Определение № 358 от 14.05.2024, Окръжен съд - Сливен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 358 гр. Сливен, 14.05.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Надежда Н. Янакиева

Членове:

Мартин Цв. Сандулов

Гергана Огн. Симеонова като разгледа докладваното от Мартин Цв. Сандулов Въззивно частно гражданско дело № 20242200500220 по описа за 2024 година

Производството е образувано по частна жалба против определение по чл. 248 от ГПК, с което е оставена без уважение молба за изменение на постановено решение в частта за разноските и се движи по реда на 274 и сл. от ГПК, вр. чл. 248 от ГПК.

Частният жалбоподател – адвокат М., процесуален представител на ищцата в производството, заявява, че атакуваното определение е неправилно тъй като по делото са предявени два иска, като по всеки от тях защитата била различна. По делото била назначена и ССчЕ, по която на вещото лице било заплатено възнаграждение в размер на 250лв. По делото били извършени максимални фактически и правни действия, заслужаващи определяне на възнаграждение в размер на минималния по всеки иск. Посочва, че практиката на ВКС е константна по въпроса как се определя минимума на възнаграждението при обективно съединени искове – върху цената на всеки от исковете поотделно, а не в сбор. Цитира актове на ВКС и на окръжни съдилища в страната в тази насока. Моли съда да отмени обжалваното определение и да постанови ново, с което да се присъди на адв. М. възнаграждение в размер на 960 лв. с ДДС и 15 лв. такса за обжалването.

В срока за отговор насрещната по частната жалба страна е подала писмен отговор, с който намира частната жалба за неоснователна и моли съда да я остави без уважение. Заявява, че претендираният хонорар е прекомерен, необосновано завишен спрямо фактическата сложност на спора и реално извършените дейности по процесуална защита. Съдът разумно, обосновано и справедливо е определил възнаграждението на адв. М.. Намира за неприложима разпоредбата на чл.2, ал.5 от НМРАВ, тъй като съдебният спор и по установителния и по осъдителния иск засягал един правопораждащ факт – договор за кредит, което предполагало и еднаква защита, а претенциите са обусловени една от друга.

Посочва, че жалбоподателката с адв. М. има многобройни граждански дела в СлРС с идентичен предмет, като документите били бланкетни с еднотипно съдържание. Позовава се 1 на Решение от 25.01.2024г. по дело С438/22 на втори състав на СЕС. Заявява, че претендираното възнаграждение буди съмнения за недобросъвестно упражняване на адвокатската професия, злоупотреба с права и създаване на условия за неоснователно обогатяване.

Моли да се отхвърли като неоснователна частната жалба и да се потвърди обжалваното определение.

Настоящият въззивен състав намира частната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 275 ал. 2 от ГПК, подадена в преклузивния едноседмичен срок от процесуално легитимиран субект имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първостепенен съд.

Разгледана по същество същата е неоснователна.

С решението, чието изменение в частта за разноските е поискал ответника по реда на чл. 248 от ГПК, съдът, с оглед уважаването на предявените установителен и осъдителен искове, е присъдил на ищцата направените по делото разноски за държавна такса и ССчЕ, а по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗА – на адвоката, осъществил безплатно процесуалното й представителство – възнаграждение в размер на 360 лв. с ДДС.

С атакуваното определение е отказал да измени решението си, като е посочил, че е приложил разпоредбите на Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение и решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22г. като е определил общо възнаграждение поради това че двата иска почиват на общо основание и резултатът, преследван от ищцата е могъл да се постигне само с предявяване на осъдителната претенция и позоваване на нищожност на процесния договор и с оглед ниската правна и фактическа сложност на спора.

Въззивният съд намира атакуваното определение за частично неправилно.

Уважени са изцяло двата предявени иска – установителен за обявяване нищожност на договор за кредит и осъдителен – за връщане на платена без основание сума.

По правилата на процеса при такъв изход на спора отговорността за разноски се възлага на ответника и той следва да заплати направените от ищцата съдебни и деловодни разноски.

Доколкото тя е представлявана в процеса от адвокат, но в условията на чл. 38 от ЗА – безплатна адвокатска помощ, то съгласно разпоредбата на чл. 38 ал. 2 от ЗА носещата тежестта на разноските страна следва да заплати възнаграждение пряко на адвоката, а неговият размер се определя от съда в съответствие с изр. последно – в размерите по НМРАВ.

В случая процесуалният представител на ищцата е осъществил активни процесуални действия по защита и представителство във връзка с подготовка на делото и със събиране на доказателствени средства, като е защитил интереса на клиента по най-добрия начин и следва да му се присъди и възнаграждение за това. Съгласно разпоредбата на чл. 2 ал. 5 от НМРАВ №1/2004г. за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки 2 от тях поотделно, независимо от начина на тяхното съединяване. Интересът по смисъла на чл.7 ал. 2 се отнася до цената на всеки отделен иск, независимо от неговия вид. Поради това и следва за всеки отделен иск да се определи възнаграждение в размер, базиран на класификацията по Наредбата.

Тази наредба обаче не може да има императивен характер за съда, тъй като приоритетно приложение имат актовете на СЕС. В т.2 на решение от 25.01.2024г. на втори състав по дело № C‑438/22 на СЕС, което има пряко действие в РБ, е прието, че „член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.“ Така, след като в случая е налице нарушение на забраната на чл. 101 пар. 1 на ДФЕС, както е посочено в т. 3 на цитираното по-горе Решение на СЕС, „националният съд е длъжен да откаже да приложи тази / чл. 78 ал. 5 от ГПК и съответно - Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/ национална правна уредба“, поради което въззивният съд намира, че присъденото възнаграждение е в справедлив размер.

За яснота следва да се посочи, че този състав приема, що се отнася до това дали сумата следва да бъде присъдена с ДДС, че такъв не се дължи в случая, тъй като с данък върху добавената стойност се облага възмездна облагаема услуга, а правната помощ, оказана от адвоката на ищцата по реда на чл. 38 от ЗА, е безплатна и по смисъла на чл. 9 ал. 1 вр. чл. 8 ЗДДС тя представлява безвъзмездна доставка на услуга, която според законовата уредба не се облага с данък добавена стойност. „Възмездяването“ се извършва в по-късен момент с акта на съда за осъждане на страната да заплати адвокатско възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат, а съгласно чл. 25 ал. 2 от ЗДДС данъчното събитие възниква на датата, на която услугата е извършена. Правоотношението, по което безплатната правна помощ е оказана, и това, създадено със съдебния акт, са между различни страни и с различно съдържание. Последното се изчерпва със задължението на страната, носеща тежестта за разноските, да заплати на адвоката, предоставил безплатна адвокатска помощ, определената от съда парична сума, за която съдът не издава фактура и не начислява ДДС, тъй като не е данъчнозадължено лице а и не е страна по правоотношението, възникнало от постановения от него осъдителен акт. В случая обаче липсва жалба за присъждането на ДДС.

Ръководен от гореизложеното, съдът

3

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение №1525/18.04.2024г. по гр. дело №19/2024г. на Районен съд Сливен като правилно.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4