Решение № 2996 от 17.12.2020, Окръжен съд - Благоевград

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 2996 гр. Благоевград , 16.12.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на десети ноември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:

Председател:

Членове:

Секретар:

Катя Бельова

Лилия Масева

Анета Илинска

Здравка Янева като разгледа докладваното от Анета Илинска Въззивно гражданско дело № 20201200501063 по описа за 2020 година

И за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно.

С решение № 2196 от 04.06.2020 г., постановено по гр.д. № 510 по описа за 2019 г., РС Р., по иска с правно основание чл. 21 ал. 4 от СК, предявен от Б. С. Я., ЕГН **********, гр. Р., ул. „ТТ.А.” № * против К. Я. Я., ЕГН **********, гр. Р., ул. „ТТ.А.” № *, е признал за установено, че ответникът не е собственик поради липса на принос на следните недвижими имоти: 1) 1/4 (една четвърт) идеална част от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на град Р., общ. Р., обл. Благоевград, одобрени със Заповед № РД-18- 33 от 15.05.2006 г. на Изпълнителния директор на АК, с адрес на имота: град Р., п. к. *, ул. „ТТ.А.“ № *, целият поземлен имот с площ от 205.00 кв. м. трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м.), номер по предходен план: 829, квартал: 61, парцел: XVIII, при съседи: ПИ с идентификатор ***, ПИ с идентификатор ***, ПИ с идентификатор

***, ПИ с идентификатор *** и 2) 1/2 идеална част от втори жилищен етаж от двуетажната жилищна сграда, построена в гореописания поземлен имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на град Р., общ. Р., обл. Благоевград, одобрени със Заповед № РД-18-33/15.05.2006 г. на Изпълнителния директор на АК, с адрес на имота: град Р., п. к. *. ул. „ТТ.А.“ № *. етаж 2 (втори) с предназначение: жилище, апартамент, брой нива на обекта: 1 (едно), с площ по документ: 90.00 кв. м.

(деветдесет квадратни метра), ведно с принадлежащите на обекта: съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления 1 имот. при съседни самостоятелни обекти в сградата, както следва: на същия етаж — няма. под обекта — обект с идентификатор ***, над обекта - няма, който самостоятелен обект попада в сграда с идентификатор ***, разположена в гореописания поземлен имот с идентификатор ***, по кадастралната карта и кадастралните регистри на град Р., общ. Р., обл. Благоевград, одобрени със Заповед № РД-18-33/15.05.2006 г. на Изпълнителния директор на АК.

С решението е осъден К. Я. Я. да заплати на Б. С. Я. сумата от 876,50 лв.

(осемстотин седемдесет и шест лева и петдесет стотинки), представляваща направени от ищцата разноски в първоинстанционното производство за заплащане на държавна такса и адвокатски хонорара за един адвокат.

Решението е постановено при участието на третото лице – помагач на ответника „М.П.“ ЕООД, ЕИК *, представлявано от управителите А.И.Ф. и М.О..

Постъпила е въззивна жалба срещу това решение от „М.П.“ ЕООД, ЕИК *, представлявано от управителите А.И.Ф. и М.О.,чрез адв. Т.В., с доводи, че същото е недопустимо, неправилно, необосновано и незаконосъобразно по следните съображения:

Решението е недопустимо поради липсата на абсолютна процесуална предпоставка за завеждането му, а именно липса на правен интерес от страна на ищцата. Развити са съображения, че изводът на първоинстанционния съд в обратна насока е незаконосъбразен, доколкото е базиран на хипотетична възможност за насочване към изпълнение към процесния недвижим имот. Ако се реализира според въззивника тази “хипотетична ” възможност за насочване на изпълнение към процесния недвижим имот, то на основание чл. 440 ГПК ищецът би могъл да защити твърдените си права.

Искането било свързано, съдът да се произнесе с Решение, с което да установи, че към един минал момент, преди разпореждане с имота, ищцата е била единствен собственик на имота поради липсата на принос при придобиването му от страната на Ответника - т.е. предявен бил отрицателен установителен иск за собственост. Още през 2016 г. двете страни Ищец и Ответник, в качеството си на съсобственици на процесният имот се били разпоредили с него, като го дарили на своята дъщеря. Ищцата не била титуляр н а претендираното право към момента на предявяване на исковата молба. Защитата на едно субективно право била предоставена само на неговия носител, поради което и законодателят по императивен начин бил забранил извън изрично уредените случаи да се предявяват чужди права пред съд /чл.26 ал.2 ГПК/. Прави се извод, че след като видно от представения нотариален акт за дарение Ищцата заедно с Ответника са прехвърлили притежаваното от тях право на собственост върху процесиите имоти на трето лице за спора - тяхната дъщеря М.Ч., то за Ищцата не съществувал правен интерес от предявяване н а отрицателен установителен иск спрямо К.Я. за установяване, че последният не е собственик процесиите имоти.

Въззивникът се позовава на ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 8/2012 гр.София 27 ноември 2013 год.

Решението е неправилно като необосновано и незаконосъобразно поради недоказаност на исковата претенция. Презумпцията за съвместен принос не била оборена при условията на пълно и главно доказване. Направеното признание на иска от страна на ответника доказвала, че целта на процеса е единствено да осуети възможността третото лице да удовлетвори вземането си.

2

Отправено е искане за отмяна на атакуваното Решение № 2196/04.06.2020 г. на Районен Съд Р. по гр.д. № 510/2019 г. като недопустимо и да бъде прекратено производството по делото, евентуално съдът да постанови Решение, с което да отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан. Иска се заплащане на сторените разноски в производството.

В законовия срок е постъпил писмен отговор от ищцата в първоинстанционното производство Б.Я., чрез адв. А.К., с който се оспорва изцяло така предявената жалба, като неоснователна. Наведени са доводи, че неоснователно се поддържа в жалбата, липса на правен интерес от предявяване на иска по чл. 21, ал. 4 от СК от страна на ищцата. Неоснователно във въззивната жалба третото лице помагач се позовавало на ТР № 8 от 2012 г. на ВКС. В случая предявената претенция не касаела общия отрицателен установителен иск по 1* от ГПК, а специален такъв, предявен по реда на СК. Последният предвиждал специфични предпоставки, при които да се предявява иска за липса на принос и по отношение на него постановките на цитираното ТР се явявали неотносими. Неоснователни били твърденията във въззивната жалба, че се цели установяване на права към минал момент по реда на чл. 1* от ГПК. Такъв иск не бил предявяван и доводите за допустимостта му на практика били неотносими към предмета на делото. Неоснователни били и възраженията, че се касае до предявени чужди права. Искът можел да бъде предявен само от съпрузите, респективно от наследниците им. В случая не се касаело до защита на чужди права, а до собствени такива на ищцата Я., които възниквали именно поради факта, че третото лице помагач твърди наличие на СИО за спорния имот и във връзка с това извеждало интереса си от предявяване на иск по чл. 135 от ЗД относно сделка за същия недвижим имот. С предявяването на собственически иск по реда на чл. 21, ал. 4 от СК на практика ищецът щял да докаже наличието или липсата на права на длъжника- съпруг, каквато е и целта на иска по чл. 440 ГПК.

Застъпва се тезата, изложена от РС Р., относно наличие на правен интерес от иска, а именно: че не е спорно между страните, че между същите е образувано и към момента е висящо дело по предявен иск с правно основание чл.135 от ЗЗД. Именно в рамките на това производство „М.П.“ ЕООД обосновавал правния си интерес от предявяването му с твърдение, че имотът по атакуваната сделка е СИО. Единственият начин за опровергаване на това твърдение, а от там и за отхвърляне на предявения Павлов иск било успешното доказване с влязло в сила решение, че твърдяната СИО липсва. По отношение на този тип общност, обаче и за опровергаване на наличието или липсата и, били приложими специалните разпоредби на СК. С оглед на това, предмет на настоящото дело бил именно иск по чл. 21, ал. 4 от СК, което обосновавала неговата допустимост. От друга страна, правилни и обосновани били изводите на РРС, че след като с влязло в сила определение, производството по Павловия иск е спряно до приключване на настоящото дело, то на самостоятелно основание собственическият иск е допустим. Ако се приемела за вярна тезата, поддържана във въззивната жалба, че настоящият иск следва да се предяви едва след уважаване на Павловия иск, то това би било равнозначно на насочване на принудително изпълнение към имот, който не е собствен на длъжника, въпреки наличието на процесуална възможност тези действия да се избегнат чрез предявяване на собственическия иск в рамките на висящото производство по отменителната претенция. Нещо повече, в този случай, за да се спре принудителното изпълнение и по аргумент от текста на чл. 390, ал. 4 от ГПК, ищцата щяла да бъде принудена да внесе и пълния размер на задължението, предмет на изп. производство, а от там и да погаси дълг на трето лице, без да са налице предвидените в закона предпоставки за това. Не на последно място, при насочено принудително 3 изпълнение върху имота и до приключване на евентуално производство по чл. 21 от СК, съществувал риск принудителното изпълнение да бъде реално проведено, като имотът бъде продаден на трети лица.

Именно всички тези изложени обстоятелства и в своята съвкупност обосновавали правния интерес на ищцата по настоящото дело от воденето му. В случая не се касаело до хипотетична възможност за накърняване интересите на ищцата, а от там и на приобретателите на атакуваната сделка в производството по чл. 135 от ЗЗД, а до напълно реална такава с оглед факта, че делото по отменителния иск е образувано и към момента висящо пред РРС.

Неоснователни и като такива се иска от тази въззиваема страна, да се отхвърлят и възраженията във въззивната жалба, касаещи правилността на първоинстанционното решение.От събраните по делото доказателства безспорно се установявало, че ответникът по иска няма принос и съдействие за придобиването на процесиите имоти.

Последните са били собственост на родителите на ищцата, ползвани били само от тях и от дъщеря им, докато ответникът никога не е живял там. Имотите били прехвърлени лично на ищцата /ответника Янакиев не бил страна по сделката/ с договор за издръжка и гледане, срещу полагани от нея грижи, несвързани с разходи за осъществяването им, които да направят имота СИО. Не се установявало ответникът преди прехвърлянето или след това да е полагал каквито и да е грижи за праводателите на ищцата, нито да е осигурявал издръжката им. Следователно, ако липсвал принос на единия съпруг, то и имуществото не е в режим на съпружеска имуществена общност, а лично на единия от съпрузите. На следващо място, по делото бил депозиран отговор на ИМ от страна на ответника, в който се правело изцяло признание на иска.

Отправено е искане за потвърждаване на атакуваното решение на РРС.

Претендират се сторените по делото разноски.

Въззиваемият К.Я. не е подал писмен отговор по въззивната жалба.

Във въззивното производство не са събирани нови доказателства.

Подадената въззивна жалба е допустима, като подадена в срока за обжалване, от легитимирана страна с правен интерес от обжалване. Същата отговаря на изискванията на закона и е редовна.

С оглед изразените от страните в процеса становища и събраните по делото доказателства, Окръжен съд Благоевград приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск по чл. 21, ал.4 СК.

Твърди се в исковата молба, че ищцата и ответникът са съпрузи и че по време на брака си с ответника, ищцата е придобила чрез договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, материализиран в нотариален акт № 37, том 1, нотариално дело № 73 по описа за 1988 год. на Районен съд – Р., вписан с вх. peг. № 77 от 02.03.1988 г. недвижими имоти с административен адрес в гр. Р., ул. „ТТ.А.” № *, предмет на спора.