Решение № 1292 от 03.06.2022, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1292 гр. София, 02.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Йоана Генжова

Антоанета Г. Ивчева при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Антоанета Г. Ивчева Въззивно гражданско дело № 20211100508706 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение № 20045564 от 17.02.2021 г., постановено по гр.д. № 50156/2019 г. по описа на СРС, III ГО, 140 състав, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 284, ал. 2 ЗЗД Н. П. Я. е осъден да заплати на Д. Р. П. сумата в размер на 5553 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 29.08.2019 г., до погасяването, представляваща 1/6 част от получена от ответника продажна цена във връзка с договор за покупко-продажба на имот с идентификатор № ***, обективиран в нотариален акт № 164, том II, рег. № 7312, н.д. № 331/2014 г. по описа на нотариус В.В.. С решението си СРС е разпределил отговорността за разноски между страните по делото съобразно изхода от спора.

Недоволен от постановеното решение останал ответникът в първоинстанционното производство, предвид което депозирал въззивна жалба срещу съдебния акт. Жалбоподателят излага оплаквания за неправилност и необоснованост на решението на СРС при твърдения за постановяването му при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до погрешни фактически и правни изводи, както и липса на мотиви. По същество оспорва правилността на извода на районния съд, че е бил осъществен по банков път фактът на плащане на сумата в размер на 29 820 лв., представляваща част от продажната цена по процесния договор за покупко-продажба от 10.11.2014 г.

Поддържа, че дори да се приеме, че плащането е било за извършено по извън банков начин, то същото като осъществено в нарушение на чл. 3, ал. 1 Закона за ограничаване на плащанията в брой (ЗОПБ), влече нищожност на договора за 1 покупко-продажба от 10.11.2014 г. Накрая посочва, че първоинстанционният съд се е произнесъл по недопустима, евентуално нередовна искова молба, тъй като не били отстранени по надлежния процесуален ред съдържащите се в същата противоречия във фактическите твърдения на ищцата. По тези съображения до въззивния съд е отправено искане да прогласи решението за нищожно, а в условията на евентуалност да го отмени и да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Претендира направените по делото разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия (ищец) Д.П., чрез адв. В. С., с който жалбата се оспорва като неоснователна. Твърди се, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, с оглед което следва да бъде потвърдено от въззивния съд.

Претендира разноски за производството пред СГС.

Софийски градски съд, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:

Първоинстанционният съд е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 284, ал. 2 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При служебната проверка настоящият съдебен състав установи, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, тъй като същото е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност. Първоинстанционният съд е разрешил правен спор, въведен с редовна искова молба, отговаряща на предвидените в чл.

127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК изисквания, като спорното материално право е индивидуализирано от ищцата чрез основанието му –договор за поръчка, съдържанието му, субектите на правоотношението и формулирания петитум за неговата защита. Така наречените „противоречия“ във фактическите твърдения на ищцата, касаят естеството и обема на поетите по мандата задължения, както и тяхното изпълнение, като съдът ги преценява с решението си по същество на спора – по вътрешно убеждение и с оглед на всички обстоятелства по делото. Ето защо същите не попадат в обхвата на преценката му за редовност и произтичащата от същата допустимост на производството.

Преди да извърши преценка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира, че по-напред следва да се занимае с отправеното до него с въззивната жалба искане да прогласи обжалвания съдебен акт за нищожен. Въпреки, че законодателят не е посочил конкретните пороци, водещи до нищожност на съдебното решение, то те са изяснени не само от доктрината, но 2 и от съдебната практика – най-общо в т. 8 ППВС № 1/1985 г., както и в решения на състави на ВС и ВКС по конкретни хипотези. Така, нищожност на съдебното решение е налице при особено съществени пороци, между които ненадлежно формирана воля на съда – решението не е постановено от надлежен орган в надлежен състав, не е изготвено в писмена форма или е неподписано, или абсолютна неразбираемост на волята на съда, когато тя не може да бъде изведена и по пътя на тълкуването, вкл. по чл. 251 ГПК, или чрез поправяне по чл. 247 ГПК. Процесния случай не попада в посочените хипотези. Първоинстанционното решение е постановено от надлежен орган, съобразно правилата за подведомственост, установени в чл. 14 и сл. ГПК, в надлежен състав – по аргумент от чл. 20 ГПК, изготвено е в писмена форма и е подписано, решаващата воля на съда е ясно установена в диспозитива на съдебното решение.

Същевременно въззивника обвързва нищожността на решението на СРС с твърдения за неговата необоснованост и допуснато съществено нарушение на съдопроизводственото правило на чл. 236, ал. 2 ГПК, обусловено от неяснота в изложените в съдебния акт съображения на съда – т.н. липса на мотиви. Същите дори и да бъдат установени в хода на въззивната проверка не могат да обусловят извод за недействителност на съдебния акт, а евентуално за неговата неправилност.

Досежно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 284, ал. 2 ЗЗД довереникът е длъжен да даде на доверителя сметка и да му предаде всичко, което е получил в изпълнение на поръчката. Разпоредбата възлага в тежест на довереника задължението да уведоми доверителя за изпълнението на поръчката, да даде отчет за действията си и да му предаде всичко, което е получил във връзка с изпълнението. Това задължение е такова за действие, а не за бездействие, поради което може да бъде изпълнено и съответно погасено само с активни действия от страна на длъжника (довереник), като именно от тези действия той черпи изгодни за себе си правни последици. Затова при предявен иск с правно основание чл. 284, ал. 2 ЗЗД ответникът (довереник) носи доказателствената тежест за установяване на това, че е уведомил доверителя за изпълнението на поръчката, дал е отчет за това изпълнение, както и че му е предал всичко, което е получил във връзка с изпълнението. От своя страна ищецът (доверител) трябва да установи съществуването на валидно сключен договор за поръчка, както и че довереникът е извършил действията, които са предмет на този договор, а съобразно конкретиката на настоящия случай, че при това действие довереникът му е получил имуществото, което се иска да му бъде предадено.

Установява се по делото, че въз основа на даденото от ищцата Д. Р. П. и следните трети за спора лица – В.Б. Я.а, В.Д.Т. и Д.Г.С., пълномощно с нотариална заверка на подписите и съдържанието, извършени на 30.05.2013 г. от нотариус В.В., с рег. № 268 на НК, ответникът Н. П. Я. е бил оправомощен да се разпореди с недвижим имот, представляващ нива с площ от 1757 дка, VII категория, находяща се в строителните граници на с. Владая, в местността „Суха лешница“, бивш имот № 850, кв. 100 от кадастралния план, като го продаде на когото намери за добре, при цена и условия, каквито договори. В полза на 3 пълномощника е бил учреден мандат и да получи продажната цена от купувача по своя банкова сметка, както и да се разпореди със сумите по така откритата банкова сметка, включително и да закрие същата.

Не е спорно по делото, а се установява от приетия като писмено доказателство по делото Нотариален акт № 164, том II, рег. № 7312, н.д. № 331/2014 г. по описа на нотариус В.В., с рег. № 268 на НК , че на 10.11.2014 г. ответникът Н. П. Я., действащ лично и като представител на ищцата Д. Р. П., както и на лицата В.Б. Я.а, В.Д.Т. и Д.Г.С., е продал общия им недвижим имот с идентификатор № *** по КККР, с адрес на имота: с. Владая, Столична община – район „Витоша“, местност „Суха Лешница“, с площ от 1731 кв.м., представляващ нива с площ от 1757 дка, VII категория, находяща се в строителните граници на с. Владая, в местността „Суха лешница“, бивш имот № 850, кв. 100 от кадастралния план, на купувача Ю.Н.Т. срещу заплащането на продажна цена от 33 320 лв. Според съдържанието на цитирания договор сумата от 3500 лв. била заплатена на ответника Н. П. Я., а останалата част от продажната цена в размер на 29 820 лв. следвало да бъде заплатена от купувача по банков път, по сметка, открита на името на ответника Н. П. Я., след подписване на нотариалния акт и преди вписването му в Службата по вписванията – гр. София към Агенция по вписванията.

Доколкото по делото нито се твърди, нито се доказва прекратяване на пълномощието, извършеното от ответника в кръга на учредената му представителна власт правно действие (сключване на разпоредителна сделка от името и за сметка на ищцата) обосновава извод за въззивния съд, че страните са били обвързани от валидно облигационно правоотношение по договор за поръчка (мандатна сделка), по силата на което ищцата, в качеството си на доверител (мандант), е възложила на ответника, в качеството му на довереник (мандатор), да продаде собствената

1/6 ид.ч. от правото на собственост върху следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор № *** по КККР, с адрес на имота: с. Владая, Столична община – район „Витоша“, местност „Суха Лешница“, с площ от 1731 кв.м., представляващ нива с площ от 1757 дка, VII категория, находяща се в строителните граници на с. Владая, в местността „Суха лешница“, бивш имот № 850, кв. 100 от кадастралния план, на когото намери за добре, при цена и условия, каквито договори, като получи продажната цена по сделката по своя банкова сметка. Този извод следва от обстоятелството, че с факта на упражняване на представителната власт (чрез сключване на договор за покупко-продажба от 10.11.2014 г.) пълномощникът се обвързва с договора за мандат (със съдържание според извършените действия в рамките на пълномощието), доколкото с действията си той изявява воля, която съвпада с изявената воля от упълномощителя. (Така Решение № 338 от 11.01.2016 г. по гр. д.

№ 1729/2015 г., ВКС, ІV г. о., и Решение № 338 от 27.03.2018 г. по гр. д. № 706/2017 г., ВКС, ІV г. о.).

Не е въведено като спорно пред въззивния съд обстоятелството, че ответникът е получил частично плащане на продажната цена в размер на 3500 лв., като извод в този смисъл се обосновава от вписаното в процесния договор изрично изявление, че „Н. П. Я., действащ лично и като пълномощник на останалите продавачи заяви, че е получил преди подписване на настоящия 4 нотариален акт сума в размер на 3500 лв.“. Следователно, спорът пред настоящата инстанция е концентриран върху факта на получаване на остатъка от продажната цена в размер на 29 820 лв.

По делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетелката Ю.Н.Т. – купувач по процесния договор за покупко-продажба. Свидетелката изяснява, че е заплатила остатъка от продажната цена по банков път в полза на ответника.