Решение № 156 от 05.06.2026, Районен съд - Димитровград

РЕШЕНИЕ

№ 156 гр. гр. Димитровград, 05.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Огнян Хр. Гълъбов при участието на секретаря А. Б. Д. като разгледа докладваното от Огнян Хр. Гълъбов Гражданско дело № 20265610100123 по описа за 2026 година

Предявен е иск с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД- за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит.

Ищецът Т. Т. Ч. твърди в искова молба, че е страна по Договор за потребителски кредит №649839/11.10.2020г., сключен с ответника „Стик-Кредит“АД. По силата на този договор, ответникът се задължил да предостави на ищеца заем в размер на 800 лева, който последната трябвало да върне ведно с възнаградителна лихва. Уговореният в договора ГЛП бил 36%, а ГПР- 42,58%. Получения кредит трябвало да бъде върнат на 1 вноска в размер на 1040 лева, Уговорено било ищецът да предостави на кредитора обезпечение, а именнопоръчител или банкова гаранция, като при непредоставянето на обезпечение в тридневен срок, от ищеца се претендирала неустойка в размер на 0,9% от усвоената сума на ден или в общ размер на 216 лева, която многократно превишавала уговорената договорна лихва.

Счита, че Договора за потребителски кредит е изцяло недействителен или алтернативно, че същият съдържа нищожни клаузи. Поддържа, че процесният Договор не е сключен в предвидената в чл.10 ЗПК форма, не е съставен по начин, който да е ясен за потребителя, тъй като изначално в него бил посочен ГПР, който е по-нисък от реалния с оглед окончателното оскъпяване на финансовия ресурс – в ГПР не бил включен разходът, обозначен от кредитора като „неустойка за непредоставено обезпечение”, който по своята правна същност не представлявал неустойка, а скрита лихва или друг вид такса по усвояване и управление на кредита.

Поддържа, че не й били представени Общите условия на „Стик-Кредит” АД, тя не ги била подписвала на всяка страница, а те били част от цялото споразумение между страните.

Ирелевантно било, че в индивидуалния Договор било записано от кредитора, че на Ч. са представени Общи условия.

1

В процесния Договор бил визиран ГПР, но само като абсолютна процентна стойност – 42,58%. Не били посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин, каквото е изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. В процесния Договор липсвала конкретизация относно начина, по който е формиран посоченият ГПР, което водело до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна било нарушение на основното изискване за сключване на договори по ясен и разбираем начин /чл. 10, ал. 1 ЗПК/. При липса на данни за наличие на други разходи по кредита можело да се направи извод, че единственият разход за потребителя следвало да бъде предвидената в договора възнаградителна лихва, като при това положение не ставало ясно как е формиран ГПР от 42,58%, тоест какво друго е включено в ГПР извън фиксирания годишен лихвен процент от 36%. Неясното определяне на ГПР било самостоятелно основание за нищожност/недействителност на договора съгласно чл. 22 ЗПК.

На следващо място, към индивидуалния Договор за потребителски кредит била приложена таблица, озаглавена „Погасителен план”, но същата не отговаряла на изискванията на ЗПК. От нея било видно, че изначално се приема, че на ищеца ще се начислява неустойка за непредоставено „обезпечение”, при което общата сума, която ответното дружество претендира от кредитополучателя за 30 дни, възлизала на 1040 лева при чиста стойност на кредита от 800 лева, или печалба от 360 % на годишна база.

Отделно от това, недействителен бил и договор за потребителски кредит, в който не е изрично уговорен лихвен процент на ден – чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, както и договор, който ако е сключен при Общи условия, не включва Общи условия, подписани на всяка страница от потребителя. Счита, че и тези условия не са изпълнени, поради което по силата на ЗПК, процесният договор за заем бил изцяло недействителен.

Наред с горното, Договорът бил недействителен/нищожен и поради заобикалянето на закона, тъй като „неустойката” в размер на 216 лева, дължима за непредоставено от ищеца „обезпечение” на кредита, представлявала скрита лихва. Ако тази сума била регламентирана като договорна лихва, тя трябвало задължително да бъде включена в ГПР. При допълнителни 216 лева, ГПР щял многократно да надхвърли допустимия петкратен размер на законната лихва, което е и таванът, до който може да достигне ГПР с оглед разпоредбите на ЗПК.

Процесният Договор за заем бил недействителен и поради противоречие с общите разпоредби на материалния закон, тъй като е сключен при нарушение на добрите нрави. В чл.17 от ДПК кредиторът, който е икономически по-силната страна, вменил задължение на ищеца в 3-дневен срок от сключване на договора, да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство в полза на „Стик-Кредит” АД, което трето лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по Договора, или да предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо задължение на банката да заплати на „Стик-Кредит” АД всички задължения на ищеца по Договора в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на „Стик-Кредит” АД за заплащане на тези задължения.

2

В чл.27 от Договора се предвиждало при непредоставено обезпечение по чл.17 Договора, кредитополучателя да заплати неустойка, дължима към всяка погасителна вноска, която видно от таблицата, озаглавена „погасителен план”, възлиза на обща стойност от 1040 лева.

С клаузата, предвиждаща неустойка, се целяло заобикаляне на материалния закон, като тази неустойка представлявала скрита лихва или такса по управлението на кредита, с която се заобикаля материалния закон, а именно – фиксирания таван на ГПР. Наред с това, клаузата, регламентираща договорна /възнаградителна/ лихва в размер на 36%, също била нищожна поради противоречие с добрите нрави. Съгласно константната съдебна практика, клауза, в която договорната лихва надвишава трикратния размер на законната, се приема за нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Тези две нищожни клаузи били съществени за целия Договор за потребителски кредит и ако кредиторът не ги бил включил в Договора, както и в таблицата, озаглавена „погасителен план”, то не би имал интерес от сключването му. Счита, че дружеството – кредитор при тези параметри на договора е действало изцяло недобросъвестно, а Договорът за потребителски кредит противоречи освен на специалните разпоредби на ЗПК и ЗЗП, така също и на общите разпоредби на материалния закон, а именно – на чл. 26 ЗЗД /нищожност поради противоречие с добрите нрави/.

Предвид изложеното и съгласно чл.22 и чл.23 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 - 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Счита, че процесният договор за кредит е изцяло недействителен.

Иска съдът да постанови решение, с което да прогласи недействителността/нищожността на Договор за потребителски кредит №649839 от 11.10.2020г. сключен между Т. Т. Ч. и „СТИК-КРЕДИТ” АД, поради противоречието му с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Ответникът „СТИК-Кредит“АД поддържа, че оспорва предявения иск, като предявен в условията на злоупотреба с права и неоснователен. Счита, че претенциите на ищеца за обявяване на недействителност на договора за кредит поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, както и за нищожност на клаузата от договора, уговаряща неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, са неоснователни.

Договорът бил сключен при насрещни изявления на страните, разменени чрез средства за комуникация от разстояние и потребителят дал изричното си съгласие за сключването му съгласно изискванията на ЗПФУР. Кредиторът бил предоставил на потребителя подробна и детайлна информация за условията на кредита още преди сключването му, което се установявало и от СЕФ. Процесният договор отговарял напълно на нормативните изисквания и правила на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за електронната търговия, Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги, Закона за потребителския кредит. Противно на твърдението в исковата молба, по отношение на формирането на ГПР били спазени всички, 3 закрепени в чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК изисквания. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно било посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК компоненти.

Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК „ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с Постановление на МС на РБ.“ В чл.28 от Общите условия към договора, изрично били посочени начина на изчисляване на ГПР, както и всички разходи и начина, по който се включват в ГПР и конкретните основни и допълнителни допускания за съответния продукт. При нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 50.00% и ГПР определен в процесния договор в размер на 42.58%, било видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не било налице нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК. Уговорената неустойка не била и не следвало да бъде включвана в ГПР. В настоящия случай неустойката била индивидуално договорена между страните, като клаузата била напълно ясна и разбираема – такава би била дължима след сключване на договора, само в случай че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си и само за периода от срока на договора, в който кредитът не е обезпечен.

Т.е. към датата на сключване на договора кредиторът не знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума. Начинът на формиране на размера на неустойката бил ясно описан в договора и изцяло в полза на потребителя същата била разсрочена на вноски, които можел да изплати заедно със съответната част за главница и лихва на всеки падеж.

Изключително ясно и точно били посочени размерите на вноските с и без неустойка, каква част от тях представлява лихва и главница към всеки един падеж. Неверни били твърденията, че неустойката представлява „скрита лихва“. Лихвата по кредита била възнаграждение за кредитора, като цена на предоставения финансов ресурс. Посочва, че възнаградителната лихва е възнаграждение/цена, която се дължи за ползването за определено време на предоставени от страна на заемодателя/кредитодателя по договор парична сума или други заместими вещи. Още в Стандартния европейски формуляр били посочени размерът на заемната сума, размерът на възнаградителната лихва и размерът на общата сума, която следвало да бъде изплатена на кредитодателя, като по този начин кредитополучателят бил напълно информиран за условията, преди да сключи съответния договор. Погасителният план, който е неразделна част от Договора включвал пълна и точна информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, както и каква част от вноската представлява главница и каква лихва. Твърденията, че уговореният лихвен процент по договора бил в противоречие с добрите нрави, тъй като надвишавал три пъти размера на законната лихва били неправилни и необосновани.

Наличието на противоречие с добрите нрави се преценявало за всеки отделен случай като меродавна за преценката била конкретната фактическа обстановка. Те не представлявали конкретни правила, а морални принципи, поради това изводът, че са нарушени не можел да бъде изведен като императив за всеки случай, в който договорно задължение имало една конкретна стойност. Възнаградителната лихва била част от ГПР, в същото време в закона 4 бил установен максималният размер на ГПР, който към датата на сключване на договора е 50.00%. Доколкото лихвеният процент бил един и константен за целия период на договора, не се посочвал лихвен процент на ден, а условията и начинът на прилагането му били ясно описани в чл.7 от договора. Не били налице и нарушения във връзка с погасителния план към договора. Той бил неразделна част от него и съдържал детайлно посочване на всички възможни вноски по кредита, разбити по пера, както и общите суми за главница, лихва и неустойка. Оспорената от ищеца неустойка била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от следните обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в договора условия. Те били напълно изпълними, разумни и адекватни на икономическата обстановка в страната, като същите не следвало да представляват трудност за кредитополучателя.