Решение № 146 от 17.09.2021, Окръжен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 146 гр. Сливен , 17.09.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ в публично заседание на петнадесети септември, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Надежда Н. Янакиева

Мартин Цв. Сандулов

Красимира Д. Кондова при участието на секретаря Соня В. Петкова като разгледа докладваното от Красимира Д. Кондова Въззивно гражданско дело № 20212200500291 по описа за 2021 година

Производството е въззивно и се движи по реда на глава двадесета ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника в първоинстанционното производство ОДМВР Сливен, депозирана чрез пълномощник и насочена срещу Решение № 260280/27.04.2021г. по гр.д. № 3603/2020г. на СлРС. С атакувания съдебен акт съдът уважил предявен осъдителен иск с правно основание чл.226, ал.2, вр.ал.1, т.2 КТ, като осъдил ответната дирекция да заплати на ищеца К.И. от гр.Нова Загора сума в размер на 6459,60 лв.,обезщетение за имуществени вреди-пропуснати ползи от неполучени в срок месечни пенсии в размер на 538,30 лв. месечно за периода 01.10.2017г.30.09.2018г., следствие невярно документиране в справка за часове положен извънреден труд в периода 01.2006г. до 01.2016г.вкл. с рег.№ 343р4169/25.02.2016г.. на ОД МВР Сливен и Удостоверение обр.В на МВР за класиране и пенсия с № 343р-4166/25.02.2016г., в който е вписан общ осигурителен стаж на ищеца, както и сума в размер на 1645,98 лв., обезщетение за забавено плащане на парично задължение за периода на забава от 21.10.2017г. до 19.10.2020г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.10.2020г. до окончателното плащане. С решението 1 е осъден ответника да заплати на ищеца и деловодни разноски в размер на 1200 лв., както и в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на СлРС сумите от 324,22 лв.-държавна такса и 680 лв., разноски за съдебно икономическа експертиза.

Съдебното решение се обжалва изцяло, като неправилно, постановено при допуснати процесуални нарушения и на материалния закон и необосновано.

Твърди се, че съдът неправилно приел за неоснователно възражението му за погасяване на претенциите по давност, като счел, че тригодишният срок по чл. 358, ал.1, т.3 КТ тече от датата на подаване на исковата молба и се отнасял за вземания, станали изискуеми за периоди преди 19.10.2017 г. или за неполучени пенсии за месец септември 2017 r. Сочи, че обезщетението за пропуснати ползи не било с периодичен характер по смисъла на ТР № 3/18.05.2012г. по тълк.д. № 3/2011г. на ОСГТК, независимо че се обезщетявали вреди от неполучен доход, дължало се като глобална сума и нямало определен срок на изпълнение, каквото било вземането за пенсия.

Така обезщетението по чл.226, ал.1. т.2 КТ можело да бъде претендирано в тригодишния срок по чл. 358,ал.1,т. 3 КТ, който към датата на предявяване на исковата молба бил изтекъл. Счита се, че правото е могло да бъде упражнено най-късно в тригодишен срок от датата на узнаване на съдържанието на разпореждането за отказ да бъде отпусната пенсия на заявителя, което в случая било връчено на ищеца на 20.06.2016г. или следвало да предяви иск до 20.06.2019г. Освен това твърди, че за да изпадне в забава следвало да има покана, каквато не била изпращана до дирекцията и искът по чл.86 ЗЗД бил неоснователен. Твърди се още, че избраният от ищеца ред за търсене на обезвреда бил неприложим към служебното правоотношение на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР. Сочи се съдебна практика, според която редът бил по чл.1 ЗОДОВ.

На следващо място се счита, че издадената от въззивната дирекция справка за положен извънреден труд не била от кръга на документите, визирани в чл.226 КТ, т.е. не е документ, удостоверяваш факти, свързани с трудовото правоотношение. В тази връзка се сочи нормата на чл. 12, ал. 1 от Наредба за трудовата книжка и трудовия стаж, където били изброените 2 документи за трудов стаж. Освен това усилията на ищеца били насочени единствено към оспорване съдържанието на тази справка, а не било проведено доказване за неверност на издаденото удостоверение за класиране и пенсия образец В с per. № 343р-4166/25.02.2016 г., поради което било недоказано, че в този документ били вписани неверни данни.

Твърди се още неправилност в извода на съда, че пенсията на ищеца следвало да бъде отпусната на 01.03.2016г. в размера, посочен от вещото лице, изготвило съдебно- икономическата експертиза, тъй като правото на пенсия не се установявало от съд в исково производство, а по специален ред, разписан в КСО. В нарушение на процесуалните правила съдът допуснал до разпит свидетели, с чиито показания се целяло опровергаване на материалната доказателствена сила на удостоверението за класиране и пенсия и справката за часове положен извънреден труд, което било недопустимо.Считат се за несъответни на закона изводите на съда за наличие на причинна връзка между поведението на работодателя и невъзможността за ищеца да получи пенсия. Не била налице такава причинна връзка, тъй като ищецът е могъл да обжалва отказа за отпускане на пенсия, но следствие на бездействието му била прекъсната причинната връзка.

Отделно от това се твърди, че действията на работодателя не били в уклон с нормативната уредба и документите, въз основа на които се търси обезвреда не били с невярно съдържание, тъй като били издадени, въз основа на налични у дирекцията данни към датата на издаването им, продължителността на трудовия и осигурителен стаж на ищеца. Атакуваното УП 3 било издадено съгласно чл.40,ал.3 НПОС, въз основа на ведомостите за заплати.

Иска се от настоящата съдебна инстанция отмяна на атакуваното съдебно решение и постановяване на ново, с което да се отхвърлят претенциите.

Претендират се деловодни разноски, включително юрисконсултско възнаграждение за две съдебни инстанции.

Отговор на въззивната жалба е депозиран от насрещната по жалбата страна.

3

Въззиваемият счита постановеното решение за правилно и законосъобразно. По възражението за настъпила давност за предявяване на претенцията се сочи, че имуществените вреди за ищеца не са настъпили веднага, след противоправното деяние, нито пък наведнъж, а са настъпвали в различни периоди във времето, след отказа на пенсионния орган да отпусне пенсия. Всяка вреда – пропусната полза да получи пенсия ищеца била осъществявана след изтичане на срока за получаването й, ако в издадените от работодателя документи прослуженото време било отразено вярно. Така обезщетението за пропуснати ползи обхващало всички преки и непосредствени вреди, настъпили от невярното документиране, а крайния момент, до който могат най-много да настъпят такива вреди са само два единият е до момента, в който на ищеца не бъде отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст, а другия е до настъпването на смъртта на ищеца. Правото да претендира обезвреда се пораждало с осъществяването на конкретната вреда, в случая с пропускането на конкретната полза. От настъпването на всяка една от имуществените вреди /конкретно пропусната месечна пенсия/ течал 3-годишния давностен срок по чл.358, ал.1, т.3 КТ за обезвреда на онази част от размера на обезщетението, което тази именно вреда е причинила на правоимащия. Когато вредите били от пропуснати ползи, същите не настъпвали в един и същи момент и съответно и частта от обезщетението, което пораждали възниквала и може да се претендира в различни времеви периоди. Разпоредбата на чл.358, ал.2 КТ предвиждала давностните срокове да текат от момента, в който правото предмет на иска е станало изискуемо, а конкретно за паричните вземания, каквото било и настоящото изискуемостта се смята настъпила в деня, в който по вземането е трябвало да се извърши плащане. Неправилно смятал въззивника, че началото на давността била от момента, в който правото предмет на иска било възможно да бъде упражнено. Това било предвидено за другите права, нямащи характер на вземания.

По възражението за неприложимост на КТ към служебното правоотношение се счита, че КТ се прилагал по аналогия, съобразно ЗНА, доколкото специалния закон ЗМВР не е предвидил нищо изрично различно в регламентацията на отговорността на работодателя за невярно документиране, нито пък бил предвиден такъв ред в ЗДСл. Противното би 4 означавало да се дискриминират всички работещи по ЗМВР и ЗДСл спрямо, работещите по КТ.

Твърди се, че издадената от работодателя справка била документ, удостоверяващ факт, свързан с трудовото/служебното правоотношение на ищеца, тъй като удостоверявала положен от него извънреден труд.

Разпоредбата на чл.226, ал.1, т.2 КТ не посочвала, нито изброявала изчерпателно или чрез препращане кои документи, съдържащи неверни данни, се обхващали в приложното й поле. От експертизата било установено, че и двата издадени документа-справка и удостоверение били неверни, а справката била основание да се издаде удостоверението обр.УП 3 и невярното документиране произлизало от грешното изчисление на положения извънреден труд. Твърди се, че тези документи не били издадени по точната форма, съобразно изисквания на НОИ, което ги превръщало от официални такива в частни и не били оспорени от работодателя. Освен това свидетелските показания били допустими, тъй като с тях се целяло не опровергаване на съдържанието на двата издадени документа, а установяване съдържанието на загубени или унищожени документи, които работодателят не представил.

По възражението за прекъсната причинно следствена връзка се твърди, че чл.226, ал.1, т.2 КТ не поставял никакви изисквания към настъпилите вследствие невярно документиране вреди. Не се изисквало вредата да е съдебно установена с акт на съда. Достатъчно било вредите да са окончателно настъпили, както в случая. Правото да обжалва разпореждането на пенсионния орган било право, а не задължение за носителя му, а липсата на произнасяне на съд по въпроса дали същото е законосъобразно или не, не било част от фактическия състав на отговорността по чл.226, ал.1, т.2 КТ.

Двата документа – справка и удостоверение били изадени от работодателя с цел да се обвърже с материална доказателствена сила удостовереното в тях за факти, свързани с трудово/служебно правоотношение по отношение на своите адресати- в случая НОИ, поради което било налице причинно следствена връзка между вписаното в тези документи невярно съдържание и настъпилите имуществени вреди за ищеца, пропуснати ползи от неполучени пенсии.

Иска се потвърждаване на

5 решението, като правилно и законосъобразно. Претендират се деловодни разноски.

Насрещна въззивна жалба не е депозирана.

Страните не са направили искания за събиране на доказателства във въззивната фаза на процеса и такива не са събрани.

В открито съдебно заседание въззивната дирекция, редовно призована не се представлява от представител по закон или пълномощие. С писмено становище, депозирано от пълномощник на тази страна се иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което да се отхвърлят исковите претенции, като неоснователни. Претендират се разноски. Прави се възражение за прекомерност на адвокатския хонорар, платен от въззиваемия.

Въззиваемият, редовно призован, несе явява, но се представлява от пълномощник, който пледира за потвърждаване на решението.

Въззивният съд намира жалбата за редовна и допустима,тъй като отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК – подадена е в законовия срок от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от атакуване на първоинстанционния акт, чрез постановилия го съд.

След извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно. Постановено е от съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и подписано от съдебния състав, който го е постановил.

Решението с оглед пределите на атакуване, очертани с въззивната жалба е и допустимо, тъй като първоинстанционния съд е разгледал допустим иск, предявен от надлежно легитимиран правен субект, разполагащ с право на иск, надлежно упражнено, чрез депозирана редовна искова молба.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху атакувания акт, съдът след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено.