Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 4752 от 23.10.2024, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно гражданско дело 853/2024
Вид
Определение № 4752
Подписан
23.10.2024
В сила
23.10.2024
Състав
Мими Фурнаджиева, Борис Димитров Илиев, Велислав Павков

Цитирани разпоредби

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4752 гр. София, 22.10.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мими Фурнаджиева

Членове:

Велислав Павков

Борис Д. Илиев като разгледа докладваното от Борис Д. Илиев Касационно гражданско дело № 20248002100853 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. Д. Т., гражданин на Великобритания, роден на ********** г., с адреси: 13 Виктория Бунгалоус, Медстон роуд, Сиджап DA14 5BB, Великобритания, гр. Свети Влас, кв. „Инцараки-5“ № 74, ет. 2, ап. 8, чрез пълномощника му по делото адв. М. Т., против Решение №1120 от 30.10.2023г. по в. гр. д.

№1474/2023г. по описа на Окръжен съд- Бургас. С обжалваното въззивно решение е било потвърдено в осъдителната му част Решение № 238 от 26.05.2023 г., постановено по гр. д. № 764/2022 г. на Районен съд- Несебър, с което Г. Д. Т., гражданин на Великобритания, роден на ********** г., с настоящ адрес: гр. Свети Влас, кв. „Инцараки-5“ № 74, ет. 2, ап. 8, е осъден да заплати на И. К. Ч., ЕГН **********, и Р. П. З., ЕГН **********, сумата от 4289,12 лв., представляваща частичен иск от сумата от 19 922,56 лв., която сума представлява обезщетение за лишаване от ползване на 220 кв. м. от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на гр. Свети Влас, местност „Инцараки“, целият с площ от 1120 кв. м., за периода от м. октомври 2017 г. до м. май 2022г., ведно със законната лихва върху присъденото обезщетение от датата на подаване на исковата молба- 12.07.2022г., до окончателното й изплащане. С въззивното решение актът на първата инстанция е бил отменен в отхвърлителната му част, с която искът е бил отхвърлен за разликата над уважения размер от 4289,12 лв. до пълния му предявен размер от 5600 лв., като вместо това Г. Д. Т., гражданин на Великобритания, роден на ********** г., с настоящ адрес: гр. Свети Влас, кв. „Инцараки-5“ № 74, ет. 2, ап. 8, е бил осъден да заплати на И. К. Ч., ЕГН **********, и Р. П. З., ЕГН **********, още 1310,88 лв., която сума представлява част от сумата от 19922,56 лв.- обезщетение за лишаване от ползване на 220 кв. м. от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на гр.

Свети Влас, местност „Инцараки“, целият с площ от 1120 кв. м., за периода от м. октомври 1

2017г. до м. май 2022 г., ведно със законната лихва върху присъденото обезщетение от датата на подаване на исковата молба- 12.07.2022г., до окончателното й изплащане. В касационната жалба се излагат доводи за недопустимост и неправилност на обжалваното решение, като се иска отмяната му и отхвърляне на предявения иск. Към жалбата е представено изложение по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК, в което касаторът се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2 от ГПК.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответните страни по нея И. К. Ч., ЕГН **********, и Р. П. З., ЕГН **********, чрез пълномощника им по делото адв. С. М., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

Със същата е направено искане за спиране на производството по делото до приключване на гр.д.№534/2023г. по описа на Районен съд- Несебър, което е с предмет предявен на 19.05.2023г. от Г. Д. Т. и още 7 физически лица иск с правно основание чл.109 от ЗС против И. К. Ч. и Р. П. З. за осъждане на ответниците да преустановят възпрепятстване на ползването на имот с идентификатор *** досежно изградените в него басейн, барбекю и септична яма, като осигурят на ищците свободен достъп до прилежащите към сграда с идентификатор *** съоръжения. Касаторът твърди, че изходът на гр.д.№534/2023г. по описа на Районен съдНесебър е от значение за правилното решаване на настоящото дело. Това искане е неоснователно и следва да се остави без уважение. Както е изяснено в мотивите по т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 9.07.2019 г. по т. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, предвиденото в разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК съобразяване по обусловеното дело на установените с решението по обуславящото дело права, факти и обстоятелства, може да стане само пред съд, чиято основна дейност е решаваща, а не проверяваща. В касационното производство, развиващо се по реда на чл. 290- чл. 293 ГПК, правомощията на ВКС са лимитирани в рамките на проверка за валидност, процесуална допустимост и правилност на обжалваното решение, при недопустимост да се събират нови доказателства и да се установяват нови факти. Поради това ВКС не може да спира производството по делото на основание разпоредбата на чл.229, ал.1, т.4 от ГПК поради наличието на друго преюдициално дело между страните, освен в хипотезата на чл. 295 от ГПК, когато ВКС действа като решаващ съд и може да съобразява нови фактически положения, каквито представляват установените с решението или присъдата по обуславящото дело. При наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК (независимо кога са възникнали предпоставките за това - пред първоинстанционния или пред въззивния съд), въззивното решение ще е недопустимо и подлежащо на обезсилване като постановено при наличие на отрицателна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск по обусловеното дело- висящ преюдициален спор, от значение за правилното решаване на обусловения спор.

2

При обжалване пред ВКС, в изпълнение на задължението си във всяко положение на делото да следи за валидността и допустимостта на съдебните актове, ВКС е длъжен служебно да допусне касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК- поради "вероятна недопустимост" на въззивното решение, а преценката за допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното:

С обжалваното решение въззивният съд е приел, че считано от 17.11.2003г. ищците

И. К. Ч., ЕГН **********, и Р. П. З., ЕГН **********, са собственици на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Свети Влас, местност „Инцараки“, целият с площ от 1120 кв. м. Върху посочения имот е била построена многофамилна сграда с идентификатор ***., в която ищците са собственици на един от самостоятелните обекти-апартамент с идентификатор ***. На 28.02.2014г. ответникът Г. Д. Т. е придобил самостоятелен обект с идентификатор *** в процесната сграда, като го е продал на 04.08.2017г. След това на 14.03.2018 г. е придобил друг обект- самостоятелен обект с идентификатор ***, който е продал на 09.07.2018г. Съдът е приел, че в процесния период от м. октомври 2017г. до м. май 2022 г., в топлите месеци /от април до октомври/ без съгласието на ищците- собственици на имота ответникът е ползвал реална част от него с площ от 220 кв. м., в която са били изградени басейн и кът за почивка с навес и барбекю. Същият почиствал басейна и слагал препарати в него, извършвал подобрения по обособения до него кът за почивка и събирал такси от останалите собственици на самостоятелни обекти в сградата за ползването и поддръжката им, а освен това водил и свои приятели в имота. Съдът е посочил, че обстоятелството, че ответникът е ползвал процесната част от имота на ищците не е било оспорвано от него, а освен това по делото се установява, че между страните е висящо и друго съдебно производство по предявен от ответника срещу ищците иск за заплащане на направените от него подобрения в имота в качеството му на недобросъвестен владелец. Съдът е приел, че по този начин ответникът се е обогатил без основание за сметка на ищците, тъй като си е спестил заплащане на наем за ползването на посочената част от имота, а ищците са обеднели с неполучения наем.

Счел е за ирелевантни за изхода на спора възраженията на ответника, че в същия период имотът е бил ползван и от други лица- собственици на самостоятелни обекти в сградата, тъй като именно той е създал организацията за това ползване, доколкото е поддържал басейна и къта за почивка и е събирал такси от тях. Посочил е, че не е налице основанието за ползване на процесната площ по чл. 64 от ЗС, тъй като същата е относително обособена (намира се встрани от сградата) и не служи за преминаване от улицата до входа на сградата, а отделно от това басейнът и зоната с барбекюто представляват луксозни съоръжения, които имат изцяло развлекателна функция. Счел е за неоснователни възраженията на ответника, че спорната част от имота съставлява обща 3 част към построената в имота жилищна сграда. В тази връзка съдът се е позовал на формираната съдебна практика, съгласно която дворното място е обща част само когато има пълно съвпадение между етажните собственици и собствениците на дворното място, а в случай, че дворното място не принадлежи на всички етажни собственици, то не е обща част, а принадлежи изцяло на собственика му, като собствениците на самостоятелни обекти в сградата съобразно нормата на чл. 64 ЗС имат право да се ползват от дворното място, доколкото е необходимо за използването на обектите, които са придобили. Изложил е и съображения, че по делото не се твърди, а и няма данни, басейнът и зоната за барбекю да са били планирани и построени съвместно със сградата като част от един инвестиционен проект. При определяне на размера на дължимото за ползването на имота обезщетение съдът е кредитирал частично заключението на повторната съдебно- техническа експертиза, приета пред първоинстанционния съд. Приел е, че басейнът е бил ползван в месеците от процесния период от май до септември, а навеса, барбекюто и останалата част от дворното място- в месеците от април до октомври. Приел е, че наемната цена на навеса с барбекюто е 29,75 лв. на месец, на басейна- 99,37 лв. на месец, а на останалата част от дворното място- 64,02 лв. на месец, като за процесния период наемът на басейна е 2484,25 лв., наемът на барбекюто е 1130,50 лв., а наемът на останалата част от дворното място е 2432,76 лв., като общата дължима сума възлиза на 6047,51 лв.

По посочените съображения съдът е уважил исковата претенция в пълния й предявен размер от 5600 лв., която сума след допуснато изменение на иска е претендирана като частичен иск от 19 922,56 лв.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът поддържа, че въззивното решение в частта му за определения размер на обезщетението за ползването на имота е очевидно неправилно, поради което иска допускането му до касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Позовавайки се на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС /Решение №27 от 02.02.2015г. по гр.д.№4265/2014г., 4-то г.о./ по въпроса длъжен ли е съдът да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение и на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, като са формулирани следните въпроси, които според касатора „не намират адекватен отговор нито в законовия регламент, нито в постановената съдебна практика“ :

1.Допустимо ли е увеличаване на иска и предявяването му като частичен до приключване на съдебното дирене в първата инстанция?

2.Ако в хода на делото, по предявен иск с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД за лишаване от ползването на недвижим имот се установи, че ползвателите на имота са повече от един /в случая всички етажни собственици/, то следва ли същите да бъдат привлечени като необходими друГ. по делото?

4

Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република БълГ.я или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.