Решение № 317 от 04.12.2023, Административен съд - Русе

Р Е

Ш Е Н

И Е

№ 317 гр.Русе, 04.12.2023 г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

Административен съд-Русе, I-ви състав, в открито заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

СЪДИЯ: Ивайло Йосифов при участието на секретаря Наталия Георгиева и прокурора Георги Манолов, като разгледа докладваното от съдията адм.д. № 368 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.203 – чл.207 от АПК във вр. с чл.1, ал.2 от ЗОДОВ.

Ищецът „Медикъл тим“ ЕООД, със седалище в гр.Русе, чрез процесуалния си представител, твърди, че с влязло в сила, като необжалвано, решение № 12518/15.01.2019 г., постановено по НАХД № 12373/2018 г. по описа на Районен съд – София било отменено наказателно постановление № 32-0023-3879 от 03.07.2018 г., издадено от изпълнителния директор на Агенцията за хората с увреждания, с което, за нарушение по чл.12, ал.2, т.1 от Наредбата за условията и реда за осъществяване и контрол на дейностите по предоставяне на помощни средства, приспособления и съоръжения за хората с увреждания и медицински изделия, посочени в списъците по чл. 35г, ал. 1 от Закона за интеграция на хората с увреждания (обн., ДВ, бр. 65 от 10.08.2007 г., в сила от 12.06.2007 г., отм., бр. 61 от 2.08.2019 г., в сила от 2.08.2019 г.) и на основание чл.54а от ЗИХУ и чл.53 вр. чл.83 от ЗАНН, му била наложено административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 10 000 лева. Поддържа, че в съдебната фаза на административнонаказателното производство упълномощил адв.В.М. ***, която го представлявала при съдебното оспорване на наказателното постановление пред въззивната инстанция и с която сключил договор за правна защита и съдействие № 0167648/23.10.2018 г. За осъщественото процесуално представителство и защита било договорено възнаграждение в размер на 830 лева, което обаче не било заплатено при сключване на договора, а по-късно – на 15.01.2019 г., в брой, което обстоятелство било отбелязано в договора, който в тази част имал силата на разписка за направеното плащане.

Заявява, че заплатеното адвокатско възнаграждение за него представлява имуществена вреда, която е пряка и непосредствена последица от отмененото незаконосъобразно наказателно постановление. Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника – Агенция за хората с увреждания, да му заплати обезщетение в размер на 830 лева за претърпените имуществени вреди.

Претендира присъждането и на законната лихва, за която счита, че също има характер на обезщетение за вредите от незаконосъобразния санкционен акт, поради което за нея бил неприложим тригодишния давностен срок по чл.111, б.“в“ от ЗЗД вр. § 1 от ЗР на ЗОДОВ. Лихвата се претендира, считано от датата на влизане в сила на съдебното решение за отмяна на НП – 08.02.2019 г. до окончателното изплащане на главницата. Моли да му бъдат присъдени и направените деловодни разноски, за които представя списък.

Ответникът –

Агенцията за хората с увреждания, чрез процесуалния си представител, е депозирал писмен отговор, в който оспорва предявените искове по подробно изложените в отговора съображения. Счита същите за неоснователни и моли съда да постанови решение, с което те да бъдат отхвърлени. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на разноските за адвокатското възнаграждение, заплатено от ищеца.

Представителят на Окръжна прокуратура – Русе дава заключение за допустимост на предявените искове. Счита предявеният главен иск за основателен като сочи, че размерът, до който той следва да бъде уважен, с оглед действителната правна и фактическа сложност на административнонаказателното производство, за защита по което е заплатено възнаграждението, е минимално определеният в чл.36 от ЗА такъв.

Предявеният акцесорен иск счита частично основателен като прави възражение за изтекла тригодишна погасителна давност по чл.111, б.“в“ от ЗЗД вр. § 1 от ЗР на ЗОДОВ. Счита, че този давностен срок е приложим и за лихвите върху претендираното обезщетение за имуществени вреди, тъй като те са мораторни (закъснителни) по своя характер.

Съдът, като съобрази становищата на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено следното:

Искът е предявен след отмяната на незаконосъобразното наказателно постановление (чл.204, ал.1 от АПК) и е насочен срещу процесуално легитимиран ответник (чл.205, ал.1 от АПК), имащ качеството на юридическо лице съгласно чл.10, ал.1 от ЗХУ и чл.2, ал.1 от Устройствения правилник на Агенцията за хората с увреждания. До датата на приключване на съдебната фаза на административнонаказателното производство с постановяване на необжалваното решение на въззивната инстанция – 15.01.2019 г. е липсвал процесуален ред, по който направените разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение да могат да бъдат присъдени в самото административнонаказателно производство, поради което приложимият ред за тяхното репариране е този по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ (вж. в този смисъл мотивите към т.1 от Тълкувателно постановление № 2 от 19.05.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2014 г., ОСГК и Първа и Втора колегия на

ВАС). Допълнението на закона, чрез създаването на новите ал.3 – ал.5 на чл.63 от ЗАНН, с които се урежда присъждането на деловодни разноски в административнонаказателното производство, е извършено по силата на § 9 от ПЗР на ЗИДЗОДОВ (обн., ДВ, бр.94 от 29.11.2019 г.) и има действие занапред (ex nunc). По изложените съображения съдът намира предявените искове допустими. Разгледани по същество, главният иск се явява основателен в пълния предявен размер, а акцесорният такъв за мораторната лихва – до размера, непокрит с погасителна давност.

От материалите по приложеното НАХД № 12373/2018 г. по описа на Районен съд – София се установява, че в това производство ищецът е бил представляван от адв.В.М.

***. Между ищеца и адв.М. бил сключен договор за правна защита и съдействие № 0167648/23.10.2023 г. (в оригинал на л.39 от делото на СРС и в заверен от адвоката препис на л.9 от настоящото дело), по силата на който, за процесуално представителство и защита по посоченото административнонаказателно производство, било договорено адвокатско възнаграждение в размер на 830 лева. В раздел III “Договорено възнаграждение“, ред „начин и срок на плащане“ от договора за правна защита и съдействие не е изрично посочено по какъв начин ще бъде платена сумата – чрез превод по банкова сметка ***. В следващия ред „платена сума“ от екземпляра на договора за правна защита и съдействие, представен по делото на СРС, също липсва отбелязване на заплащането на уговореното възнаграждение в брой. В заверения препис от договора, представен на л.9 по настоящото дело, имащ доказателствената сила на оригинала – арг. от чл.32, изр. второ от ЗА вр. чл.179, ал.2 от ГПК вр. чл.204, ал.5 от АПК, обаче в ред „платена сума“ е изрично вписано следното:“Платено на 15.01.2019 г. окончателно реш. 830 лв.“ като е положен подпис от страна на адвоката, получил сумата.

При това положение, с оглед задължителните съгласно чл.130, ал.2 от ЗСВ указания по т.1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д.

№ 6/2012 г., ОСГТК, съдът намира, че приложеният в заверен препис по делото договор за правна защита и съдействие, в който е удостоверено заплащането в брой на уговореното адвокатско възнаграждение на 15.01.2019 г. има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. Следва да се отбележи, че доказателствената сила на това удостоверяване не е поставена в зависимост от това дали възнаграждението е заплатено на датата, на която е бил сключен договорът. Възможно е, както в случая, плащането да е станало по-късно, като причините за това могат да бъдат от различно естество, напр. изпитвани от клиента икономически затруднения. Освен това не е необходимо при по-късното плащане на адвокатското възнаграждение това обстоятелство да бъде удостоверявано и с подписа на клиента. Съгласно чл.77, ал.1 от ЗЗД разписката е документ, изходящ от кредитора и удостоверяващ полученото от него изпълнение, а кредитор по задължението за заплащане на адвокатското възнаграждение е именно адвоката, предоставил правната помощ и съдействие.

Освен това по делото е назначена съдебна счетоводна експертиза, от заключението по която е видно, че общата сума на получените от адв.М. адвокатски възнаграждения през месец януари 2019 г., през който месец – на 15.01.2019 г., според отбелязването в договора, е получено плащането на възнаграждението по същия, възлиза на 4402 лева. Този доход е отразен в годишната данъчна декларация по чл.50 от ЗДДФЛ на адвоката за данъчен период 2019 г.

От материалите по делото на СРС се установява, че адв.М. активно е участвала при провеждането на защитата на ищеца (жалбоподател) – изготвила е въззивната жалба, макар същата да е подписана от управителя на ищцовото дружество, явила се е в проведеното на 26.10.2018 г. съдебно заседание на СРС, в което заседание е разпитан един свидетел и е пледирала за отмяна на НП. Следователно адвокатската защита, за която е заплатена исковата сума, е била реално предоставена.

Така основният въпрос, който подлежи на решаване по настоящото дело, е дали заплатеното възнаграждение, претендирано като имуществена вреда, съставлява пряка и непосредствена последица от отмененото незаконосъобразно наказателно постановление. С Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2017 г. на ВАС по т. д. № 2/2016 г., ОСС, I и II колегия, на този въпрос е даден положителен отговор като е прието, че при предявени пред административните съдилища искове по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл.4 от същия закон. В мотивите е посочено, че щом едно от условията по АПК за образуване на производство по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ е административният акт да е отменен и след като в производството по отмяната му гражданина е ползвал адвокатска защита, защото не е могъл сам да се защити, то заплатеният на адвоката хонорар за осъществяване на тази защита съставлява имуществена вреда, която е в пряка причинна връзка с отмененото наказателно постановление и е непосредствена последица от него, а не неприсъщ разход.

Действително, както се приема в мотивите на тълкувателното решение на ВАС, институтът на обезщетението от непозволено увреждане не е и не може да се превърне в средство за неоснователно обогатяване, поради което и съдът, спазвайки принципите на справедливостта и съразмерността, следва да присъди само и единствено такъв размер на обезщетение, който да отговаря на критериите на чл.36, ал.2 от ЗА, т.е. да е "обоснован и справедлив" и следователно съразмерен на извършената правна защита и съдействие. Този размер следва да обезщети страната за действително понесените от нея вреди от причиненото й от държавния орган непозволено увреждане, без да накърнява или да облагодетелства интересите на която и да е от страните в производството. Критериите за преценка кога заплатеното адвокатско възнаграждение може да бъде намалено, защото не съставлява пряка и непосредствена последица от отменения незаконен акт, са изяснени в Тълкувателно решение № 1 от 11.12.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2017 г., ОСГК. В него се приема, че това може да стане, ако бъде установено, че изплатеното в наказателното производство адвокатско възнаграждение е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на наказателното (в случая административнонаказателното) дело и надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение. В последния случай изплатеното в повече няма да се намира в причинна връзка с незаконното обвинение и няма да е необходима последица от него.

Изхождайки от критериите, очертани в посочените тълкувателни актове на ВАС и ВКС, настоящият съдебен състав намира, че размерът на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение за защита и процесуално представителство по НАХД № 12373/2018 г. по описа на СРС кореспондира на правната и фактическа сложност на делото и обезпечава легитимни цели и по – специално справедливото възмездяване на високоотговорния труд на адвоката (в тази връзка вж. съображенията по т.1 от Решение на Съда на ЕС (първи състав) от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16 и мотивите на решение № 9273 от 27.07.2016 г. на ВАС по адм. д. № 3002/2015 г., III о.). Наложената с отмененото наказателно постановление имуществена санкция е в размер на 10 000 лева, поради което минималният размер на адвокатското възнаграждение за защита и процесуално представителство по делото, към датата на сключване на договора за правна помощ – 23.10.2018 г., е възлизал, съгласно чл.18, ал.2 вр.чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в приложимата редакция на текстовете, при стойност на санкцията от 10 000 лв. до 100 000 лв., в размер на 830 лв. плюс 3 % за горницата над 10 000 лв. В конкретния случай такава горница липсва, поради което, при наложена с НП имуществена санкция в размер на 10 000 лева, минималният размер на адвокатското възнаграждение е 830 лева, колкото са били договорени и заплатени от ищеца на адв.М.. Следователно налице са всички изискуеми елементи от фактическия състав на иска по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, поради което предявеният главен иск следва да бъде уважен в пълен размер. Следва да се отбележи, че в отговора на ответника се съдържат възражения, които са свързани с твърдения за законосъобразността на НП, която е отречена със сила на пресъдено нещо и които поради тази причина не следва да бъдат подлагани на коментар.

Разпечатката съдържа 28 от 52 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/e7ea4666-5490-4d6e-82e0-22ad9240a821