Решение № 27 от 22.02.2023, Районен съд - Първомай

РЕШЕНИЕ

№ 27 гр. Първомай, 22.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Радина В. Хаджикирева при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело № 20225340100529 по описа за 2022 година

Предявен е иск от Р. Ш. Ш. срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД с правно чл.

124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК за установяване, че Договор за паричен заем № 4512730 от 16.06.2022 г. е недействителен. Ако бъде отхвърлен главният иск, при условията на евентуалност предявява обективно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл.

26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП и чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за установяване нищожност на клаузата на чл. 4 от Договор за паричен заем № 4512730 от 16.06.2022 г. поради противоречие със закона или добрите нрави.

Предявени са и обективно съединени искове от Р. Ш. Ш. срещу „Файненшъл България“ ЕООД при условията на евентуалност с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП, чл. 124, ал.

1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл.

26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за нищожност на Договор за предоставяне на гаранция № 4512730/16.06.2022 г.

Ищцата твърди, че сключила с първия ответник „Изи Асет Мениджмънт“ АД Договор за паричен заем № 4512730 от 16.06.2022 г., съгласно който получила сумата от 1250 лв., която се задължила да върне заедно с договорна лихва в размер на 156,92 лв. на 17 вноски. Във връзка с чл. 4 от договора сключила с втория ответник „Фератум България“ ЕООД Договор за предоставяне на гаранция № 4512730/16.06.2022 г., с който да бъде обезпечен договорът за заем. Възнаграждението, което следвало да заплати ищцата за поръчител, било в общ размер на 769,08 лв. На първо място, счита, че Договор за паричен заем № 4512730 от 16.06.2022г., сключен с първия ответник, е нищожен поради противоречие с разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК и чл. 19, ал. 4 1

ЗПК. В случая в договора за паричен заем била посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсвало ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита – кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият. Доколкото била предвидена дължимост на възнаграждение за поръчителство, не ставало ясно дали същото е включено в ГПР, изобщо нямало никаква информация какво точно е включено в процента на ГПР. Наред с това счита, че сумата по договора за поръчителство следвало да бъде разглеждана като елемент от общия разход по кредита, тъй като е пряко свързана с договора за потребителски кредит, известна е на кредитора и се заплащала от потребителя. Поради това намира, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по договора за поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Отделно от това при извършена справка в Търговския регистър по партидата на ответниците се установявало, че същите са свързани лица, тъй като едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България” ЕООД е „Изи Асет Мениджмънт” АД. Поради това се излагат съображения, че със сключване на договора за поръчителство се целяло да се заобиколи разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като в договора за поръчителство се уговоря възнаграждение, което впоследствие ще бъде разпределено като печалба на първия ответник. Ако съдът счете, че Договор за паричен заем № 4512730 от 16.06.2022 г. е действителен, в условията на евентуалност, счита, че клаузата на чл. 4 от Договор за паричен заем № 4512730 от 16.06.2022 г. е нищожна на основание чл. 143, ал. 1, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.

Посочено е, че чл. 4 от договора предвиждал, че за да бъде отпуснат кредит, е необходимо кредитополучателят да сключи договор за поръчителство и то с избрано от заемодателя дружество. Посочената клауза водела до нееквивалентност на насрещните престации. Същата не отговаряла на изискванията за добросъвестност и водела до неравновесие в правата на страните. По този начин потребителят не могъл да прецени икономическите последици от сключване на договора – чл. 143, ал. 2, т. 19 33П. Счита се, че и клаузата противоречала на добрите нрави.

Изложени са и подробни съображения за нищожност на договора за предоставяне на гаранция поради противоречие с чл. 143 ЗЗП, заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и поради противоречие с добрите нрави. В настоящия случай било налице явно несъответствие между насрещните престации, тъй като сумата от 769,08 лв. представлявала сигурна печалба за кредитора, без да е налице престация за заемополучателя. По тези съображения моли да бъдат уважени предявените искове.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, в който се излагат съображения за неоснователност на предявените искове. Оспорва, че с уговорката за предоставяне на обезпечение се целяло заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и че имал задължение да включи разходите за заплащане на възнаграждение за поръчителя в ГПР. Изразено е становище, че договорът за предоставяне на гаранция е едно второ, акцесорно облигационно правоотношение и не би могло дължимото възнаграждение на гаранта да бъде включено в годишния процент на разходите по договора за паричен заем. Намира, че не била нарушена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. ЗПК не предвиждал задължение да се посочат всички разходи, включени в ГПР. По тези съображения моли да бъдат отхвърлени предявените искове.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Файненшъл България“ ЕООД, в който се излагат съображения за 2 неоснователност на предявените искове. Твърдението, че договорът за предоставяне на гаранция бил сключен в противоречие на добрите нрави, било неоснователно, тъй като в отношенията между правните субекти се прилагал принципът на свободно договаряне (чл. 9 ЗЗД). Съгласно този принцип всеки бил свободен да встъпва в правни и договорни връзки, ако желае, с когото желае и след като сам определя и се съгласява със съдържанието на създаденото по негова воля правоотношение. Възразява се, че престациите са явно нееквивалентни, тъй като с договора за предоставяне на гаранция вторият ответник бил поел задължение да отговаря солидарно с цялото си имущество за задълженията на заемателя. От своя страна, длъжникът срещу възнаграждение в неголям размер получавал сигурност, че ако не изпълни в срок задълженията към заемателя, последният ще ангажира отговорността на гаранта. Поддържа се, че искането на ищеца за обявяване на нищожност на договора за предоставяне на гаранция на основание чл. 143, ал. 2, т. 19 33П и чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК било напълно неотносимо към процесния договор поради факта, че разпоредбата на чл. 11 ЗПК и последиците от неприлагането й били относими единствено и само за договори за потребителски кредит, какъвто процесният договор категорично не бил. По тези съображения моли да бъдат отхвърлени предявените искове.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

Не е налице спор, че между ищцата и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен Договор за паричен заем № 4512730 от 16.06.2022 г., по силата на който първият ответник е предоставил на ищцата паричен заем в размер на 1250 лв., при срок на заема от 34 седмици, двуседмична погасителна вноска в размер на 82,76 лв., фиксиран годишен лихвен процент – 35 %, обща сума за връщане – 1406,92 лв. и годишен процент на разходите – 41,33 %. Съгласно чл. 4 от договора заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1. две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на посочените в договора изисквания; 2. банкова гаранция с бенефициер – заемодателя за сумата по чл. 2, т. 7, със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора или 3. одобрено от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки.

Не се спори и относно обстоятелството, че в изпълнение на задължението си по чл. 4 от договора за кредит заемателят е сключил с „Файненшъл България“ ЕООД на същата дата договор за предоставяне на гаранция № 4512730, по силата на който вторият ответник се е задължил да издаде гаранция за плащане в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД с цел гарантиране изпълнението на всички задължения на потребителя по договора за паричен заем. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция заемателят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 769,08 лв., платимо на вноски от по 45,24 лв., последните дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД. В ал. 2 е предвидено задължение заемателят да заплаща възнаграждението по начините, установени в договора за паричен заем, като съгласно ал. 3 „Изи Асет Мениджмънт“ АД е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на заемателя за плащане на възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция, както и всички други вземания на гаранта по него.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

3

Тъй като ищцата и първият ответник „Изи Асет Мениджмънт“ АД имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК, процесният договор по своята правна характеристика представлява такъв за потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат изискванията на Закон за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.

2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. От това следва, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК, ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните.

Съобразявайки всичко изложено, съдът намира, че процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочените техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за потребителя да учреди обезпечение и да заплаща възнаграждение на вноски за това, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем, при което като краен резултат следва да заплати на заемодателя сума в общ размер от 2176 лв., неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договора. Действително възнаграждението за предоставената гаранция не възниква от договора за потребителски кредит, но разходите за неговото заплащане са пряко свързани с договора за паричен заем, тъй като се заплащат за услуга в полза на заемодателя, заложена като изискване за предоставяне на заема, съгласно чл. 4 от договора за заем. То представлява допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на заетата сума (т. нар. скрита възнаградителна лихва), което е уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения. Изложеното се подкрепя и от факта, че кредитодателят и гарантът са свързани лица по смисъла на § 1 от ДР на ТЗ, предвид това, че „Изи Асет Мениджмънт“ АД е едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД. Поради това независимо, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция се дължи на друго лице, различно от кредитодателя, доколкото разходите за същото са пряко свързани с договора за кредит, съобразно императивните разпоредби 4 на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, следва да бъдат включени при изчисляване на ГПР. В резултат на това последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита.