Решение № 114 от 17.04.2019, Районен съд - Севлиево
- Съд
- Районен съд - Севлиево
- Дело
- Гражданско дело 1221/2018
- Вид
- Решение № 114
- Подписан
- 17.04.2019
- В сила
- 22.05.2019
- Състав
- ВАЛЕРИЯ ИВАНОВА АВРАМОВА ХРИСТОВА
Цитирани разпоредби
- чл. 192 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 415, ал. 4 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 416 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 44, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 47, ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 8 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 240, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 26, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 79, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 86 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 86, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 99, ал. 3 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 10а, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 10а, ал. 2 · Закон за потребителския кредит
- чл. 10а, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 37 · Закон за правната помощ
- чл. 25, ал. 1 · Наредба за заплащането на правната помощ
Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 114 гр. Севлиево
17.04.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Севлиевският районен съд, в ОТКРИТО заседание на петнадесети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: ВАЛЕРИЯ АВРАМОВА при секретаря ИВЕЛИНА ЦОНЕВА като разгледа докладваното от съдията
АВРАМОВА гр.д. № 1221 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 422, ал. 1 ГПК.
В исковата молба ищецът твърди, че по негово заявление по ч.гр.д.№ 871/18 г. по описа на РС Севлиево е издадена заповед за изпълнение № 547 от 04.07.2018 г. по чл. 410 ГПК, като ответникът е осъден да заплати посочените суми. Заповедта е връчена на ответника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК и след указание на заповедния съд в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК ищецът предявява установителен иск за съществуване на вземането си и моли съда да уважи иска със законните последици. Твърди, че отношенията между страните са възникнали от Договор за потребителски паричен кредит № ********* от 03.01.2017 г., сключен между ответника и „Провидент Файненшъл България“ ООД, по силата на който той е получил паричен заем в размер на 550 лв. Сумата е следвало да се върне в размер 658,49 лв. на 60 равни седмични вноски, като включва главницата и договорна лихва в размер на 108,49 лв. Всяка вноска е в размер на 10,97 лв. , като последната е с падеж 01.03.2018 г. Освен тези суми ответникът се е съгласил да заплати такса за оценка на кредитно досие в размер на 27,50 лв., разсрочена на същите 60 седмични вноски, всяка по 0,46 лв. Страните са постигнали съгласие и за услуга „Кредит у дома“ с такса 469,13 лв., също разсрочена на падежните дати. Така общата сума, която ответникът се е задължил да върне е в размер на 1155,12 лв. Ответникът не е извършил плащане по заема.
Вземането на първоначалния кредитор е било прехвърлено на „Изи Асет Мениджмънт“ АД съгласно договор за цесия от 01.07.2017 г. На 01.11.2017 г. е подписано Приложение 1 към Допълнително споразумение от 01.11.2017 г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и ищцовото дружество, по силата на което вземането срещу ответника е прехвърлено на ищцовото дружество.
Ищецът моли съда да уважи иска, като претендира и разноските по делото.
Ответникът е представил писмен отговор в законния месечен срок, чрез особен представител ***П.Д..
В него оспорва иска с основно възражение, че не е налице активна легитимация с оглед правоприемство и цесиите на вземането. Счита, че предишният кредитор не е съобщил на ответника за цесията и тя няма действие за него.
По делото се събраха писмени доказателства.
От съвкупната им преценка съдът намира за установена следната фактическа обстановка:
Видно от приложеното ч.гр.д.№ 871/18 г. по описа на РС – Севлиево по заявление на ищеца е издадена заповед за изпълнение № 547 от 04.07.2018 г. по чл. 410 ГПК. Заповедта е връчена на ответника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК и след указание на заповедния съд в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК ищецът предявява установителен иск за съществуване на вземането си.
Между страните няма спор, че предмет на иска е Договор за потребителски кредит № ********* от 03.01.2017 г. – л.
5 и 6, сключен между ответника и „Провидент Файненшъл България“ ООД, по силата на който той е получил паричен заем в размер на 550 лв. Сумата е следвало да се върне ведно с договорна лихва в размер на 109,49 лв. В договора не е изрично посочено, че тази сума е с характер на договорна лихва, но това е очевидно и изрично е посочено от ищеца в заявлението и в исковата молба. В договора е уговорен срокът и начинът на плащане – на 60 равни седмични вноски, при първа падежна дата 11.01.2017 г.
Искът е предявен от дружество, различно от кредитодателя, поради което на първо място съдът следва да се произнесе по активната легитимация, което е и основното възражение на особения представител на ответника.
Ищцовото дружество установява своята активна легитимация по иска чрез следните приложени документи: Договор за цесия и заместване в дълг от 01.07.2017 г. – л.
96-99, сключен между „Провидент Файненшъл България“ ООД и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, от който се установява, че заемодателят „Провидент Файненшъл България“ ООД е прехвърлил на „Изи Асет Мениджмънт“ АД всички главни и акцесорни, настоящи и бъдещи вземания, произтичащи от договори за паричен заем, описани в Приложение 1 /неразделна част от договора/. Приложено е и пълномощно от
04.07.2017 г. – л. 93, с което първоначалният кредитор, вече с наименование „Файненшъл България“ ЕООД
/след промяна на наименованието, отразено в търговския регистър, видно от служебната справка – л. 66/ е упълномощил „Изи Асет Мениджмънт“ АД да уведоми от негово име всички длъжници за цесията, с което е изпълнил задължението си по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Приложено е извлечение от Протокол № 1 към договора за цесия – л. 91, с описание на процесния договор. Представено е и потвърждение за прехвърляне на това конкретно вземане – л.90. Тези доказателства са представени по делото по реда на чл. 192 ГПК от „Изи Асет Мениджмънт“ АД.
На 01.11.2017 г. е сключено Допълнително споразумение към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и ищцовото дружество – л.11 – 16, от които е видно, че ищецът е закупил вземания от неизправни длъжници на продавача, посочени в Приложение № 1. Допълнителното споразумение и приложението към него включват и вземането към ответника по процесния договор – л.19. Ищцовото дружество е било упълномощено от „Изи Асет Мениджмънт“ АД да уведоми длъжниците за цесията.
Ищцовото дружество е изпратило на ответника четири уведомителни писма – л.
27 - 30 на негови два адреса, но видно от приложените обратни разписки „получателят се е преместил на друг адрес“ и „отказва да получи пратката“. Съдът счита, че отказът за получаване на писмото уведомление следва да се приеме за получаване на съобщението по арг. от чл. 44, ал. 1 ГПК. Освен това тези уведомления са част от съдебните книжа и съгласно трайната съдебна практика, чрез връчване на исковата молба и приложенията се счита, че длъжникът е уведомен за новия си кредитор. В този смисъл прехвърлянето има действие спрямо длъжника и исковете следва да бъдат разгледани по същество.
Мотивиран от горното съдът счита, че ищецът е активно легитимиран да предяви установителния иск по чл. 422 ГПК.
С исковата молба са предявени при обективно кумулативно съединяване няколко иска.
Първият е за неизпълнение на договор с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД с цена 550 лв. Касае се за дължима главница по описания по-горе договор за потребителски кредит. Ответникът не е погасил никакви суми по договора, а при твърдян от другата страна отрицателен факт, не е представил доказателства, че е изплатил частично или изцяло главното си задължение на ищеца или на предишния си кредитор. Затова съдът счита, че в тази част искът е основателен и доказан и ответникът дължи на ищеца главница в размер на 550 лв.
Вторият иск е за заплащане на договорна лихва с цена 108,49 лв. Съдът счита, че договорната лихва е допустима от закона съгласно чл. 240, ал. 2 ЗЗД. Заплащането на този вид лихва не е обвързано с неизпълнение на главното задължение, т.е. уговорената договорна лихва се дължи и когато заетата сума е върната на падежа. В този смисъл договорната лихва има характер на възнаградителна.
Нейният размер е посочен ясно при сключване на договора и изплащането й е било разсрочено ведно с главницата. Няма твърдения и доказателства, че ответникът е изплатил уговорената лихва, поради което тя също се дължи в претендирания размер от 108,49 лв.
Третият съединен иск е с правно основание чл. 86 ЗЗД с цена 49,97 лв. С него се претендира лихва за забава /мораторна лихва/ в размер на действащата законна лихва за периода от 13.01.2017 г. до датата на подаване на заявлението.
Съгласно съдебната практика, „присъденото вземане по чл. 86, ал. 1 ЗЗД има обезщетителна функция и не следва да се квалифицира като лихва“. Мораторна лихва не се дължи при срочно изпълнение на парично задължение, а само при поискване – чрез самостоятелен иск за обезщетение на вредите от забавата. Ако кредиторът не е упражнил по съдебен ред правата си, произтичащи от забавата, обезщетение по чл. 86 ЗЗД не му се дължи. Съдът се позовава на решение № 211 от 26.01.2017 г. на ВКС по т.д.№ 958/16 г., ГК, ІІІ г.о. и мн.др. И тъй като всяка падежна вноска включва както главницата, така и договорната лихва /дължима и при срочно изпълнение, както беше обяснено по-горе/, то правилно обезщетението по чл. 86 ЗЗД е изчислено за всяка отделна падежирала неплатена погасителна вноска.
Четвъртият предявен иск е за заплащане на такси, както следва: за оценка на досие с цена 27,50 лв., за услуга „Кредит у дома“ за предоставяне на кредита в брой по местоживеене на кредитополучателя с цена 140,74 лв. и такса услуга „Кредит у дома“ за събиране на погасителните вноски по местоживеене на ответника с цена 328,39 лв., или общо такса услуги 496,63 лв.
Безспорен факт е, че кредиторът има право да събира такси съгласно чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, но „видът, размерът и действието, за което се събират, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит“ – чл. 10а, ал. 4 ЗПК. В случая в договора е посочено, че таксата за услугата „Кредит у дома“ е 469,13 лв., като в чл. 25 от договора е посочено, че 30 % от тази такса е за предоставяне на кредита в брой по местоживеене на кредитополучателя. Отделно е посочена таксата за оценка на досие 27,50 лв.
По отделните такси съдът приема следното: такса оценка на досие в размер на 27,50 лв. е в противоречие с разпоредбата на чл.
10а, ал. 2 ЗПК, тъй като касае действия, свързани с усвояване на кредита. Освен това въобще не е ясно на каква база и по какъв начин е определена и затова съдът счита иска в тази част за неоснователен и недоказан.
По отношение на уговорката за заплащане на услуга
„Кредит у дома“ съдът приема, че се касае за нищожна клауза, която противоречи на императивни правни норми – чл. 10а, ал. 2 и 4 ЗПК, тъй като уговореното възнаграждение е свързано с управлението и погасяването на кредита, а освен това е определено общо. Много съществен факт е, че заплащането на това възнаграждение е предварително, т.е. то е дължимо само за бъдещи възможности и действия /събиране на погасителните вноски по местоживеене/, поради което е без значение дали тези действия ще бъдат извършени по време на действие на договора. Но принципът за добросъвестност и справедливост при договарянето изискват потребителят да заплати такса за реално ползване на определена услуга, а не хипотетично ползване на такава. А в случая е категорично безспорно, че ответникът въобще не се е ползвал от услугата събиране на погасителните вноски по местоживеенето му с обща цена на тази услуга 328,39 лв., тъй като той не е изплатил нищо от задълженията си. По отношение на другата услуга с цена 140,74 лв., дължима за предоставяне на кредита в брой по местоживеене на кредитополучателя, освен посочените по-горе съображения съдът ще посочи, че няма доказателства по какъв начин ответникът е получил заемната сума и дали това е станало в брой по местоживеенето му, или по банков път.
В заключение, съдът счита, че е драстично недобросъвестно и противоречи на добрите нрави, при предоставен кредит от 550 лв. длъжникът да „се съгласи“ да заплати такси за услуги /и то още при сключване на договора/ с обща цена от 469,13 лв., почти равна на номиналния размер на кредита.
Затова уговорката по т.Д стр.1 от договора за заплащане на Такса за услуга „Кредит у дома“ в размер на 469,13 лв.,съдът обявява за нищожна поради противоречие на императивни правни норми и накърняване на добрите нрави.
Всъщност ответникът не е направил възражение в тази насока, но съдебната практика изисква от съда служебно да следи за спазване на добрите нрави, независимо дали страните са се позовали на нищожността. В този смисъл е налице засилено служебно начало при съблюдаване на добрите нрави и на императивните правни норми.
Добрите нрави са морални норми и като такива те нямат правно действие. По силата на чл. 26, ал. 1 ЗЗД обаче на тях се придава и правно значение, като нарушението им се приравнява по последици наравно с нарушението на закона. Особеност на добрите нрави е, че те не са писани и конкретизирани, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Един от тях е принципът на справедливостта, който в гражданските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от нормите на гражданското право интерес, като се търси максимално съчетаване на интересите на отделните правни субекти. Много съществено е обстоятелството, че преценката накърнени ли са добрите нрави следва да се прави към момента на сключване на договора, тъй като това е моментът на заявяване намеренията на страните, съответно на регламентиране на възможните последици.
Разпечатката съдържа 46 от 64 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/e79a1170-1487-49da-a8dd-ad23616ca8b1