Решение № 674 от 22.05.2023, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 674 гр. София, 22.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ася Събева

Членове:

Красимир Машев

Петя Алексиева при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело № 20221000502972 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С Решение № 262624/04.08.2022 г., постановено по гр. д. № 13895/2020 г., по описа на СГС, I ГО, 2 състав, са уважени предявените от К. И. Л. и А. Р. Г. срещу Администрацията на Министерски съвет кумулативно активно субективно съединени кондикционни искове с правно основание чл. 59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на процесния имот за периода от 13.10.2017 г. до 16.12.2020 г. – в размер на сумата от по 50000 лв. (за всеки един от ищците), част от глобално претендираната сума от по 140335 лв. (за всеки един от тях).

Решението е обжалвано изцяло от ответника, който поддържа, че крайният съдебен акт на СГС е недопустим, тъй като първоинстанционният съд не е спрял съдебното производство до решаване на преюдициален правен спор, образуван по молба за отмяна по реда на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК на влязлото в сила решение, с което ищците обосновават своята активна материалноправна легитимация като собственици на процесния имот. Счита, че тъй като процесният имот е със статут на недвижима културна ценност на парковото и градинското изкуство с категория „национално значение” (Парк „Евксиноград”), стопанисващият го субект – Администрацията на Министерския съвет, е осъществявал дейности по поддръжката, обработката и запазването на този обект като културна ценност, като ежегодно извършва значителни разходи, поради което тя не се обогатила. Твърди, че оценката за ползването на този имот е твърде завишена с оглед на обстоятелството, че определянето на пазарния наем е извършено според предвижданията за неговото ползване 1 към 03.05.2012 г., т.е. преди той да е определен за културна ценност и преди да бъде реституиран. Оспорва, че процесната недвижима вещ представлява частна собственост, тъй като тя била част от Стопанство „Евксиноград”, чийто статут е на публична държавна собственост – тя не е била и индивидуализиран като отделен поземлен имот по кадастралната карта. В този смисъл, счита, че не може да се определи пазарната стойност за неговото ползване - „реституираният имот е статут на недвижима ценност с национално значение, поради което е изваден извън гражданския оборот” („не би могъл да бъде продаван от държавата, нито отдаван под наем, както и не би могло да се прави сравнение с друг подобен имот в района”). Оспорва решението и в частта му за разноските, но въззивният съд не може за първи път да се произнесе по тази молба – по реда на чл. 248, ал.

1 ГПК, а след влизане в сила на настоящото решение първоинстанционният съд следва да разгледа искането за изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските.

В срока по чл. 263 ГПК въззиваемите са подали отговор на въззивната жалба, в която развиват подробни правни доводи за нейната неоснователност.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима, като по същество се явява неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

СГС, I ГО, 2 с-в е бил сезиран с кумулативно активно субективно обективно съединени кондикционни искове с правно основание чл. 59 ЗС.

За да постанови обжалваното решение, СГС е приел, че ищците са придобили правото на собственост върху спорния имот на действително деривативно правно основание договор за покупко-продажба, удостоверен с нотариален акт, сключен с В. К. С., на когото на уредено в ЗСПЗЗ реституционно основание е възстановено правото на собственост върху процесната недвижима вещ. Счел е, че между страните в настоящото съдебно производство е установено със СПН, че праводателят на ищците е бил носител на правото на собственост върху този имот, поради което тази недвижима вещ нито принадлежи на ответника, нито е обект на публична държавна собственост, както се поддържа и във въззивната жалба. След като е приел за установен правнозначимия факт, че през релевантния период държавата чрез Администрацията на МС е ползвала без правно основание процесния имот, е достигнал до правния извод, че ответникът трябва да заплати обезщетение за своето неоснователно обогатяване – спестяване на разходи за наемно възнаграждение за ползването на недвижимата вещ, които се равняват на определената от СОЕ оценка (в размер на сумата от 2

280670 лв. – за всеки един от ищците по 140335 лв.). Но тъй като исковете са предявени като частични – по 50000 лв. за всеки един от ищците, СГС ги е уважил изцяло.

Неоснователно се явява правното съждение на въззивника за недопустимост на първоинстанционното решение. В случай че съдебното производство не е било спряно поради преюдициалност на друг съдебен спор (на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК), не първоинстанционното, а въззивното решение би било недопустимо. Но както САС е имал повод да изясни в Определението, постановено по реда на чл. 267, ал. 1 ГПК, уреденото в чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК правно основание за спиране на исковото производство е приложимо, само когато е висящ преюдициален съдебен спор по исково производство, а не по такова, което е образувано по молба за прилагане на извънредните способи за отмяна на неправилно влязло в сила съдебно решение, какъвто е настоящият случай. От друга страна, от извършената от въззивния съд служебна проверка се установи, че молбата за отмяна на влязлото в сила решение, въз основа на което ищците основават своята активна материална легитимация като собственици на процесния имот, е оставена без разглеждане с Определение № 50202/13.12.2022 г., постановено по гр. д. № 3312/2022 г. по описа на ВКС, I ГО, което е влязло в сила, тъй като делото е върнато на първоинстанционния съд (ВРС).

Възникването на спорното материално право, предмет на предявените кумулативно активно субективно съединени кондикционни искове, се обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки (юридически факти): 1. ответникът да е ползвал през релевантния период без правно основание процесната вещ; 2. ищците да са собственици на този имот, като не са могли да го ползват лично или са били лишени от възможността да получава граждански плодове от тази недвижима вещ (например наемно възнаграждение); 3. ответникът да се е обогатил със спестеното наемно възнаграждение за ползване на недвижимата вещ; 4. ищците да са обеднели, тъй като не са могли лично да ползват вещта или да получават от нея граждански плодове; 5. връзка между обедняването и обогатяването, която не следва да е пряка, а да е обусловена от общи факти и 6. за ищците да липсва друг ред за защита на съдебно предявеното субективно право.

От влязлото в сила Решение № 93/24.04.2013 г., постановено по гр. д. № 1535/2010 г. по описа на ВКС, I ГО, се изяснява, че със СПН е установено по отношение на Българската държава, че на реституционно основание по ЗСПЗЗ В. К. С. е носител на правото на собственост върху процесния имот, поради което е уважен както предявеният срещу държавата ревандикационен иск по чл. 108 ЗС, така и кондикционният иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползване на спорния имот за периода от 03.11.2001 г. до 23.10.2006 г.

Тъй като ищците в настоящото исково производство са правоприемници на В. К. С.

(въз основа на договор за покупко-продажба, удостоверен в н. а. № 200, съставен по н. д. № 1012/2017 г. от нотариус Ж. Т.), субективните предели на влязлото в сила решение, с което праводателят на ищците е признат за носител на правото на собственост върху спорния имот – по отношение на държавата, се разпростират както по отношение на процесуалния субституент на държавата (Администрацията на МС, която е обявена на основания чл. 40, 3 ал. 3 ЗА за отделен правен субект, т.е. за адресат на материалноправни норми, титуляр на материални субективни права и правни задължения), така и по отношение на ищците, частни правоприемници на спорното материално право след влизане в сила на Решение № 93/24.04.2013 г., постановено по гр. д. № 1535/2010 г. по описа на ВКС, I ГО (изрично в този смисъл е правната норма, уредена в чл. 298, ал. 2 ГПК). Следователно, всички незаявени в предходния исков процес факти и материалноправни възражение от държавата, обосноваващи липсата на активната материална легитимация на праводателя на ищците в настоящото исково производство като собственик на процесния имот, са преклудирани от СПН на влязлото в сила решение, поради което е недопустимо (в материалноправния смисъл на това понятие) процесуалният субституент на държавата, който упражнява фактическата власт върху процесния имот, да оспорва вещните права на праводателя на ищците, вкл. с правен довод, че недвижимата вещ е публична държавна собственост (извън гражданския оборот). Напротив, при установяване със СПН, че частноправен субект е носител на правото на собственост върху процесната недвижима вещ, този правен спор е решен и държавата, вкл. нейните процесуални субституенти (в частност Администрацията на МС) са длъжни да зачетат установителното и регулиращотото действие на СПН на влязлото в сила решение, с което е разрешен вещноправният спор за принадлежността на правото на собственост върху имота, т.е. не само не трябва да оспорват това правно състояние, но и да се подчинят на съдебно установеното.

В случай че тази недвижима вещ е част от Стопанство „Евксиноград” и следва да се ползва за публични цели, държавата притежава законоустановени способи да придобие правото на собственост върху имота, дори и против волята на неговия титуляр (ако той не е съгласен да се извърши замяна по реда на чл. 12, ал. 4, т. 2 ЗКН) – чрез отчуждаване за задоволяване на държавни нужди, след предварително и равностойно обезщетение (арг. чл.

17, ал. 5 КРБ), но не и в последващ исков процес, в който е предявено кондикционно вземане, да релевира вече преклудирани факти и материалноправни възражения (поради тези правни доводи САС е оставил без уважение като неотносими за правилното решаване на правния спор, предмет на делото, всички релевирани във въззивната жалба доказателствени искания). В този смисъл, за възникване на предявеното спорно материално право е ирелевантно обстоятелството, че процесният имот е със статут на недвижима културна ценност на парковото и градинското изкуство с категория „национално значение” („Парк Евксиноград” – съгласно Заповед № РД9Р-4/03.05.2012 г. и Заповед № РД9Р13/03.05.2012 г.). Както законосъобразно е изяснено от СГС, културните ценности могат да бъдат публична и частна собственост, т.е. те могат да бъдат притежание и на частни физически и юридически лица.

Съществено е обстоятелството, че ищците са собственици на процесния имот, както и че държавата (без да е доказала годно правно основание) упражнява през исковия период (макар и да е било инициирано производство по принудителен въвод във владение) - чрез своя процесуален субституент (Администрацията на МС), фактическата власт върху недвижимата вещ, възпрепятствайки неговите титуляри да я ползват по нейното 4 предназначение, вкл. да извличат от нея граждански и естествени плодове. Следователно, в процеса на доказване са установени от ищците (чрез пълно и главно доказване, както предписва правната норма на чл. 154, ал. 1 ГПК) всички материални предпоставки (юридически факти), при проявлението на които се поражда спорното кондикционно вземане.