Решение № 3684 от 08.11.2022, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3684 гр. Пловдив, 08.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Людмила Людм. Митрева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Людмила Людм. Митрева Гражданско дело № 20225330100333 по описа за 2022 година

Производството по делото е по реда на чл.124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба от В. С. М. срещу „Кредит Тайм“ ЕООД, с която са с която са предявени осъдителни искове за присъждане на сумата в размер на 50 лева, недължимо платена сума по клауза неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение и сума в размер на 20 лева – недължимо платена сума по клауза за възнаградителна лихва, предвидени в договор за паричен заем №***, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 10.01.2022 г. до окончателното плащане.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за паричен заем № ***, по който ответникът е заемател, а ищецът заемодател. В договора била уговорена клауза за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, по която клауза ответникът заплатил сума в размер на 50 лева, както и възнаградителна лихва в размер на 20 лева. Твърди се, че тези суми са платени по недействителен договор, сключен в противоречие с клаузите на чл.11, ал.1, т.9 и т.10, ЗПК.

Също така се излагат доводи, че самата клауза за възнаградителна лихва и неустойка са недействителни, поради противоречие с добрите нрави, поради заобикаляне на закона – чл.19, ал.4 ЗПК и поради противоречие на закона – чл.71 ЗЗД и чл.33 ЗПК Претендират се разноски.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който се оспорва исковете по същество с излагане на подробни съображения. Прави възражение за местна подсъдност.

Счита, че исковата молба е нередовна. Счита, че основанията, на които е заплатена сума за неустойка и възнаградителна лихва са валидни – в това число целия договор за заем и клаузите в него, уреждащи вземане за неустойка и лихва. Моли се за отхвърляне на иска и присъждане на разноски.

Пловдивският районен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, 1 доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са осъдителни искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД За да бъдат уважени така предявените искове ищецът следва да установи, че е платил на ответника сума в размер на 50 лева – по клауза за неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение и сума в размер на 20 лева – по клауза за възнаградителна лихва по договор за паричен заем № ***, както и недействителност на договора за кредит и клаузата за неустойка на посочените в исковата молба основания.

Ответникът следва да докаже валидно сключен договор за паричен заем и валидна клауза за неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, основание за задържане на платените суми, както и че в договора за кредит е предвидено съдържанието по чл.11, ал.1 т.9 и т. 10 от ЗПК. Да докаже, че ищецът има средства за заплащане на адвокатско възнаграждение.

С определение от 29.03.2022 г. като безспорно между страните е отделено, че са сключили договор за паричен заем № *** с посоченото от ищеца съдържание, в който е уговорена клауза за неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, така както е посочена като съдържание в исковата молба.

Безспорно между страните е обстоятелството, че ответникът „Кредит Тайм“ ЕООД представлява финансова институции по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Това означава, че дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Безспорно между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК.

Предвид изложеното сключеният между страните договор за заем по своята същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК, спрямо който са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.

По доводите за недействителност на договора за заем

За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да отговаря на предвидените в разпоредбите на чл.10, ал.1 ЗПК, чл. чл.11, ал.1 т.7-12 и т.20 и ал.2 ЗПК и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК.

В исковата молба са изложени обстоятелства и твърдения за недействителност на процесния договор за заем, поради липсата на реквизитите, предвидени в чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 от ЗПК.

След изследване съдържанието на договора, съдът намира, че са спазени изискванията към съдържанието на договора за потребителски кредит, предвидени в цитираните разпоредби.

Ищецът счита, че договорът за кредит е сключен в нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, доколкото посочения лихвен процент противоречи на добрите нрави, доколкото надхвърля трикратно размера на законната лихва и доколкото лихвата е нищожна, то липсвало съдържанието по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК.

В чл.11, ал.1, т.9 ЗПК ясно е посочено какви следва да са реквизитите на договора за кредит съобразно тази разпоредба – лихвен процент и условията за прилагането му.

Видно от договор за паричен заем № ***/л.35/, в него е посочен фиксиран годишен лихвен процент по заема от 39 %, представляващ реквизит по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и доколкото е фиксиран за целия период от договора, не е необходимо да се посочват условията за прилагането му, доколкото такива няма.

Действително в договора няма отделно записване на общия размер на договорната лихва, но това не води до недействителност на договора. Такова самостоятелно изискване за 2 съдържанието на договора за потребителски кредит не е предвидено в чл. 11 ЗПК или в друга разпоредба, към която да препраща гл. „Шеста – Недействителност на договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“ от ЗПК. Освен това от договора става ясно какъв е общият размер на дължимата договорна лихва за целия срок на договора, а именно 411.46 лева /разликата между общия размер на вземанията – 4409.34 лева, предвидената неустойка – 2297.88 и предоставения кредит в размер на 1700 лева/, който размер е фиксиран за целия период на договора.

Обстоятелството дали предвидената в договора за кредит неустойка представлява скрита възнаградителна лихва и следва да бъде включена в лихвения процент не рефлектира върху действителността на договора като цяло, то би могло да доведе до разсъждения за недействителност на клаузата за неустойка.

Съдът не открива и неравноправен характер или противоречие с добрите нрави на клаузата за възнаградителна лихва. Същата е уговорена в договора в общ размер на 411.46 лева при лихвен процент от 39 % годишно, при необезпечен кредит.

Съдът е запознат с практиката на ВКС, която указва в кои случаи възнаградителната лихва по договори за потребителски кредит е недействителна, а именно когато надхвърля два пъти законната лихва при обезпечени кредити и три пъти – при необезпечени кредити.

Следва да се посочи, че тази практика е формирана преди изменението на чл.19, ал.4 ГПК /в сила 23.07.2014 г./ и касае договори за кредит, сключени преди изменението.

Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК /в сила 23.07.2014 г./ годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Безспорно елемент от ГПР е възнаградителната лихва, която единствено в случая формира ГПР. Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК е допустимо възнаградителната лихва дори да е 5 пъти по-голяма от законната лихва, ако е единственият разход по кредита. В процесния договор възнаградителната лихва е уговорено, съобразно законовия максимум – чл.19, ал.4 ЗПК.

Няма пречка страните да уговорят договорна надбавка в размер по-голям от законната лихва. В случая съдът намира, че уговорената възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави, до който извод достигна след преценка на конкретните данни по производството - срока на договора, размерът на кредита, размера на възнаградителната лихва спрямо размера на кредита и рискът от сделката, който носи кредитора, липсата на предоставено обезпечение, както и автономията на волята. Размерът на договорната лихва за целия период на договора е в размер на 411.46 лева, размерът на отпуснатия кредит е 1700 лева, кредитът е отпуснат за срок от 13 месеца – не малък период от време, не е обезпечен, поради което съдът приема, че размерът на лихвата е съответен на насрещната престация на кредитора и на риска, който поема същият като небанкова институция, която се самоиздържа от собствената си печалба, която в случая не противоречи на принципа за справедливост и добросъвестност. Няма нарушение и на чл.19, ал.4 ЗПК, доколкото ГПР /в който е включен само възнаградителната лихва/ е в размер на допустимия от закона.

3

По доводите за недействителност на договора, поради нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, съгласно която в договора за потребителски кредит следва да е посочен Годишния процент на разходите и общо дължимата сума, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР, съдът намира следното:

В раздел „Общ размер на кредита“ от договора е посочен общият размер на всички плащания по договора в размер на 4409.34 лева, включващ главница, възнаградителна лихва и неустойка. Посочен е и размер на ГПР 46.39 %. Обстоятелството дали така посочения ГПР в договора отговаря на действителния размер, както и какво включва същия по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК е относимо към разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и касае действителността на клаузите за вземания, относими към ГПР и невключени в него, което не влече след себе си недействителност на целия договор. Също така обстоятелството дали предвидената в договора неустойка следва да бъде включена в ГПР е въпрос относим към действителността на тази клауза, а не на договора за кредит като цяло, което е предвидено изрично в разпоредбата на чл.19, ал.5 ЗПК, която е в смисъл, че вземанията, които следва да са включени в ГПР, но не са включени и с тях ГПР ще е повече от 50 % са недействителни.

Волята на законодателя е била именно това, което се разбира и от чл.19, ал.6 ЗПК, съгласно която при плащания по договори, съдържащи клаузи, които са обявени за нищожни по ал. 5, надвзетите средства над прага по ал. 4 се удържат при последващи плащания по кредита.

Следва да се посочи, че задължението за неустойка не е разход по кредита, който следва да се включи в ГПР, съгласно чл.19, ал.1, вр. с пар.1 от ДР на ЗПК, а по своята същност е обезщетение за неизпълнение. Друг е въпросът дали не е предвидено това вземане като неустойка с цел да се заобиколят ограниченията на чл.19, ал.4 ЗПК, което също се преценява самостоятелно и за отделната клауза, а не във връзка с целия договор.

Дори и да се приеме, че не е ясно защо ГПР е 46.39 %, ако в него е включена само възнаградителната лихва, то това по никакъв начин не заблуждава потребителя за параметрите на договора и задълженията му по него.

В договора ясно и недвусмислено е посочено, с фиксирани, неподлежащи на промяна, суми, какъв заем се отпуска, при каква възнаградителна лихва, каква неустойка, за какво и в какъв размер, които формират и общо дължимата сума по кредита. Други вземания по този договор няма. Тоест в договора няма никаква неяснота каква сума ще следва да връща длъжника по него, за да се чувства заблуден от посочения ГПР. Още повече, както беше посочено по-горе дали посочения размер на ГПР е правилно посочен е относимо към чл.19, ал.4 ЗПК и не води до недействителност на целия договор.

Наред с това клауза за ГПР, сама по себе си, не води до създаване на някакви задължения на потребителя. Клаузата за размера на ГПР е обвързана с други клаузи от договора, в които са предвидени вземания, които се включват ГПР, които именно клаузи създават задължения и за които именно следва проверка, дали отговарят на изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК, а не клаузата за ГПР сама по себе си. Няма как разпоредбата, в която е посочен процент на ГПР да заблуждава потребителя, доколкото в договора са посочени всички параметри по него и какви са дължимите по него суми в общ размер и разбити по вид и размер. Предмет на самостоятелна преценка е недействителността на клаузата за неустойка.