Решение № 5168 от 20.12.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5168 гр. Пловдив, 20.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Дафина Н. Арабаджиева при участието на секретаря Мартина Ат. Мишева като разгледа докладваното от Дафина Н. Арабаджиева Гражданско дело № 20225330104428 по описа за 2022 година

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба от К. М. К. против „Фератум България” ЕООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 100 лева, представляваща платена при начална липса на основание сума въз основа на недействителен договор за потребителски кредит № ***** г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 29.03.2022 г., до окончателното изплащане на сумата.

С Протоколно определение от **** г. е допуснато изменение на размера на предявения иск.

В исковата молба се излагат съображения, че на ** г. ищецът сключил с ответното дружество договор за потребителски кредит № ****, по силата на който последното отпуснало заемна сума в размер на 2000 лева. Излага се, че сключеният договор се явява недействителен на основание чл. 22 ЗПК. В тази връзка се излагат доводи, че в договора не били посочени условията за прилагане на договорения лихвен процент, съгласно чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК и не бил посочен размерът на възнаградителната лихва и как се разпределяла тя във времето. Тя била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. Сочи се, че в договора не бил посочен начин на изчисляване на ГПР, както и начинът, по който бил формиран и каква била общата дължима сума. Не се съдържали конкретните й параметри, като нямало и разписани правила, който да посочват как се определя тази обща сума и от какви пера е съставена. В погасителния план не било посочено разпределението на вноските 1 измежду дължимите суми. Тъй като договорът бил недействителен, то ищецът дължал връщане единствено на заемната сума в размер на 2000 лева, като всички суми платени над нея по договора подлежали на връщане. Предвид гореизложеното се предявява иск за връщане на недължимо платена сума в размер на 100 лева, заплатена при начална липса на основание, ведно със законната лихва върху сумите от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане. Претендират се и разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Фератум България“ ЕООД, с който се възразява, че депозираната искова молба се явява нередовна. Изтъква се, че при сключване на договора за кредит са спазени изискванията на ЗЗП, ЗПК, ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Начислената лихва и вкл. такси изцяло били съобразени с действащата нормативна уредба. Счита за неоснователни твърденията на ищеца, че не бил посочен размера на възнаградителната лихва, както и че същата противоречи на добрите нрави.

Досежно възражението за нищожност на възнаградителната лихва, се посочва, че същата съответства на законоустановеното, а именно: пет пъти размера на законната лихва.

Относно компонентите на общо дължимата сума се твърди, че в чл. 3 от Договора ясно било посочено, че общо дължимата сума, която следвало да бъде върнатa. Посоченият ГПР от 49,11 % в договора за кредит съответства с чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като не бил по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Излага се, че заявеният кредит се нареждал след изпращане на нарочен смс, като ищецът е разполагал с тази информация преди подписване на договора. Нещо повече, последният разполагал с правото по чл. 29 ЗПК, съгласно което ищецът имал право да упражни субективното си потестативно право да се откаже от договора в срок от 14 дни, което същият не е сторил. Моли за отхвърляне на иска.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

За да бъдат уважен така предявения иск ищецът следва да установи, че е платил на ответника по недействителен договор №***** г., евентуално клаузи от него сума в размер на 1949,38 лева над главницата.

Ответникът следва да установи докаже валидно възникнало правоотношение по договор за паричен заем № *****г., основание, въз основа на което е заплатена от ищеца сума в размер на 1949,38 лева, което да му дава право да я задържи.

Ищецът в качеството на кредитополучателя е сключил с ответника в качеството на кредитор договор за предоставяне на потребителски кредит по силата на който е предоставен кредит в размер от 2000 лв. В т. 5 от договора за предоставяне на потребителски кредит е предвидено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от Фератум банк в полза на дружеството. Предвидена е лихва в размер на 460 лв. при лихвен процент 23 % и общо дължима сума в размер на 2460 лв.

2

Приета е като писмено доказателство по делото справка за получени плащания по Договор за кредит *****, от която се установява, че в периода от **** г. до ***** г. ищецът е заплатил сумите, както следва: главница в размер от 2000 лв., лихва в размер от 427,48 лв., плащания по Тарифа в размер на 100 лв. и такса предсрочно погасяване в размер на 10 лв., като сумата за допълнително избрана незадължителна услуга е в размер от 1411,90 лв.

С протоколно определение от ***г. като безспорно между страните е отделено обстоятелството, че отразените на втора страница от Справка за получени плащания на л. ** суми, са платени по процесния договор за кредит.

От приетото по делото заключение на СТЕ се установява, че е депозирана заявка за кредит за сумата от 2000 лв. на потребител К. К. М., като са изпратени имейли, които съдържат СЕФ и линк към Общи условия. Потвърждава се получаването на Договор и общи условия с Уеб код през Уеб страницата на Фератум България.

Делото е отлагано многократно за даване на възможност за изготвяне на заключение на ССЕ по искане на ответника, като са указани последиците по чл. 161 ГПК. Доколкото ответникът въпреки многократно дадената възможност за това не предостави документи на вещото лице за изготвяне на заключение на ССЕ, за да се отговори на въпроса дали получената сума за гаранция е преведена в полза на Фератум Банк, то съдът приема, че това обстоятелства не се доказа.

Доколкото ответникът не оспорва, че тази сума е платена, съгласно представената справка към отговора на исковата молба и не се установява същата да е преведена на гаранта, то съдът приема, че сумата в размер от 1411, 90 лв. се намира в патримониума на ответника.

Безспорно между страните е обстоятелството, че ответникът „Фератум България“ ЕООД представлява финансова институции по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.

Това означава, че дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Безспорно между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК. Предвид изложеното сключеният между страните договор за заем по своята същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК, спрямо който са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.

По доводите за недействителност на договора за кредит:

За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да отговаря на предвидените в разпоредбите на чл.10, ал.1 ЗПК, чл. чл.11, ал.1 т.7-12 и т.20 и ал.2 ЗПК и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК. В исковата молба са изложени обстоятелства и твърдения за недействителност на процесния договор за заем, поради липсата на реквизитите, предвидени в чл.11, ал.1,, т.7, т.9, т.10, т,11 и т.20 от ЗПК.

3

След изследване съдържанието на договора, съдът намира, че са спазени изискванията към съдържанието на договора за потребителски кредит, предвидени в цитираните разпоредби. Видно от договора за кредит в чл. 1 е посочена каква сума се предоставя като кредит, а именно 2000 лева, като е спазено изискването на чл.11, ал.1, т.7 ЗПК.

Уговореният между страните лихвен процент не надхвърля максималния предвиден размер, посочен в чл.19, ал.4 ЗПК, като единствен разход по кредита, който формира ГПР.

Наред с това при твърдението за нищожност на възнаградителната лихва се касае за твърдение за недействителност на клауза от договора, която не влече след себе си недействителност на целия договор, съгласно чл.26, ал.4 ЗЗД. Обстоятелството дали предвиденото в договора за кредит възнаграждение за поръчител представлява скрита възнаградителна лихва и следва да бъдат включени в лихвения процент или в ГПР не рефлектира върху действителността на договора като цяло, то би могло да доведе до разсъждения за недействителност на клаузата за възнаграждението за поръчител.

Видно от договора са посочени всички реквизити, предвидени в чл.11, ал.1, т.9 ГПК лихвен процент по кредита, а доколкото той е фиксиран за целия срок на договора и не се променя, не се посочват условията по прилагането му, доколкото такива условия няма.

Лихвения процент е посочен фиксирано към момента на сключване на договора и не се влия от настъпване на определени условия.

Съгласно чл.11, ал.1, т.10 ЗПК в договора за потребителски кредит следва да е посочен Годишния процент на разходите и общо дължимата сума, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР, съдът намира следното:

Видно от чл.4 от процесния договор в него е посочен годишния процент на разходите в размер на 49,11 %, а в чл.3 и общият размер на всички плащания по договора в размер на 2460 лева – включващ главница и възнаградителна лихва.

В договора за кредит не е предвидено възнаграждение за поръчител, което да формира размера на кредита и ГПР. В случая ответникът е използвал друг механизъм за задължаване на потребителя да заплати допълнителен разход, като включи това възнаграждение в друг договор с трето лице – Фератум Банк. Предвид, което и това възнаграждение не е част от договора за кредит и не формира дължимата по него сума. Друг е въпросът каква е била целта за сключване на допълнителен договор за гаранция и заплащане на ответника на възнаграждението за поръчител по този друг договор, свързан с договора за кредит. Това допълнително съглашение, сключено във връзка с договора за кредит не рефлектира върху действителността на договора за кредит, а следва да се преценява самостоятелно, с оглед целта, с която е сключено.

В контекста на горното, според дефиницията в § 1, т. 2 ЗПК – „Обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита, които представляват всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с 4 договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Налице е нарушение, т.к. посочените в договора ГПР и общата сума на плащанията не съответстват на действителните. Това е така, тъй като в общата дължима сума не е включено допълнителното плащане по договора за гаранция – 1411,90 лева, което – освен че е задължително условие за предоставяне на кредита, е платимо именно в полза на ответника, като същият признава, че е получил плащане на това възнаграждение /вж. отделени за безспорни факти в доклада по насрещните искове/. Същевременно, уговореното възнаграждение е почти равно – представлява 70 % от отпуснатия кредит. С това допълнително плащане се покриват разходи във връзка със задължението за предоставяне на сумата и следва да бъдат включени в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, при което същият би надхвърлил законовото ограничение, вземайки предвид сегашния му размер и съотношението между главницата и възнаграждението за гаранцията. Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д.