Решение № 202 от 17.07.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 202 гр. София, 17.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове:

Десислава Добрева

Мария Бойчева при участието на секретаря Ина Г. Андонова като разгледа докладваното от Мария Бойчева Касационно търговско дело № 20238002901542 по описа за 2023 година взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника “ДЖЕНЕРАЛИ ГЕРМАНИЯ АГ” против решение № 444/10.04.2023 г. по в.гр.д. № 2097/2022 г. по описа на Апелативен съд – София, 12 граждански състав, в частта, с която е частично потвърдено решение № 102/27.04.2022 г. по гр.д. № 126/2021 г. на Окръжен съд – Монтана за осъждане на настоящия касатор да заплати на А. К. И. сумата от 113 573 лева, на всеки от ищците К. С. Б., В. С. Б. и В. С. Б. сума от по 139 732 лева, на всеки от ищците В. К. Р. и К. Б. Р. сумата от по 53 573 лева - допълнително заместващо обезщетение за причинените им неимуществени вреди от смъртта на С. К.ов Б., настъпила в резултат на ПТП на 14.11.2018 г. на територията на Германия, близо до гр. Верлте, по вина на водача на л.а. “Мерцедес”, рег. № EL-I3229, ведно със законната лихва върху главниците от 11.03.2021 г. до окончателното плащане, и са разпредени разноските по делото.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост - касационни основания по чл.281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Поддържа се, че въпреки изложените във въззивната жалба оплаквания и доводи, апелативният съд е приел, че спорът пред него се 1 концентрира по въпросите за размера на обезщетенията за неимуществени вреди и дали същите следва да бъдат определени при приложение на съдебната практика във ФРГ. Изразява се несъгласие с приетото от въззивния съд, че уредбата на общата деликтна отговорност, отговорността на застрахователя по застраховка “Гражданска отговорност на автомобилистите”, произтичаща от непозволено увреждане, съпричиняването, подлежащите на обезщетяване вреди по видове и легитимираните лица е в много висока степен сходна с тази по същите въпроси в българското материално право. Добавя се, че след като е преценил, че първата инстанция е съобразила всички обстоятелства, относими към определянето на “уместния” размер на дължимата компенсация, въззивният съд е потвърдил обжалваното решение в тази част. Излагат се доводи, че в случая мотивите на апелативния съд са лаконични, като изобщо липсва произнасяне по оплакванията на застрахователя: за неправилно приложение на чл. 44, ал. 1 КМЧП; за игнориране от първата инстанция на представените съдебни решения на съдилища във ФРГ, от които се извежда съдържанието на понятието “уместен размер” на паричното обезщетение, използван в немското материално право; за неправилно приложение на чл. 15, букви а) и в) от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета (“Рим II”). Същевременно са изведени напълно погрешни правни изводи за основателност на присъдените от първата инстанция обезщетения за неимуществени вреди с аргументи за високото сходство на уредбата на материята в немското право с българското, както и за липсата на посочени в съдебната поръчка законово определени лимити, които да трябва да се съобразят от съда. Акцентира се, че предмет на установяване на чуждото право е не само съответната позитивна правна норма, но също така тълкуването и съдебната практика по нейното прилагане, поради което допустим източник на информация са и правноинформационните системи, официалните справочници, др. подобни.

Подчертава се, че, когато се обсъдят и тълкуват във взаимовръзка стълкновителните норми на Регламент (ЕО) № 864/2007 (“Рим II”) - чл. 4, пар.

1 и чл. 15, се налага извод, че е недопустимо определеното по този ред за приложимо материално право на държавата, в която е настъпила пряката вреда, да се тълкува и прилага чрез използването на аналогия с правото на сезирания съд, където е обичайното местопребиваване на увредените лица.

Това внася несигурност в правния мир и не постига целите, поставени в Регламента “Рим II”, а постановеното в този смисъл решение на националния съд противоречи на правото на ЕС. Изтъква се, че в постъпилата пред първата инстанция информация от Министерството на правосъдието на ФРГ и представените от ответника съдебни решения се дава тълкуване от немските съдилища на понятието “уместен размер на парично обезщетение”, възприеман на около 10 000 eвро. Сочи се, че именно в рамките на тези параметри ответникът вече е изплатил по предявените извънсъдебно претенции обезщетения за неимуществени вреди на увредените лица от смъртта на С. Б.. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната 2 част и отхвърляне в цялост на предявените искове, както и присъждане на разноски за трите съдебни инстанции.

Ответниците по касация А. К. И., К. С. Б., В. С. Б., В. С. Б., В. К. Р. и К.

Б. Р. оспорват основателността на подадената касационна жалба с доводи, че видно от съдебната поръчка, в немското право не съществува правнообвързваща таблица за определяне размера на неимуществените вреди, а критериите за това са залегнали в съдебната практика, аналогично на българската правна система. Максималните размери на застрахователното обезщетение и в Германия са ограничени от поставените лимити на застрахователната отговорност, като се прави разграничение при едно или повече пострадали лица. По тези съждения считат, че първата и въззивната инстанция правилно са определили по справедливост обезщетенията, които следва да репарират причинените им вреди. Акцентират, че макар съдът да е направил констатация за сходната уредба с тази по българското материално право, не е приложил последното. Оспорват доводи на касатора за присъждане на обезщетения в размер на по 10 000 евро, както предвиждал правителствен законопроект, тъй като същият не е действащ нормативен акт и не може да обвърже съда. Молят да бъде оставено в сила обжалваното решение.

С определение № 2574/09.10.2024 г., постановено по настоящото дело, въззивното решение в обжалваната част е допуснато до касационна проВ. на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния правен въпрос: “Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, които са залегнали в обосновано оплакване във въззивната жалба, и да изложи свои собствени мотиви по предмета на спора?”.

В проведеното открито съдебно заседание касаторът поддържа подадената жалба. Излага съображения, че от СЕС е постановено решение от 05.09.2024 г. по делото, във връзка с което е било спряно настоящото производство. В заключението на генералния адвокат е посочено, че само фактът, че при прилагане правото на държавата, където е настъпило произшествието, се стига до различно решение по отношение на размера на обезщетението, не е достатъчен, за да се заключи, че чл. 52 от българския Закон за задълженията и договорите е особена повелителна норма и заради това - приложима. Изтъква, че българската държава, когато е транспонирала Директива 2009/103, не е изложила изрични съображения по отношение на противоречие на нормите й с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, нито е дала указания как да се прилага и тълкува тази норма във връзка с директивата, която е част от общностното право. Ответниците по касация поддържат подадения отговор на жалбата. Добавят, че доколкото обезщетението за неимуществени вреди съгласно немското право се определя от съда по справедливост, то цитираното от касатора решение на СЕС е ирелевантно за спора. Заявяват възражение за прекомерност на претендираното от касатора адвокатско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо 3 отделение, като взе предвид изложените доводи и прецени данните по делото, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното:

В случая въззивният съд, сезиран с жалба на ответника срещу първоинстанционното решение в осъдителната част, е приел, че съдебният акт е валиден като постановен в границите на правораздавателната компетентност на съда и от законен състав. Преценил е, че същото е допустимо като съответстващо на заявените за разглеждане искови претенции, които черпят правното си основание от разпоредбата на чл. 432, ал. 1 КЗ. Счел е, че този извод не може да бъде разколебан и от обстоятелството, че в постановения краен съдебен акт съставът на ОС – Монтана е посочил правна квалификация на претенциите чл. 844, ал. 3 от ГК на ФРГ, последното с оглед произнасянето по приложимото материално право, а възражението на въззивника в тази насока се явява неоснователно.

Решаващият състав на САС е изтъкнал, че по делото не се спори относно настъпването на ПТП на 14.11.2018 г. на територията на Германия, близо до гр. Верлте, по вина на водача на л.а. “Мерцедес”, рег. № EL-I 3229 – А.И.М., в който С. К.ов Б. е бил пътник на предна дясна седалка, починал в резултат на причинените му при инцидента травми, несъвместими с живота. Добавил е, че по този въпрос и по въпроса за механизма на настъпване на произшествието са събрани специални знания, посредством заключенията на СМЕ и САТЕ, които не са оспорени от страните и са кредитирани от първоинстанционния съд, като същите са зачетени и от въззивния съд като компетентни, безпристрастно дадени и непротиворечащи на останалите събрани доказателства. Отбелязал е, че между страните не се спори, че ищцата А. К. И. е съжителствала на семейни начала с починалия Б., от което съжителство са родени три деца – К., В. и В. Б.и, също ищци в производството, че ищците К. и В. Р.и са родители на починалия Б., като смъртта му се е отразила на всеки от тях, както е установено от събраните гласни доказателства на двама свидетели, които са ценени от въззивната инстанция. Съобразил е, че по отношение автомобила, в който починалият е бил пътник, е имало сключен валиден застрахователен договор по застраховка “Гражданска отговорност” с ответното дружество, че ищците са от кръга на правоимащите лица, чиито понесени вреди от смъртта на техния партньор, баща и син, неимуществени и имуществени, подлежат на обезщетяване, както и че ответникът е изплатил на всеки от тях следните суми: на А. И. – 8 400 евро, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, на К. Б. – 5 250 евро, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, и 4 900 евро за имуществени вреди, на В. Б. – 5 250 евро, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, и 5 950 евро за имуществени вреди, на В. Б. – 5 250 евро, представляващи обезщетение за неимуществени вреди и 7 700 евро за имуществени вреди, на В. Р. и на К. Р. – от по 5250 евро, представляващи обезщетение за неимуществени вреди. Във връзка с въведеното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, изразяващо се в непоставяне на инерционен колан, съдът е обсъдил заключенията на САТЕ и на СМЕ.

4

При тези данни въззивната инстанция е констатирала, че спорът пред нея се концентрира върху въпросите за размера на обезщетенията за неимуществените вреди и дали същите следва да бъдат определяни при приложение на съдебната практика във ФРГ, налице ли е съпричиняване във вредоносния резултат от страна на починалия и налице ли са основания за приспадане размера на получаваната от децата на починалия наследствена пенсия от дължимото обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в лишаването им от издръжка до навършване на пълнолетие, която би им осигурявал пострадалият като техен баща. Апелативният съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 4, пар. 1 от Регламент (ЕО) № 864/2007 за извъндоговорни задължения, произтичащи от непозволено увреждане, приложимо е правото на държавата, в която е настъпила вредата – в случая на ФРГ. Акцентирал е, че видно от постъпилия отговор на съдебната поръчка, съдържащ приложимото материално право

(стр.

256-290 от първоинстанционното дело), уредбата на общата деликтна отговорност, отговорността на застрахователя по застраховка “Гражданска отговорност за МПС”, произтичаща от непозволеното увреждане, съпричиняването, подлежащите на обезщетяване вреди по видове и легитимираните лица е в много висока степен сходна с уредбата на тези въпроси в българското материално право. Обосновал е, че при определяне размерите на дължимите парични обезщетения за причинените душевни страдания на всеки от ищците – преживял партньор, деца и родители на починалия, първоинстанционният съд е съобразил всички обстоятелства, относими към определянето на “уместния” размер на дължимата компенсация, в т.ч. извършените от ответника доброволни плащания. Отчел е възрастта на всеки от ищците към момента на настъпване на смъртта, тежестта на загубата и продължителността на душевните страдания, близките и задружни семейни отношения между починалия и всеки от ищците. Преценил е загубата на партньора и неговата подкрепа за преживелия, незаменимата за всяко от децата, в невръстна възраст, загуба на родител, съответно трагичната загуба на техния син за родителите. Въззивният съд, съобразявайки и получената информация за приложимото немско материално право, е стигнал до извода, че не са налице основания за изменение на решението на първата инстанция в частта относно присъдените на всеки от ищците обезщетения за неимуществени вреди. Приел е за неоснователни предявените от децата на починалия искове за обезщетение за имуществени вреди поради лишаването им от издръжка и е е отменил частично първоинстанционното решение, в която част същото не е обжалвано и не е предмет на настоящото производство.