Решение № 4377 от 18.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4377 гр. София, 18.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на шести юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

ТЕОДОРА М. ИВАНОВА при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело № 20231100502250 по описа за 2023 година

За да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение от 11.11.2022г., постановено по гр.дело №71765/2021г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 172-ри състав, е отхвърлен предявения от "ЮБЦ" ЕООД, с ЕИК *******, срещу А. Е. П., с ЕГН **********, установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.92, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 24.96 лв., представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на договора за предоставяне на далекосъобщителни услуги, с клиентски №******* от 24.12.2017г., във връзка с който е била издадена фактура №1250678854 от 01.08.2018г., с падеж на плащане - 18.08.2018г., за която сума е издадена на 17.09.2021г. заповед за изпълнение на парично задължение п о чл.410 ГПК по ч.гр.дело №50892/2021г . по описа на СРС, ІІ Г.О., 172-ри състав.

Постъпила е въззивна жалба от ищеца - "У.Е." ЕООД, с ЕИК ******* /с предишно наименование "ЮБЦ" ЕООД/, чрез процесуален представител адв.В. Г., с приложено пълномощно, с която се обжалва изцяло решение от 11.11.2022г., постановено по гр.дело №71765/2021г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 172-ри състав, с което е отхвърлен предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.92, ал.1 ЗЗД, като са релевирани оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение, като постановено в противоречие на закона и на събраните по делото доказателства. Поддържа се, че неправилно първостепенният съд е приложил института по погасителната давност, като е приел, че претендираното вземане за 1 неустойка за предсрочно прекратяване на договор за предоставяне на далекосъобщителни услуги, с клиентски №******* от 24.12.2017г., сключен между длъжника - А. Е. П. и "Българска телекомуникационна компания" ЕАД, във връзка с който е била издадена фактура №1250678854 от 01.08.2018г., с падеж на плащане 18.08.2018г., е погасено по давност. Излага се, че в случая първоинстанционният съд не се е съобразил с разпоредбите на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020г. и за преодоляване на последиците /ЗМДИП/, обн.ДВ, бр.28/24.03.2020г., в сила от 13.03.2020г., съгласно който нормативен акт по време на обявеното извънредно положение не текат давностните срокове с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното решение на СРС като неправилно и незаконосъобразно и вместо него да постанови друго, с което да уважи предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.92, ал.1 ЗЗД. Претендира присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции, както и в заповедното производство. Прилага се списък по чл.80 от ГПК за сторените разноски пред двете съдебни инстанции и в заповедното производство.

Въззиваемата страна - ответник – А. Е. П. /допусната е промяна във фамилното име с определение от съдебно заседание на 06.06.2024г./, с ЕГН **********, не депозира писмен отговор, в съдебно заседание взема становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. При условията на евентуалност в случай, че въззивният съд приеме, че подадената въззивна жалба е основателна, прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на претендирани от въззивника-ищец разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

Предявен е от "ЮБЦ" ЕООД, с ЕИК *******, с ново наименование "У.Е." ЕООД, срещу А. Е. П., с ЕГН **********, установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.92, ал.1 ЗЗД.

С оглед предмета на подадената въззивна жалба на инстанционен контрол подлежи изцяло постановеното първоинстанционно решение, е което е отхвърлен предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.92, ал.1 ЗЗД като неоснователен поради погасяването на претендираното вземане по давност.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесната искова сума видно от приложеното ч.гр.дело №50892/2021г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 172-ри, въззивника -ищец- "ЮБЦ" ЕООД, с ЕИК *******, с ново наименование "У.Е." ЕООД, е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 31.08.2021г. и е постановена на 17.09.2021г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК 2 срещу А. Е. П. за заплащане сумата, посочена в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - А. Е. П. възражение, поради което дължимата от нея сума, посочена в заповедта на изпълнение, е предмет на предявения в настоящото производство установителен иск.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т.1 - ТР№1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС).

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо и по същество е правилно, но по съображения различни от тези, които е изложил решаващия състав на СРС. В конкретния случай СРС е отхвърлил предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.92, ал.1 ЗЗД като неоснователен поради погасяване по давност на претендираното вземане, който извод е неправилен, тъй като при постановяването му е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Основателни се явяват изложените в този смисъл доводи във въззивната жалба, че първостепенният съд, при обосноваване на извода, че претендираното от ищеца вземане за неустойка за предсрочно прекратяване на договор за предоставяне на далекосъобщителни услуги, с клиентски №******* от 24.12.2017г., сключен между длъжника - А. Е. П. и "Българска телекомуникационна компания" ЕАД, във връзка с който е била издадена фактура №1250678854 от 01.08.2018г., с падеж на плащане - 18.08.2018г., е погасено по давност, е допуснал нарушение на императивни норми - чл.3, ал.1, т.2 от ЗМДИП, която разпоредба постановява, че за срока от 13 март 2020г. до отмяната на извънредното положение спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти. Независимо от този извод на въззивният съд, като краен резултат обжалваното решение, с което е отхвърлен предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.92, ал.1 ЗЗД, се явява правилно, но по други правни аргументи:

В конкретната хипотеза не е спорно между страните, както и от анализа на събраните по делото доказателства се установява, че на 24.12.2017г. между "Българска телекомуникационна компания" ЕАД и ответницата - А. Е. П. е бил сключен договор за предоставяне на далекосъобщителни услуги, с клиентски №*******, при Общи условия, с предмет предоставяне на далекосъобщителни услуги, по тарифен план "Smart S", при месечен абонамент в размер на 8.32 лв. /без ДДС/, за срок от 24 месеца, считано от 24.12.2017г.. Ищецът е извършвал доставка на далекосъобщителни услуги при условията на тарифен план "Smart S", като за потребените от ответницата електронни съобщителни услуги за период на потребление от 01.02.2018г. до 01.06.2018г. са издавани фактури, задъженията по които не са платени от ответницата в уговорения в общите условия срок за плащане. Страните постигнали съгласие, че ако договорът бъде прекратен преди изтичането на уговорения срок по искане или по вина 3 на абоната, включително при неплащане на дължими суми, абонатът дължи на фирма неустойка, равна на оставащите до края на срока, но не повече от трикратния им размер, месечни абонаменти за услугите на срочен абонамент, за които договорът се прекратява, включително за допълнителни услуги, по техния стандартен размер без отстъпка.

В разглеждания случай в исковата молба са изложени твърденията, че ответницата не била заплатила стойността на предоставените й далекосъобщителни услуги при условията на тарифен план "Smart S" за периода от 01.02.2018г. до 01.06.2018г., поради което и "Българска телекомуникационна компания" ЕАД е упражнила правото си да развали процесния договор на 04.07.2018г., като ищецът претендира да е кредитор на вземане за договорна неустойка в размер на 24.96 лв. /равна на три абонаментни такси - всяка от които в размер на 8.32 лв. /без ДДС/ по силата на договор за цесия 01.10.2019г., сключен с "С.Г.Груп" ООД, което дружество съответно е придобило това вземане по договор за цесия от 16.10.2018г., сключен с "Българска телекомуникационна компания" ЕАД.

Основният спорен по делото въпрос е свързан с това дали ищцовото дружество е материално легитимиран кредитор на претендираното вземане.

Като израз на прогласеното в чл.6 от действащия ГПК диспозитивно начало в исковия процес, всяка страна поначало следва да е активна при доказване на фактите, на които основава своите искания или възражения /чл.154, ал.1 ГПК/.

Прехвърлянето на вземания и задължения е уредено в нормите на чл.99 - чл.102 ЗЗД. Общото между тази правни институти е промяната в субектите на облигационното отношение. Правната доктрина допуска прехвърляне не само на вземания, но и на права по договор чрез цесия, както и прехвърляне на правоотношение, при което се съчетават правилата на цесията и на заместването в дълг. Съответно цесията е договор, с който кредиторът на едно вземане - цедент, го прехвърля не трето лице - цесионер, като последният разполага с правото да го събере от длъжника. Предмет на същата несъмнено могат да бъдат вземания /действителни/, които имат имуществен характер /каквот о е и процесното/. Длъжникът по вземането не е страна по цесията. В закона липсва изискване за форма за действителност на цесията. Цесионерът придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало в момента на сключването на договора. Заедно с вземането върху цесионера по силата на закона преминават и всички акцесорни права /освен ако е уговорено противното/.

Обстоятелството, че цесията засяга интересите както на страните по договора, така и на трето лице - длъжника, налага извършването на допълнително действие съобщаване на длъжника за цесията - чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. Съобщението е едностранно изявление, с което длъжникът се известява, че вземането на неговия кредитор е прехвърлено на нов кредитор. То е неформално и за да породи действие трябва да бъде извършено от цедента - чл.99, ал.3 ЗЗД.