, както и набора от документи, които същите следвало да предоставят в тридневен срок от сключване на договора. Очевидно била невъзможността на ищцата да осигури подобни обезпечения в такъв кратък срок, както и невъзможността на самите поръчители да се снабдят с целия набор от изискуеми документи, което се доказвало и от обстоятелството, че кредитодателят не е изчакал да включи подобна неустойка при изчисляването на месечните погасителни вноски, а видно от погасителния план, във всяка месечна вноска се включвала и сума, представляваща част от общия размер на описаната неустойка.

Според ищцата, подобна уговорена неустойка в общ размер от 656,84 лв. била нищожна поради противоречие с добрите нрави и също така представлявала неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 5 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), тъй като същата била необосновано висока.

Константната и безпротиворечива съдебна практика в Република България възприемала именно тези изводи по отношение на подобно условие, именно по договори за потребителски кредити, сключвани от кредитодателя-ответник по настоящото дело. Освен това, непосочването на цитираната неустойка водело до недействителност на целия договор за потребителски кредит.

На следващо място се поддържа, че записването в договора на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните, представлявал заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68 д, ал.1 и ал.2 ЗЗП. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислявал по специална формула, като спазването на това изчисление давало информация на потребителя как е бил образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не било достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 ЗПК била на 4 потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябвало да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са били отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречало на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставяло потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно се състояла недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Същевременно, посочването на по-нисък от действителния ГПР в договора представлявало невярна информация относно общите разходи по кредита и следвало да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика и по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/EО. Това от своя страна означавало, че клаузата за неустойка е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО. От изложеното следвало, че договорът е нищожен на основание чл.26, ал.1 предл.1 ЗЗД, вр. чл.11, т.9 и т.10 , вр. чл.22 ЗПК.

Според ищцата клаузата на чл.11 ал.1 от договора, уреждаща неустойката при непредоставяне на обезпечение била нищожна, по следните аргументи: Изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчител или банкова гаранция съдържало множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид броя им и изключително краткия срок, в който следвало да се предоставят - тридневен срок от сключването на Договора, на практика правели задължението неизпълнимо.

5

Срокът бил твърде кратък и за потребителя се създавало значително затруднение да се снабди с банкова гаранция или да осигури поръчителство, тъй като за учредяването им се изисквало набавяне на документи, одобрение и пр., т. е. все действия, за които били нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и имайки предвид изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, при непредоставяне на обезпечение /гаранция/ следвал извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излизала изцяло извън присъщите й функции.

Непредоставянето на обезпечение не водело до претърпяване на вреди за кредитора, който бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явявала добавък към възнаградителната лихва и представлявала сигурна печалба за заемодателя. Клаузата за дължимостта й в чл. 11, ал. 1 от Договора била нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се съдържали в TP № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на TP, за спазването на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следял служебно. Преценката за нищожност се извършвала в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката можела да изпълнява и наказателна функция. Така, както била уговорена в случая, същата била предназначена единствено да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение имало вторичен характер и неизпълнението му не рефлектирало пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата сума.