Решение № 1838 от 19.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1838 гр. София, 19.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-18 СЪСТАВ, в публично заседание на пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър В. Боснешки при участието на секретаря Славка Кр. Димитрова като разгледа докладваното от Петър В. Боснешки Гражданско дело № 20251100109277 по описа за 2025 година

Производството по делото е образувано по искова молба на К. К. М., с ЕГН:**********, р-н Банкя, ул. ********, действащ със съгласието на майка си П. Л. П.-М., с ЕГН:**********, срещу Софийски районен съд, с ЕИК:831462482 и адрес: гр.София, п.к.

1463, бул. ''Ген.Скобелев'' № 23, с която е предявен иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, вр. с чл.6 § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ), с който се иска ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 40 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане в разумен срок на гр.д. №54454/2017г., 44 с-в, гражданско отделение на СРС.

Ищецът твърди, че първоинстанционното гр.д. №54454/2017г., 44 с-в, на СРС образувано въз основа на искова молба от 08.08.2017г., с която е предявен иск с правно основание чл.135 ЗЗД, от“Юробанк България“АД срещу П. Л. П.-М. и К. К. М..

Твърди, че повече от 8 години и 3 месеца съдът не се произнася с решение по иска, като се симулира действие при практическо бездействие.

Твърди, че в резултат бездействието на съда поставя, както ищеца, така и неговото семейство в непрекъснат стрес и психически тормоз. Отказът от правосъдие има значително негативно въздействие върху ищеца, като му причинява болки и страдания през целия период на продължителност на съдебното производство.

В законоустановения срок е постъпил отговор на исковата молба, с който ответникът СРС оспорва иска по основание и размер, поради което се иска отхвърлянето му като неоснователен. Поддържа се, че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника за твърдените като претърпени от ищеца, неимуществени вреди, както и че са налице обстоятелства изключващи, респ. намаляващи отговорността му, като в 1 тази връзка са изложени фактически твърдения, свързани с хода на протичане на разглеждането на производството по гр.д. №54454/2017г., 44 с-в, гражданско отделение на СРС.

Твърди, че от производството по гр. дело № 54454/2017г. на СРС е видно, че разглеждането му е било възпрепятствано от друго висящо производство, а именно т.д. № 1502/2016г. по описа на СГС, което е приключило на 25.03.2021г., т.е. забавянето на делото в този период не може да се обвързва с поведението на Софийски районен съд. Впоследствие, производството по делото е било неколкократно отлагано във връзка с предоставяне на възможност на страните да представят доказателства, както и във връзка с изразена от страните воля за постигане на извънсъдебно уреждане на спора, до която възможност не се е достигнало. С оглед на това, счита, че неоснователно се твърди, че е налице забава, за която да е допринесъл Софийски районен съд при разглеждане на делото.

Отправя се искане за отхвърляне на предявения иск, както и за присъждане на разноски - юрисконсултско възнаграждение.

Прокуратурата на РБ, конституирана като страна на основание чл.10, ал.1 ЗОДОВ, изразява становище, че искът е процесуално допустим и частично основателен, тъй като е завишен по размер.

След като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл.235 ГПК, Софийски градски съд приема за установено от фактическа и правна страна следното:

По допустимостта:

Съдът намира, че искът е допустим и следва да бъде разгледан. Процесният иск е предявен на 18.08.2025г., преди приключване на производството по гр.д. № 54454/2017г. на СРС. Поради това и в съответствие с постоянната практика на ВКС не е необходимо изчерпване на административната процедура по глава трета „а“ от ЗСВ.

По основателността:

Видно от преписа на гр.д. №54454/2017г., 44 с-в, гражданско отделение на СРС, същото е образувано въз основа на искова молба от „Юробанк България“ АД срещу П. Л.

П., К. К. М. и К. К. М., с която е предявен иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД за обявяване за относително недействителна по отношение на ищеца на разпоредителна сделка, с която майката П. П. е дарила на синовете си К. и К. 9/30 ид.ч. от недвижим имот.

Исковата молба е с вх. №2017411/08.08.2017г. на СРС.

С разпореждане от 27.09.2018г. на СРС, на основание чл.131 ГПК, е разпоредено връчване препис от исковата молба на страните.

Ответникът К. М. е получил препис от исковата молба на 24.10.2018г., като е подал отговор на 29.11.2018г.

Подадени са отговори и от другите ответници по делото.

В отговорите по делото са направени възражения за наличие на преюдициални 2 производства, включително това по търг.д.№1502/2016г. на СГС, ТО.

С определение от 23.02.2023г., на основание чл.140 ГПК, съдът е насрочил делото в открито съдебно заседание на 18.05.2023г.

В открито съдебно заседание на 18.05.2023г. е извършен доклад по реда на чл.146 ГПК, като делото е отложено по искане на страните за представяне на доказателства.

С молба от 29.06.2023г. ищецът е представил препис от Определение №158/25.03.2021г. по т.д.№1399/2020г. на ВКС, с което не е допуснато до касационно обжалване въззивното решение по повод търг.д.№1502/2016г. на СГС, ТО.

Открито съдебно заседание на СРС от 06.07.2023г. е отложено по искане на ответниците за да представят доказателства в следващо съдебно заседание.

Открито съдебно заседание на СРС от 05.12.2023г. е отложено по искане на страните за постигане на спогодба.

Открито съдебно заседание на СРС от 15.02.2024г. е приключило с обявяване на устните състезания за приключени, като съдът е обявил, че ще се произнесе с решение в законоустановения срок.

Съдът констатира, че към датата на приключване на устните състезания по настоящето дело- 05.03.2026г. все още няма постановен съдебен акт от първоинстанционния съд.

Предвид гореизложената фактическа обстановка съдът намери от правна страна следното:

Съдът е сезиран с иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ, във вр. чл.6, § 1 ЕКЗПЧОС.

С разпоредбата на чл. 2б от ЗОДОВ /ДВ бр. 98/2012 г. / е създаден национален компенсаторен механизъм за бавно правосъдие, оценен като ефективен от ЕСПЧ. С нея е предвидено като вътрешноправно средство за защита, самостоятелна хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС. Претенцията за обезщетение, съгласно чл. 8, ал. 1 от ЗОДОВ, се разглежда по този закон и реда на ГПК. Критериите, въз основа на които съдът прави преценка дали е допуснато нарушение са посочени примерно в закона - чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ.

Съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС - всяко лице, при решаването на правен спор относно негови граждански права /в случая за присъждане на обезщетение от нарушението им/, има право на гледане на делото в разумен срок, независимо от вида на производството – гражданско, административно или наказателно.

Предмет на установяване в настоящото производство е общата продължителност на гражданското дело, с оглед на неговата фактическа и правна сложност, като съдът преценява осъществяването на отделните забавяния, причината, която ги е предизвикала с изключение на забавянията, дължащи се на поведението на претендиращата обезщетение страна.

3

Държавата отговаря за тези забавяния, тъй като е длъжна да установи правила, както и спазването им, предвид предотвратяване на последиците от недобросъвестно упражняване на права и недобросъвестно изпълнение на задължения. Отговорността по чл.2б ЗОДОВ не е обусловена от виновно поведение на лицата от състава на държавните органи, които в делото участват като процесуални субституенти, тъй като вредите се формират от забавяне разглеждането на делото над разумния срок.

С оглед обсъдените по-горе доказателства безспорно се установява допуснато нарушение за правото на разглеждане на делото в срок относно насрочване на първото открито съдебно заседание и относно постановяване на решението.

Производството по гр.д. №54454/2017г., 44 с-в, гражданско отделение на СРС, е образувано по исковата молба с вх. №2017411/08.08.2017г. на СРС.

Действително е установено наличието на преюдициално производство по търг.д.

№1502/2016г. на СГС, ТО, което е пречка за развитието на процесното дело съгласно задължителната съдебна практика, намерила израз в т. 2 на ТР № 2/09.07.2019г. по тълк.д. № 2/2017г. по описа на ВКС. Налице е връзка на преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК между производството по предявен от кредитора иск за вземането му и предявен иск по чл. 135 от ЗЗД за обявяване на относителна недействителност на извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора. Преюдициалното производство е приключило с Определение №158/25.03.2021г. по т.д.№1399/2020г. на ВКС.

Поради това и настоящият въззивен състав намира, че до 25.03.2021г. са били налице обективни пречки за развитие производството по делото.

По първоинстанционното производство няма доказателства за проявена активност от съда за извършване на справки за хода на преюдициалното производство с цел продължаване на действията по гр.д. №54454/2017г. на СРС. След 25.03.2021г. съдът отново не е проявявал служебна активност до 23.02.2023г., когато е постановил определение по реда на чл.140 ГПК, като е насрочил делото в открито съдебно заседание на 18.05.2023г.

Следователно е налице период от около две години /от 25.03.2021г. до 23.02.2023г., в които съдът не е изпълнил задължението си да извършва процесуални действие по движение на делото.

След провеждане на първото съдебно заседание на 18.05.2023г., съдът е провел още няколко съдебни заседания, които са били отсрочени по искания на страните за попълване на доказателства, както и за постигане на спогодба. Поради това и съдът намира, че в периода 23.02.2023г.- 15.02.2024г., когато делото е обявено за решаване, няма забавяне допуснато от съда. Налице са обективни пречки за приключване производството по делото.

След 15.02.2024г., когато делото е обявено за решаване, до датата на приключване на устните състезания по настоящето дело- 05.03.2026г., все още няма постановен съдебен акт от първоинстанционния съд. Поради това и съдът намира, че има забавяне от около две години за постановяване на краен съдебен акт.

Предвид горепосочените констатации съдът намира, че има безспорно установено 4 забавяне в два периода:

1.от 25.03.2021г. до 23.02.2023г., в които съдът не е изпълнил задължението си да извършва процесуални действие по движение на делото.

2.от 15.03.2024г., когато е изтекъл едномесечният срок по чл.235, ал.5 ГПК, до датата на приключване на устните състезания по настоящето дело- 05.03.2026г., тъй като все още няма постановен съдебен акт от първоинстанционния съд.

Поради това и съдът намира, че общата продължителност на първоинстанционното производство към настоящия момент е повече от осем години, като има необосновано забавяне на производството на два пъти за по около две години или общо за около четири години.

Предвид гореизложеното съдът намира, че искът е доказан по своето основание, като безспорно на ищеца се дължи обезщетение.

Относно неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството му за справедливост и на доверието му в държавността поради забавянето на делото.

Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл.2б ЗОДОВ се определя глобално за всички претърпени неимуществени вреди, причинени от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им - в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече - с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди; респ. - не следва да води до неоснователно обогатяване на ищеца.