Решение № 109 от 14.05.2026, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 109 гр. Кюстендил, 14.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Хр. К.а

Членове:

Веселина Д. Джонева

Елисавета Г. Деянчева при участието на секретаря Весела Б. Данчева като разгледа докладваното от Веселина Д. Джонева Въззивно гражданско дело № 20261500500039 по описа за 2026 година

Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.

Делото е образувано по въззивна жалба с вх.№13906/19.11.2026г., подадена от А.

К. Л., с ЕГН ********** и адрес:******, чрез пълномощника адв.П. П. от АК – Благоевград, насочена срещу решение №529 от 16.10.2025г., постановено по гр.д.

№20241510102845 по описа за 2024г. на Районен съд – Дупница.

Решението се обжалва в частта, в която съдът е уважил насрещния иск на К. Н.

Н. с ЕГН **********, с адрес: ***** против А. К. Л., осъждайки последния да му заплати сума в размер на 1300 лева, представляваща подлежаща на връщане такава, поради отпадане на основанието, на което е била заплатена от К. Н. Н. на А. К. Л.

(развалено писмено споразумение от 05.09.2024г.)

Решението, в обжалвана част, се възприема за неправилно, като постановено при допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон, както и поради неговата необоснованост.

Допуснатите процесуални нарушения от страна на първостепенния съд въззивникът свърза с необсъждане на цялата ангажирана в производството доказателствена съвкупност, при което решението не съдържало фактически установявания на съда за наличието, респ. липсата на фактическия състав на правото на задържане, както и каквито и да било мотиви, обусловили крайният му извод.

Според въззивника, порочността на съдебния акт в обжалваното му част произтичала 1 и от непълния доклад по делото, тъй като в същия не била дадена правна квалификация на правата, претендирани от ищеца по насрещния иск, както и правата на ответника, не били отделени спорните от безспорните обстоятелства, не била разпределена доказателствената тежест между страните, респ. на същите не било указано за кои твърдени от тях факти не сочат доказателства. Лисвала също така правна квалификация на възражението на ответника по насрещния иск за право на задържане, както и разпределение на доказателствената тежест по това възражение.

Всички тези процесуални пропуски от страна на районния съд обуславяли, според въззивника, необходимостта настоящата съдебна инстанция да ги отстрани, като изготви пълен доклад по делото и даде съответните до страните указания във връзка с него.

За неправилен се възприема решаващия извод на съда, че ответника по насрещния иск не успял да докаже, че платената сума по предварителния договор в размер на 1300 лева, имала характера на задатък. Основанието за неговото задържане се кореняло в изправността на продавача, респ. неизправността на купувача по предварителния договор, който отказал да изплати остатъка от дължимата по договора сума. При тези доводи се възприема за неоснователен предявения от К. Н. иск за връщане на платената от него цена.

Въз основа на изложените съображения се поддържа искане за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на насрещния иск като неоснователен.

Претендират се разноски.

В законоустановения срок по чл.263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна – К. Н. Н., чрез пълномощника му адв.К. Д..

Акцентирано е на безспорността на факта, че между страните бил сключен предварителен договор за продажба на лек автомобил, по силата на който купувачът платил на продавача капаро в размер на 1300 лева, а продавача предал владението на автомобила на купувача. Изложено е, че при направено в исковата молба изявление за разваляне на предварителния договор, което достигнало до ответника с получаването на препис от исковата молба, същото като последица водело до разваляне на договора с обратна сила и всеки следвало да върне това, което е получил по него. Правилно районният съд не възприел, че преведената по договора сума имала характера на задатък, доколкото този термин не фигурирал никъде в договора и било недопустимо уговарянето на обезщетителна функция на предаденото капаро да се извличала от съдържанието на договора. С оглед изложените съображения се моли за отхвърляне на въззивната жалба като неоснователна.

След преценка на доводите и възраженията на страните, доказателствата по делото и съобразно правомощията си, въззивният съд приема следното:

Жалбата е подадена от процесуално легитимирано лице, в законоустановения срок и срещу подлежащ на инстанционен въззивен контрол акт, поради което е допустима.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

Производството по делото е било образувано по искова молба на А. К. Л. срещу К. Н. Н., с която е бил предявен иск с правна квалификация чл.55 ал.1 пр.3 от ЗЗД за осъждане на Н. да върне на Л., лек автомобил марка „***“, модел „****“, с рег.№ ********, подлежащ на връщане от поради отпадане на основанието, на което е получен, а именно – поради разваляне на писмено споразумение от 05.09.2024г., сключено между двамата.

2

Според ищеца по този иск, на 05.09.2024г. страните сключили предварителен договор за покупко-продажба на посочения лек автомобил, като Л. предал на Н. за ползване същия в деня на подписването, а Н. му заплатил сума в размер на 1 300 лева, представляваща част от договорената цена, цялата в размер на 3 000 лева, задължавайки се в срок до 15.10.2024г. да заплати остатъка и да сключат окончателния договор.

В срока за отговор ответникът е депозирал такъв, като не е оспорил сключването на предварителен договор и е заявил, че извънсъдебно също, от своя страна е искал да върне автомобила, тъй като след получаването му е установил, че същия се нуждае от ремонт. В същия срок е предявил и насрещен иск да бъде осъден Л. да му върне дадената при подписване на споразумението сума в размер на 1 300 лева.

В подадения отговор на насрещния иск А.Л. е възразил срещу уважаването му, аргументирайки, че има право да задържи получената сума, която била дадена като задатък.

Районният съд е приел и двата иска за основателни и ги е уважил. Сключеното между страните споразумение от 05.09.2024г. е коментирал като такова, имащо характер на предварителен договор по смисъла на чл.19 от ЗЗД.

В частта, в която К.Н. е осъден да предаде на на А. К. Л. фактическата власт върху лекия автомобил марка „***“, модел „****“, с рег. № ********, подлежащ на връщане, поради отпадане на основанието, на което е получен, а именно - развалено писмено споразумение от 05.09.2024г., решението не е обжалвано и е влязло в сила.

За да уважи насрещния иск, ДнРС е приел, че сумата подлежи на връщане като закономерна последица от развалянето на договора, предполагаща реституция на даденото от всяка от страните и произтичаща от правилото на чл.55 ал.1 пр.3 от ЗЗД.

Районният съд не е възприел тезата на ответника по насрещния иск, че даденото от Н. по силата на сключеното споразумение представлява задатък, който получателя може да задържи. В тази връзка съдът е посочил, че предаването на дадена имуществена ценност при сключване на договора може да има различно значение – да служи като задатък, авансово плащане, отметнина, антиципирано платена неустойка и пр. и в тежест на страната, която се позовава на благоприятните за нея последици от задържане на получената сума, е да докаже, че страните са придали на уговорката, въз основа на която е предадена сумата, значението на задатък. Според районния съд, в настоящия случай страните не са използвали употребения в закона израз „задатък“, поради което уговарянето на обезщетителна функция на предаденото капаро не може да се основе единствено на езиковото тълкуване на клаузата, а и не може да се изведе и от останалото съдържание на договора, в което не са налице никакви уговорки по силата, на които да се приеме по несъмнен начин, че е уговорено право на продавача да задържи предадената сума при отказ от процесния договор.

ОС-Кюстендил в настоящия му състав, приема от правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило.

3

Обжалваното решение е валидно и допустимо в атакуваната част. Същото е правилно и следва да се потвърди.

На първо място, както е посочено в определение №139/05.03.2026г., постановено по въззивното дело, не се констатира допуснато от районния съд процесуално нарушение, което да рефлектира върху правилността на съдебния акт в обжалваната част. Районният съд правилно е разпределил доказателствената тежест, в частност – указал е на ответника по насрещния иск, настоящ жалбоподател, че носи тежестта да установи, че получената сума има характер на задатък, поради което не подлежи на връщане. За съда не е съществувало задължение да указва на тази страна, че не сочи доказателства за това си възражение (некоректно квалифицирано във въззивната жалба като „възражение за право на задържане“), тъй като в отговора на насрещната искова молба са били формулирани доказателствени искания за установяването му в процеса.

Въззивният съд споделя аргументирания в обжалваното решение извод, че извършените на основание сключеното между страните споразумение престации подлежат на взаимна реституция, но доколкото е инстанция по същество, която дължи да формира свои собствени правни изводи и да разреши материално-правния спор, счита за потребно да посочи, че доводите за този правилен, като краен резултат извод, се нуждаят от известна корекция.

Видно е от сключеното между К. Н. и А. Л. на 05.09.2024г. „писмено споразумение“, че със същото страните по него са се съгласили, че Н. „капарира сума от 1 300 лева за лек автомобил **** с рег. номер ********“, като Л. „му го предоставя да го ползва“. С тези две насрещни декларативни изявления съдържанието на споразумението се изчерпва.

При така установеното съдържание на процесното споразумение от 05.09.2024г. съдът приема, че същото не съдържа характеристиките на предварителен договор за продажба на лекия автомобил. В него не се съдържат уговорки за съществените клаузи на окончателен договор за покупко-продажба, в какъвто смисъл е изискването за всички предварителни договори, въведено с чл.19 ал.2 от ЗЗД, не е поето задължение от страна на ищеца и/или ответника за сключване на окончателен договор за продажба на МПС и не е посочена продажна цена.

Със споразумението страните са удостоверили предаването на автомобила и заплащането на парична сума. Фактът, че страните наричат споразумението предварителен договор за покупко-продажба на МПС и не спорят, че то представлява предварителен договор, не означава, че това е така. Ролята на съда е да прецени естеството на съглашението, съдържанието на правата и задълженията на страните по него и породените със сключването му правни последици.

Представеното писмено споразумение не е „правно нищо“, но не е предварителен договор за покупко-продажба на лек автомобил. В съдебната практика се приема, че не съществува пречка преддоговорните отношения между страните да преминат през различни етапи, предхождащи сключването на предварителен договор.

В хода на тези преддоговорни отношения страните могат да сключат и други споразумения с организационен и подготвителен характер, т. е. да поемат насрещни задължения. Тези съглашения са договори по аргумент от разпоредбата на чл.8 от ЗЗД, без да е необходимо да имат съдържанието по чл.19 ал.2 от ЗЗД, тъй като не са предварителни договори. Не съществува пречка, сумите, дадени в изпълнение на тези споразумения да имат гаранционната и обезщетителна функция на задатъка, но когато насрещните задължения на страните са уговорени в последващ договор. В настоящия 4 случай обаче, предварителен договор между страните не е сключен и по делото не се съдържат допустими доказателства, от които да се установи продажната цена на вещта и размера на дължимото доплащане.