Решение № 2010 от 10.02.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 2010 гр. София, 10.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 120 СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ВЕНЕТА СТ. ГЕОРГИЕВА при участието на секретаря КАМЕЛИЯ АНЧ. КОСТАДИНОВА като разгледа докладваното от ВЕНЕТА СТ. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело № 20211110155050 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.422 вр.чл.124 и сл.ГПК.

Образувано е по Искова молба вх. № 5 8413/23.09.2021 г. по описа на СРС от „ .“ АД, ЕИК ., със седалище и адрес на управление: ГР.СОФИЯ, БУЛ.ЦАР БОРИС III № 85, ет.МЕЦАНИН, със съдебен адрес: гр. София, бул. Цар Борис Трети № 85, мецанин, чрез адвокат Р. Д., срещу Р. Р. С., ЕГН: **********, гр. София, УЛ.БРЕГАЛНИЦА 70,ет.5,ап.15, със съдебен адрес: гр. София, ул. Алабин № 33А, Търговски дом, кантора 138, чрез адвокат А. П. Г., с която е предявен положителен установителен иск 422 ГПК вр. с чл. 415, ал.1 от ГПК във връзка с чл. 240 от ЗЗД във връзка с чл. 6 от ЗПФУР за сумата от 1087,00 лв., ведно със законна лихва от 28.05.2021 г. до изплащане на вземането, договорна лихва за периода от 10.06.2020 г. до 10.02.2021 г. в размер на 380,95 лв., мораторна лихва за периода от 11.06.2020 г. до 26.05.2021 г. в размер на 119,76 лв., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 30444/2021 г. на Софийски районен съд, I ГО, 120 -ти състав.

С исковата молба е предявен и установителен иск за установяване дължимостта на сума, представляваща договорна такса "Гарант" за периода от 10.06.2020 г. до 10.02.2021 г. в размер на 783,00 лв., който обаче се явява недопустим, тъй като заявлението по чл. 410 от ГПК не е било уважено в тази част, видно от приложеното ч.гр.д. 30444/2021 г., I ГО, 120 състав по описа на РС гр. София. Съдът е дал указания на ищеца да посочи какъв му е правният интерес от предявяване на посочения установителен иск, но това не е сторено, поради което следва в тази част исковата молба да се остави без разглеждане.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит на граждани без поръчителство "Екстра" № 97332/10.02.2020 г. при условията на ЗПФУР.

Сочи, че сключването на договора се извършва чрез подробна информация, достъпна на уеб адрес, на който са публикувани и общите условия за предоставяне на кредит от разстояние. Твърди, че 1 кредитополучателят е имал възможност да избере опция да предостави банкова гаранция за обезпечаване на задължението си или да му бъде предоставена такава от дружество, с което кредитодателя има сключен договор, като последният е избрал дружество-гарант и му е начислена такава такса. Сочи, че първите три вноски по кредита са били изцяло погасени от страна на длъжника, като по този начин същият е признал, че процесното правоотношение е породило правното си действие. Моли съда да уважи иска и да му присъди разноски.

Ответната страна, е подала отговор на исковата молба в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК.

Счита иска за неоснователен като го оспорва по основание и размер. Твърди, че причината за неплащане от страна на ответницата е наличието на неравноправни клаузи в договора, дребен шрифт и голям размер на информацията, която я прави негодна за усвояване от лице, което не е компетентно, поради което претендира исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.

Софийски районен съд, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните съгласно чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:

Със заявление по чл. 410 от ГПК от 28.05.2021 г., депозирано пред СРС, по което е образувано ч.гр.д. № 30444/2021 г. на СРС, I ГО, 120 -ти състав е поискано издаването на заповед по чл. 410 от ГПК, като същото е уважено. С оглед на подаване от длъжника на възражение срещу заповедта, ищецът е предявил установителен иск, което обуславя правния му интерес от водене на настоящото производство, освен в частта, в която се претендира установяване на дължимост на такса „Гарант“, тъй като в тази част заявлението е отхвърлено.

От представените доказателства се установява, че ищцовото дружество е вписано като финансова институция в Регистъра по чл. 3, ал. 2 от Закона за кредитните институции (Заповед БНБ-23940 от 21.02.2020 г. на подуправителя на БНБ, ръководещ Управление „Банков надзор“).

Ищецът е предоставил на ответника по негова заявка за кредит „Екстра“ сума в размер на 1450 лв. за потребителски нужди. Договорът е от 10.02.2020 г. и е със срок за погасяване на кредита 12 месеца от датата на подписване на договора, а именно на 10.02.2021 г. Определен е фиксиран годишен лихвен процент от 36 % и годишен процент на разходите от 49.7 %. Уговорено е ползване на дружество гарант, което да гарантира връщане на вноските по кредита срещу такса гарант, която не е с посочен в договора размер, а в погасителния план и е в общ размер от 1044 лв., разпределени на 12 вноски от по 87 лв.

Ищецът е сключил договор за предоставяне на гаранция по потребителски кредити на 25.10.2014 г. с „Бикнел Корп“ ООД, като последното, в качеството му на Дружество гарант се е задължило да гарантира вземанията на кредитодателя – ищцовото дружество – по отпуснати потребителски кредити, съгласно сключени договори за потребителски кредити с физически лица, ако тази опция е била избрана от съответния кредитополучател при подаване на заявката му за отпускане на кредит и същата е била одобрена. Дружеството гарант се е задължило да отговаря солидарно пред кредитодателя, след като последният е положил усилия и грижа на добър търговец и не е събрал дължимите му се суми, включително и по съдебен ред, в срок от две години от датата на предсрочната изискуемост. В случай, че дружеството гарант изпълни задължения на кредитополучателя по договор за потребителски кредит, то има право да стъпи в правата на кредитодателя и да поиска от кредотополучателя възстановяване на сумата на платените задължения, в това число главница, договорна лихва и законна лихва до датата на плащането, възстановяване на дължимата такса „гаранция“, ако има такава несъбрана в полза на „Бикнел Корп“ ООД, както и законната лихва върху платената от дружеството гарант сума за периода от деня на плащането на задълженията на кредитодателя до окончателното издължаване, както и разноските за изплащането на задължението към кредитодателя. В договора е уговорено и възнаграждение в размер на договорената „такса гаранция“ за всеки отделен кредит, дължима от кредитополучателя. За набиране на клиенти от страна на кредитодателя в полза на дружеството гарант, последният дължи 5 % от стойността на получената такса гаранция, дължима от кредитополучателя, която се удържа от кредитодателя.

2

От трето неучастващо в процеса лице – „Изипей“ АД – е предоставена в оригинал Разписка № 0700010435198827 от 10.02.2020 г., подписана лично от Р. С., ответник по делото, от която се установява, че същата е получила сумата от 1450 лв. по процесния договор за потребителски кредит в деня на неговото сключване.

Други допустими и относими доказателства по делото не са представени.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Безспорно се установи по делото, че между ищеца и ответника е бил сключен договор за потребителски кредит от разстояние (онлайн), като е предоставен искания кредит в размер на 1450 лв., като ответникът лично е получил сумата, за което се е подписал под разписката, издадена от „Изипей“ АД. Последната не е оспорена от страните. Срокът на договора е 12 месеца, който е изтекъл към момента на предявяване на заявлението по чл. 410 от ГПК. Вземането е ликвидно и изискуемо към датата на образуване на заповедното производство. Ищецът претендира сумата от 1087 лв., която е неиздължена част от ответника, като същият реално е получил сумата по договора Съгласно чл. 7, ал. 3 от ГПК, съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. По делото няма спор, че процесният кредит е именно потребителски. Още повече, че в отговора на исковата молба са наведени твърдени за неравноправни клаузи и наличие на дребен шрифт. Извършвайки проверка в тази насока, съдът констатира, че уговорената в чл. 4 от Договора между страните „такса гарант“ се явява нищожна, тъй като не е посочен размера на тази такса. Налице е нищожност на клаузата, поради противоречието й с чл. 10а, ал. 4 от ЗПК, който гласи, че в идът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. Кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, съгласно алинея 1-ва на чл.

10а от ЗПК, но същите следва да са ясно и точно определени в договора за потребителски кредит .

В случая, в договора не е посочено по ясен начин как се формира размера на „такса гарант“.

Отделно от посоченото по-горе, чрез включване на „такса гарант“ като дължим компонент на договора за потребителски кредит се заобикаля закона, тъй като императивната разпоредба на чл.

33, ал. 1 от ЗПК предвижда, че при забава се дължи само обезщетение в размер на законната лихва, а с процесната клауза се добавя още едно обезщетение при неизпълнение, с оглед сключен между кредитодателя и трето лице договор за предоставяне на гаранция по потребителски кредити, по който ответникът-длъжник не е страна и няма как да влияе на уговорките по същия. Следва да се има предвид обаче, че в тази част исковата претенция следва да се остави без разглеждане, тъй като ищецът не е обосновал правния си интерес от водене на установителен иск за вземане, за което заявлението по чл. 410 от ГПК е отхвърлено и съдът е дал указания в тази насока, които не са изпълнени.

Не се установяват други неравноправни клаузи или такива в противоречие с императивни норми на закона. Следва обаче да се има предвид и въведеното като доводи във възражението по чл. 414 от ГПК длъжникът е възразил срещу размера на претендираните лихви – договорна и мораторна. Съдът е допуснал съдебно-счетоводна експертиза по искане на ищеца, но определеният депозит не е внесен и такава не е изслушана, поради което съдът счита, че исковете за договорни лихви са недоказани по размер и следва да бъдат отхвърлени като такива. Следва да се присъди само лихва за забава, която се установява чрез електронна програма за изчисляване на лихви, за което не е необходимо специални знания и съдът установява лихви в размер на 105.72 лв. В този размер следва да се уважи този иск и до пълния такъв от 119.76 лв. да бъде отхвърлен, като 3 недоказан.

Предвид изложеното съдът счита исковата претенция за доказана до размера на усвоената и непогасена от ответника главница в размер на 1087.51 лв., лихви за забава в общ размер от 105.72 лв., като се отхвърли иска за лихви за забава до пълния размер от 119.76 лв. като недоказан, както и иска за договорни лихви в размер на 380.95 лв. като недоказан.

При този изход на спора ищцовата страна има право на разноски в исковото и в заповедното производство, съразмерно на уважената част от исковете. Ищецът е направил разноски в заповедното в общ размер на 362.43 лв., в това число за адвокатско възнаграждение и държавна такса, и в исковото – 497.43 лв., в това число за разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение в размер на 450 лв. Така, съразмерно на уважената част от исковете, на ищеца му се следва сумата от 451.21 лв. разноски в двете производства от общо направени такива в размер на 902.43 лв. Ответникът не е направил искане за присъждане на разноски в размер на 800 лв. за исковото производство, като е представил Договор за правна защита и съдействие от 03.05.2022 г., приложен към отговора на исковата молба. Ищцовата страна е възразила срещу размера на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение, като съгласно цената на иска и предвид липсата на фактическа и правна сложност на производството, следва същият да бъде намален до 400 лв., съобразно Наредба № 1/2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения на Висшия адвокатски съвет. Съразмерно на отхвърлената и прекратената част от исковите претенции, на ответника следва да му се присъди сумата от 200 лв. за адвокатско възнаграждение.