Определение № 21428 от 31.10.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 21428 гр. София, 31.10.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-Б, в закрито заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мариана Христова

Членове:

Цветелина Евг. Георгиева

Мая Й. Михайлова като разгледа докладваното от Мая Й. Михайлова Въззивно частно гражданско дело № 20251100510845 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл.274 и сл. Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по частна жалба с вх. № 112199/30.09.2025 г. по вх. рег. на СГС на „УИЗ ЕЪР Унгария“ Лтд. срещу Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в частта, с която съдът е осъдил длъжника да заплати разноски над сумата от 200.00 лв. на всеки един от заявителите.

В частната жалба се посочва, че възнаграждението не кореспондира на определения минимален размер според чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Навеждат се доводи, че извършената от адвоката работа по делото, както и фактическата и правна сложност на казуса на заявителя не съответстват на размера на присъденото възнаграждение в размер на 800 лв. за осъщественото процесуално представителство на заявителите.

По изложените съображения молят съда да отмени заповедта в обжалваната част, и да се намали присъденото възнаграждение на всеки от заявителите до размера на сумата от 200.00 лв. с ДДС.

В отговор на частната жалба са наведени доводи, че присъдения на всеки от заявителите адвокатски хонорар в размер на 400.00 лв не се явява прекомерен и е справедлив, тъй като при определянето на минималните размери, са били спазени препоръките на СЕС да бъдат заложени конкретни критерии при определянето на тези размери.

1

Съдът, като прецени становището на жалбоподателя и обсъди събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима.

Разгледана по същество, същата се явява основателна по следните съображения:

Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК вх. № 49675/12.02.2025 г. е подадено от П.М.Ц. и А.В.Ц. срещу „УИЗ ЕЪР Унгария“ Црт. за присъждане на заявителя на следните суми: 977.92 лв. – дължимо обезщетение на основание чл. 7, т. 1, б. „б“ от Регламент № 261/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета от 11 февруари 2004 г. за закъсение на полет W64364 от летище Болоня, Италия до летище София, България на 02.08.2024 г., ведно със законната лихва за периода от 12.02.2024 г. до изплащане на вземането, 50 лв. държавна такса и 800.00 лв. адвокатско възнаграждение, с вкл. ДДС.

Длъжникът е възразил единствено срещу заповедта за изпълнение в частта на присъденото адвокатско възнаграждение.

Съобразно чл. 413, ал. 1 ГПК, заповедта за изпълнение не подлежи на обжалване от страните, освен в частта за разноските. В мотивите на т. 12 от Тълкувателно решение от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е застъпено, че ако пред съда в заповедното производство е подадена частна жалба по реда на чл. 413 ГПК срещу заповедта за изпълнение в частта за разноските, същата не се администрира до изтичане на срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК.

Съдът намира за основателно заявеното от длъжника възражение за прекомерност на претендираното от заявителя адвокатско възнаграждение. С решение на Съда на Европейския съюз на 25 януари 2024 г. по дело С-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, се прие, че:

„Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати 2 съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.“.

След като предвиденото възнаграждение в Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения не обвързва съда, преценката следва да се извърши като се вземе предвид вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В този смисъл е и актуалната практика, застъпена в определение по т.д. № 1908/2022 г. на ВКС, I Т.О. и определение по т.д. № 1990/2023 г. на ВКС, II Т.О. В разглеждания случай дължимите усилия на адвоката по отношение на всеки един от заявителите, доколкото безспорно всеки един от тях е в самостоятелно правоотношение с длъжника, изразяващи се в подготовка, проучване, попълване на образец на заявлението не се отличават с фактическа и правна сложност, поради което размерът на адвокатско възнаграждение от по 200.00 лева за всеки един от заявителите би напълно възмездил предоставените правни услуги.

3

Предвид изложеното следва да се намали присъденият със заповедта за изпълнение адвокатски хонорар до сумата от по 200.00 лева за всеки един от заявителите. Няма основание за обезсилване на заповедта за изпълнение, като видно от данните по делото изпълнителен лист в частта за адвокатското възнаграждение не е издаван на заявителите, поради подадената частна жалба.

Водим от горното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ разпореждане от 27.03.2025 г. инкорпорирано в заповед за изпълнение на парично задължение № 9134/27.03.2025 г. по ч.гр.д.

№8560/2025 г. по описа на СРС, 59 с-в, в частта, в частта с която са определени разноски за адвокатско възнаграждение за всеки от заявителите за сумата над 200.00 лв. до пълния присъден размер от 400.00 лв.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4