Решение № 1287 от 06.03.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1287 гр. София, 05.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20231100508698 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.258 и следв. ГПК.

С решение № 20207127 от 03.11.2021 г. по гр.д.№ 76191 по описа за 2015 г. на СРС, Второ ГО, 56-ти състав се :ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявената от Д. Д. Ч., срещу ЗД „Б.И.“ АД, искова претенция по реда на чл.

422 ГПК с правно основание чл. 208, ал. 1 вр. чл. 222 КЗ (отм.) и чл. 82 ЗЗД, че ЗД „Б.И.“ АД дължи на Д. Д. Ч., сумата от 2254,01 лв., представляваща незаплатена част от застрахователно обезщетение по застраховка „Помощ при пътуване“ с полица № 1300824715035952/21.03.2013 г. за настъпило на 27.03.2013 г. застрахователно събитие, имуществени вреди, претърпени в резултат на неизпълнение на тази част от обезщетението и имуществени вреди, претърпени в резултат на забавено изпълнение на друга част от същото обезщетение, ведно със законната лихва от 08.10.2014 г. до окончателното заплащане на вземането, за което вземане е издадена заповед за изпълнение от 24.10.2014 г. по ч.гр.д. № 54280/2014 г. на СРС, 56 състав; ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 208, ал. 1 вр. чл. 222 КЗ (отм.) и чл. 82 ЗЗД за разликата над 2254,01 лв. до пълния предявен размер от 2372,67 лв.; ОТХВЪРЛЯ иска по 1 чл. 86, ал. 1 ЗЗД в пълния му предявен размер от 50,90 лв., която сума е претендирана като обезщетение за забава за периода от 26.07.2014 г. до 10.10.2014 г. върху главницата.

Подадена е въззивна жалба от Д. Д. Ч., ищец пред СРС.

Въззивната жалба съдържа доводи за неправилност на обжалваното решение в частта, в която претенциите му са отхвърлени. Неправилно СРС бил приел, че разхода на ищеца възлиза на 2254,01 лв. като не бил съобразил операционните бележки под № № 15 и 19. Дебитираната сума била в размер на 2257, 67 лв. / 551,09 лв.+1706,58/ или разлика в размер на 3,66 лв., от това което е приел СРС. Неправилно СРС бил се позовал на тези документи под № № 14 и 18 към жалбите по официалния курс за евро. Дължали се и банковите такси за превод като се арг. с чл.78, ал.1 ГПК. Или реалният разход на ищеца възлизал на сумата в размер на 2301,67 лв. /551,09 + 22 +1706,58 + 22/, които Банка ДСК била приспаднала от левовата му сметка.

Именно сумата в размер на 2301, 67 лв. се иска от въззивната инстанция да му бъде призната или обжалваемият интерес по отношение на главницата възлиза на сумата в размер на 47,66 лв. Сочи, че му се дължи обезщетение за всички вреди като се позовава на чл.51 ЗЗД, но СРС в мотивите си не бил цитирал чл.51 ЗЗД. Претендира вреди съобразно представена таблица към въззивната жалба, вх.№ 25169211 от 25.11.2021 г., която в течение на процеса регулярно актуализира. Видно от таблицата на гърба на л.6 от в.гр.д.№ 1113 по описа за 2022 г. на СГС, 4-а въззивен състав, същата има характер на списък за разноски. В изпълнение указанията на съда с молба от 24.03.2022 г.

/л.30 от в.гр.д.№ 1113 по описа за 2022 г. по описа на СГС, 4-а въззивен състав/ уточнява, че решението на СРС се обжалва и в частта в която е бил отхвърлен иска му по чл.86, ал.1 ЗЗД като актуализира сумата вместо 50,90 лв. на 59,32 лв. и по този начин му се следвала такава в общ размер на 2360,99 лв., която представлявала сбор от сумата в размер на 2301,67 лв. + 59,32 лв.

Иска се отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част, както и постановяване на друго, с което предявените искове се уважат по начина визиран от въззивника.Претендира разноски.

Въззиваемата страна ЗД „Б.И.“ АД /ответник в производството пред СРС/ в законоустановения срок е депозирал отговор по въззивната жалба, в 2 който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното решение в отхвърлителната му част.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 12.11.2021 г., обстоятелство, което се установява от съдържащата се по делото /пред СРС/ призовка.

Въззивната жалба е подадена на 25.11.2021 г.

Следователно същата е в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.

Първоинстанционното решение се обжалва в частта, в която предявените от ищеца /въззивник/ искове по чл.208, ал.1 КЗ,отм. и чл.86, ал.1 ЗЗД не са били уважени.

Ето защо съдът счита, че въззивната жалба е допустима.

Решението в частта, в която претенцията по чл.208 КЗ, отм. е уважена като необжалвано е влязло в сила.

По основателността на въззивната жалба:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че първоинстанционният съд се е произнесъл във валиден и допустим процес:

За издадената на 24.10.2014 г. по ч.гр.д.№ 54280 по описа за 2014 г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, длъжникът е бил уведомен на 06.11.2014 г.

В срока по чл.414 ГПК – на 12.11.2014 г. е било подадено възражение срещу заповедта за изпълнение.

На заявителя е било указано, че може да предяви иск за сумите по заявлението в 1-месечен срок. Тези указания са му съобщени на 13.11.2015 г.

Исковата молба е подадена в СРС на 09.12. 2012 г., т.е. в срока по чл.415 ГПК.

Заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК е била издадена за следните суми: 2372, 67 лв., представляваща незаплатена част от 3 застрахователно обезщетение по застраховка „Помощ при пътуване“ за настъпило на 27.03.2013 г. застрахователно събитие, ведно със законната лихва за периода от 08.10.2014 г. до изплащането на вземането, както и лихва за забава в размер на 50,90 лв. за периода от 26.07.2014 г. до 10.10.2014 г.

Присъдени са разноски в размер на 48,47 лв.

Именно в рамките на издадената заповед за изпълнение се е произнесъл първоинстанционния съд.

По доводите във въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че по иска по чл. 208 от КЗ,отм. единственото спорно по делото обстоятелството е дали застрахователното обезщетение е изплатено в пълния дължим от застрахователя, размер. От представените по делото писмени доказателства било установено, че за болничния престой на ищеца TILAK /Тиролски клиники/ било издало две фактури, съответно на 25.07.2013 г. на стойност 3857, 10 евро с левова равностойност от 7543, 83 лв. и на 23.05.2013 г. на стойност 148,30 евро с левова равностойност от 290,05 лв. Поради неплащане в срок и след надлежно предупреждение в напомнителни писма /покани/ до ищеца тези вземания били възложени за събиране от TILAK на трето лице, начислени били допълнителни такси във връзка с това възлагане, както и започнала да тече лихва в размер на 4 % съгласно Тиролския закон за лечебните заведения. Установило се от електронната кореспонденция, представена по делото, между това трето лице –колектор и ищеца, и баща му, че ответното дружество е влязло в контакт с болничното заведение за получаване на информация относно престоя на ищеца и му били предоставени необходимите данни /л.70/. Това означавало, че най-късно към 01.08.2013 г. ответното дружество следвало да е разполагало с всички необходими документи за изплащане на застрахователното обезщетение.

Въпреки това ответното дружество било извършило частични плащания едва на 07.01.2014 г. и на 10.03.2014 г. Видно било от изпратени след 10.03.2014 г. до ищеца съобщения чрез колектора от името на болничното заведение, че непогасени били следните суми: такси и разноски в размер на 870,85 евро с левова равностойност 1703,23 лв., начислени за събиране на вземането по фактурата от 25.07.2013 г., главница по фактурата от 23.05.2013 г. , лихви, такси и разноски за събирането й, всички в общ размер на 281,61 евро с 4 левова равностойност 550,78 лв. Установявало се от представените платежни нареждания от 20.06.2014 г. /л.78-80/ и от 15.07.2014 г. /л.81-83/ , че ищеца чрез неговия баща бил заплатил тези остатъчни задължения към болничното заведение. Съгласно чл.6, ал.14 от ОУ на ответника, по застраховка „Помощ при пътуване“ /л.42/ право на застрахования било да избере дали да се обърне към застрахователя за директно погасяване на кумулираните към болницата разходи или сам да ги заплати и впоследствие да поиска тяхното реимбурсиране от застрахователя. В случая ищецът бил избрал първия вариант. В тази хипотеза ответникът бил изпаднал в забава към ищеца на 16.08.2013 г., а ищецът към болничното заведение – на 05.09.2013 г. Затова СРС е приел, че ответника носи отговорност по заплащането на частта от главницата по застрахователното обезщетение в размер на 148,30 евро, която била незаплатена след 10.03.2014 г., така и за всички вреди причинени от неговата забава след 16.08.2013 г. , изразяващи се в мораторни лихви и такси за събиране на вземането. Това били задълженията заплатени от ищеца с платежните нареждания от 20.06.2014 г. /л.78-80/ и от 15.07.2014 г. /л.81-83/, които били с левова равностойност от 2254,01 лв. /1703,23 + 550,78/. Именно за тази сума претенцията се явявала основателна. За неоснователни са приети разходите, които ищецът претендирал за извършени от него извънсъдебни разходи за превод на документи на български език с цел представянето на преведените документи на застрахователя. Представянето на такива документи било задължение на застрахования по смисъла на чл.207, ал.3 КЗ, отм. и за това за тези разходи застрахователя не носел отговорност. Освен това в чл.6, ал.11 от ОУ било посочено, че разходите за превод на документи били за сметка на застрахования. Затова за разликата над 2254,01 лв. до пълния предявен размер от 2372,67 лв. претенцията е приета за неоснователна и като такава е отхвърлена.

Относно иска по чл.86, ал.1 ЗЗД е прието, че ищеца комуто била доказателствената тежест не бил ангажирал доказателства за изпадането на ответника в забава. Липсвали доказателства за отправена от ищеца до ответника покана за реимбурсиране ва заплатените от него суми към болничното заведение. Твърдението на ищеца, че такава покана представлява регистрирането на документи при ответното дружество на 10.07.2014 г. , е прието за неоснователно, тъй като документи с такъв входящ номер представлявали единствено последните покани на колектора към ищеца /л.23 5 и л.29 от заповедното производство/. Освен това ищецът бил извършил окончателно плащане на болничното заведение 5 дни по-късно след датата на входящия номер, а именно с платежно нареждане от 15.07.2014 г. Затова СРС е приел, че ответника не е изпаднал в забава преди подаването на заявлението по чл.410 ГПК на 08.10.2014 г. От последната дата се следвала законна лихва.

Искът по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата в размер на 50,90 лв. е приет изцяло за неоснователен.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:

Съдът е сезиран с предявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК искове с правно основание чл.208, ал.1 КЗ, отм. вр. с чл.222 КЗ, отм. и по чл.86, ал.1 ЗЗД.

Съгласно чл. 208 от КЗ,отм. при настъпване на застрахователното събитие застрахователят е длъжен да плати застрахователно обезщетение в уговорения срок.

В случая с оглед доводите във въззивната жалба спорно е дали разходите за банкови такси са елемент от застрахователното обезщетение, както и по какъв курс следва да бъде изчислена левовата равностойност.

Настоящата инстанция намира, че обжалваното решение в тази му част е правилно:

Първо, защото трайна е съдебна практика, че банкови такси не се присъждат.

Второ, защото този разход не може да се вмени във вина на ответника – ищецът сам е избрал обслужващата банка, в случая „Банка ДСК“ АД. Освен това тези разходи въззивната инстанция приема, че са в причинно-следствена връзка с поведението на ищеца, който не се спори, а и се признава /дори с писмената защита в настоящето производство/, че е отправил уведомление до ответника едва на 09.05.2013 г. /за което липсват категорични данни кога е получено от застрахователя/ответник/ при положение, че ищеца е претърпял процесния инцидент на 27.03.2013 г., т.е. налице е забава на кредитора, виж чл.206, ал.1 и ал.2 КЗ, отм.