Решение № 33 от 21.04.2021, Окръжен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 33 гр. Сливен , 21.04.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и първи април, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Надежда Н. Янакиева

Мартин Ц. Сандулов

Красимира Д. Кондова като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско дело № 20212200500164 по описа за 2021 година

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 260117/18.02.2021г. по гр.д. № 3956/20г. на СлРС, с което е осъдено „Е.Миролио“ ЕАД, гр. Сливен да заплати на „Триела“ ООД, гр. Сливен, на основание чл. 86 от ЗЗД сумата 6 521, 66 лв., представляваща обезщетение за забава върху главница от 21 000 лв. по договор за изработка от 15.10.2012г. с предмет изработване на проект за преустройство и реконструкция на сграда в УПИ V, кв. 143, ЦГЧ-Сливен, бул. „Хаджи Димитър“ №2 – деклариран групов паметник на недвижимото културно наследство в цялост, начислено за периода от 07.10.2017г. до 28.10.2020г., като искът е отхвърлен като неоснователен за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 7 221, 65 лв. и за периода от 07.06.2017г. до 06.10.2017г., отхвърлен е като неоснователен, поради извършено плащане в хода на процеса, предявеният от „Триела“ ООД, гр. Сливен против „Е.Миролио“ ЕАД, гр. Сливен иск с правна квалификация чл. 266 ал. 1 вр. чл.

258 от ЗЗД за заплащане на сумата 21 000 лв. - главница с ДДС, представляваща неплатено възнаграждение по договор за изработка от 1

15.10.2012г. с предмет изработване на проект за преустройство и реконструкция на сграда в УПИ V, кв. 143, ЦГЧ-Сливен, бул. „Хаджи Димитър“ №2 – деклариран групов паметник на недвижимото културно наследство в цялост и е осъдено „Е.Миролио“ ЕАД, гр. Сливен да заплати на „Триела“ ООД, гр. Сливен на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК сумата 2 446, 64 лв. разноски по делото съразмерно на уважената част от исковете.

Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство о бж а лва частично цитираното решение – само по отношение на присъдената част от обезщетението за забава в размер на законовата лихва – 6 521, 66 лв., като твърди, че в атакуваните части решението на първоинстанционния съд е незаконосъобразно, неправилно и необосновано, постановено в противоречие материелноправните разпоредби. Заявява, че неправилно съдът е приложил правилата на чл. 111 и сл. от ЗЗД, касаещи погасителната давност относно вземанията за обезщетение за забава.

Счита, че определящ е моментът, от който вземането е станало изискуемо и това е денят на забавата, съгл. чл. 114 вр. чл. 86 от ЗЗД. Доколкото в случая изискуемостта на главното вземане е уговорена в договор, тоест – то е с конкретно определен срок, то след изтичането му длъжникът изпада в забава и от този момент – 30 дена след издаването н аудостоверение за въвеждане в експлоатация на обекта, дължи обезщетение за това. Така, според въззивника, началната дата, от която на ищеца се дължи обезщетение по чл. 86 от ЗЗД е 07.07.2017 г. и от нея тече и погасителният давностен срок, който е изтекъл, съгласно чл. 111 б. „в“ от ЗЗД, на 07.07.2020г., поради което към момента на предявяване на исковата молба на 28.10.2020г., вземането е било погасено. Твърди и че към датата, на която се приема за прекъсната давността по чл. 116 от ЗЗД с писмо от 07.10.2020г., задължението за плащане на обезщетението за забава вече е било погасено по давност, а ако е налице изобщо дължимост, то тя следва да се счита само за периода от 08.07.2020г. до 18.12.2020г., когато е платено главното задължение.

С оглед изложеното въззивникът моли въззивния съд да отмени атакуваното решение в обжалваната част и вместо това отхвърли иска и за този период и размер, ведно с произтичащите от това последици.

Няма претенция за разноски за тази инстанция.

2

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК насрещната страна е подала отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна и иска потвърждаване на обжалваното решение в атакуваната част, като правилна и законосъобразн. Развива подробни доводи, с които оборва релевираните с въззивната жалба оплаквания, като заявява, че с признанието на задължението по фактурата от 20.12.2019г., направено от ответника, давността е прекъсната на основание чл. 116 б. „а“ от ЗЗД, считано от същата дата – на издаването на фактурата, поради което от нея е започнала да тече нова давност по реда н ачл. 117 от ЗЗД, поради което в тази връзка правните изводи на първостапанния съд са правилни, а постановеният акт – законосъобразен.

С оглед изложеното, въззиваемата страна моли да се отхвърли въззивната жалба и да се потвърди атакуваното решение в обжалваната му част като правилно и законосъобразно в нея. Претендира разноски за тази инстанция.

В отговора няма направени нови доказателствени процесуални искания за тази фаза на производството. или други

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з. за въззивника, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа жалбата, оспорва отговора и иска отмяна на обжалваната част от атакуваното решение и постановяване на ново, с което акцесорният иск бъде отхвърлен и в уважената от РС част, като бъдат преразпределени и разноските. Претендира разноски за тази инстанция, прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

В с.з. за въззиваемото дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба и поддържа всички свои аргументи, изложени в отговора. Моли въззивната 3 инстанция да потвърди атакуваното решение в обжалваната му част като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за тази инстанция, представя фактура за извършено плащане в брой с основание – процесуално представителство по настоящото дело.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че атакуваното решение е частично неправилно в обжалваната част.

Инвокираните основателни. във въззивната жалба оплаквания са частично

Безспорно се установява по делото, че главното задължение, за забавеното плащане на което се претендира обезщетение за забава в размер на законовата лихва, е станало изискуемо, съгласно договорната воля на страните на 07.07.2017г. – 30 дена след въвеждане на сградата в експлоатация, което е станало на 07.06.2017г.

Така от тази дата главното вземане в размер на 21 000 лв. е станало дължимо и изискуемо без покана, от същата дата стартира и забавата на длъжника, тоест – той дължи обезщетение за нея в размер на законовата лихва до заплащането на главницата.

Същевременно, съгласно разпоредбите на чл. 111 и сл. от ЗЗД, са поставени в течение и срокове, след изтичането на които правната норма предвижда погасяване на правото на принудително събиране на вземанията /правото на иск/, като срокът за главното задължение е 5 годишен, а за акцесорното по чл. 86 от ЗЗД – 3 годишен.

4

Исковата молба, с която се претендират и двете, е заведена пред СлРС на 28.10.2020г.

Точката на противопоставяне между страните е дали към този момент е било изцяло, отчасти или изобщо не е било погасено правото на иск по отношение на обезщетението за забава.

Тук следва да се посочи, във връзка с релевираното оплакване във въззивната жалба, че давността е изтекла на 07.07.2020г., следното:

ВКС нееднократно е коментирал същността на това обезщетение, отграничавайки го от законовата лихва. Така в Решение №1276 от 8.10.1999г. по г.д. №577/99г., V г.о. на ВКС, се приема, че „обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за забавено изпълнение на парично задължение, макар и дължимо в размер на законната лихва от деня на забавата, по своята същност не е лихва и затова, когато се дължи наред с главница, съдът не следва да прилага правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД.“ В горецитираното решение на ВКС се прави прецизно теоретично разграничение между същностния характер на двете акцесорни вземания – за лихви и обезщетение за забавено изпълнение. Съдът приема, че независимо, че и в двата случая дължимата сума се изчислява в лихви – договорна лихва и определена от закона, вземанията се различават по своята същностна характеристика. Лихвата е възнаграждение, вземането по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е обезщетение за вредите, претърпени за времето на забавата. Лихвата е договорна и се дължи по силата на съглашение между страните. Обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се дължи по силата на закона без да е договорено. Лихвата се дължи при точно изпълнение, обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се дължи само при забавено изпълнение.

В това решение и в редица следващи, позоваващи се на него, се приема също, ч е „начинът на изчисляване на обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД – на база действащите законни лихви през времето на забавата, не променя неговия характер и не го прави лихва. Лихвеният процент определя само размера на обезщетението, но не и правната му същност. “ В решение №111 от 27.10.2009г. по т.д. №296/2009г. на ВКС, I т.о, ВКС също сочи, че „…. законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД представлява базата, 5 върху която се определя обезщетението за забава при неизпълнение на парично задължение, същата се дължи само при поискване и няма характер на лихва като възнаграждение за изпълнение на договорни задължения.

Признатото вземане за обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗ Д е еднородно по своя характер с главницата и от момента на неговото определяне, то не се идентифицира със законната лихва, чрез която е изчислено.“ Всичко това би следвало да означава, че обезщетението по чл. 86 от ЗЗД няма периодичен характер, дължи се еднократно, само при поискване – или чрез самостоятелен иск за обезщетение за вредите от забавата, или като последица от уважен иск за главницата /не е изключен вариант и при доброволно плащане на главницата със закъснение/ - и към момента на упражняване на това право, то се изчислява по метода на изчисляване на лихвата, за да се превърне неговата определяемост в определеност.

Дължимостта му е в глобална сума, чийто размер е различен според момента на претендиране на обезщетението, но няма периодичен характер.

Следователно при преценка погасяване правото на иск, следва да се приложи хипотезата на чл. 111 б. „б“ от ЗЗД, като тригодишната давност се отчете от момента, в който възникне задължението за заплащане на обезщетението за забава, до изтичане на три години след него и се прецени дали срокът е изтекъл към момента на заявяване на главното вземане заедно с акцесорното, на предявяване на отделен иск за обезщетението, респективно – на доброволното плащане. В такъв случай действително би следвало да се приеме, че правото на иск за процесното обезщетение за забава се е погасило на 07.07.2020г., тъй като исковете за главницата и за него, са предявени на 28.10.2020г.

В противовес на горното обаче практиката на ВКС и съдилищата трайно се е консолидирала около схващането, че независимо от характера на обезщетението за забава, начинът на изчислението му предполага прилагане на режима по чл. 111 б. „в“ от ЗЗД при преценка на въпроса за давността, а отликите му с лихвата се взимат предвид само касателно приложението на чл. 76 от ЗЗД относно реда на погасяване на задълженията.

Така в решение № 46 от 25.06.2020г. на ВКС по т.д. № 1328/2019г. на 6